Любомир Георгиев
Българите католици в Трансилвания през ХVІІІ в. като опора на Запада в карпатското княжество
Българите често са възприемани като принадлежащ към Изтока народ. Подобно на повечето обобщения, погледнати през призмата на конкретно-историческия подход, това също е невярно. Когато българските земи са попадали под владичеството на някоя от цариградските монархии, било на василевса или на султана, те винаги са били считани за ядрото на Запада, противостоящ на Анадола.[1] Дори ако излезем извън контекста на разпрострелите се на няколко материка империи и се ограничим в пределите на Стария континент, пак можем да открием примери за български общности, които са част от Запада.
Нека разгледаме един пример за “западни” българи – нашите сънародници католици в монархията на Хабсбургите. Ще се ограничим в рамките на ХVІІІ столетие – епохата, когато просветена Европа стои на върха на своята абсолютна хегемония в света. Тогава духовният глава на Запада е папата в Рим, а политическият водач – императорът на Свещената римска империя във Виена.
Българите католици изпъкват сред околното население в Седмиградско със своята вярност към Римската църква и културна дейност в духа на Контрареформацията, с мащабните си търговски начинания и с лоялността си към кайзера. По този начин нашите сънародници стоят в авангарда на Запада в княжеството през ХVІІІ столетие.
- Седмиградските българи във войната между Кръста и Полумесеца
След съдбоносната битка при Мохач (1526), земите на Унгарското кралство са разкъсани между Османците и Хабсбургите. Сблъсъкът между двете съседни империи се оказва решаващ за цялостната европейска история.
Арнолд Тойнби използва конфликта между Хабсбургската монархия и османците за пример, когато формулира своята теория за предизвикателство и отговор в развитието на цивилизациите.[2] Ислямският натиск се оказва недостатъчно силен, за да унищожи Дунавската монархия, но я предизвиква да се утвърди като Велика сила, за да оцелее.
От 1700 г. до 1815 г. Австрия не се намира в състояние на война само през 40% от времето. Абсолютизмът има афинитет към войната, към милитаризма, като може би най-добрият пример е Прусия. Както пише Монтескьо “Духът на монархията е война и разширение”. Воюва се непрекъснато – срещу “наследствения враг на Христовото име”, за наследства – Испанското, Австрийското и Полското, в края на периода – срещу революционна Франция (1792 – 1815).[3]
След битката при Мохач Седмиградско за кратко получава независимост. Когато през 1566 г. династиите на Османците и Хабсбургите си поделят Унгария, Трансилвания е превърната в автономно княжество под сюзеренитета на султаните. Княжеството става автономна буферна зона между католическата и ислямската империя. От една страна Христовата вяра и европейският светоглед тласкат нейните князе и разнородните й жители към Виена, от друга османският сюзеренитет и протестантизмът ги насочват към Истанбул. Балансът е нарушен и страната е анексирана едностранно от Хабсбургите през 1686 г. в хода на контраофанзивата след втората османска обсада на Виена (1683). След предимно формалната хлабава зависимост от Високата порта, Трансилвания попада под прякото управление на една модерна бюрокрация, която се стреми да контролира всички сфери на политическия и стопанския живот и разполага с необходимите средства за изпълнението на поставената цел.
Османската империя признава анексията на Седмиградско от страна на Виена, когато подписва Карловацкия мир (1699). Окончателното преустройство на княжеството в хабсбургска провинция става непосредствено след 1711 г. Тогава е смазано подклажданото от Високата порта въстание на “куруците”[4], предвождано от княз Ференц Ракоци II.
През 1761 г. част от Трансилвания бива включена в системата на т. нар. “Военна граница” (Militärgrenze). Чрез създаването на тази институция Хабсбургската монархия се опитва да изгради щит срещу нашествията и санитарен кордон срещу епидемиите, идващи от Ориента. “Военната граница” показва, че за Виена Изтокът представлява бойно поле, а Трансилвания е буфер между Ориента и “Pax Habsburgica”.
Появата на седмиградските българи католици е пряко следствие от войната на християнския Запад, обединен в Свещената лига (Хабсбургската империя, Полша, Венеция и Малта, към която се присъединява и Русия) срещу Османската империя, водена от 1683 до 1699 г. Чипровското въстание (1688), чието потушаване принуждава българите да се изселят в Трансилвания, е най-изследваното събитие из историята на нашите католици.[5] Християните от Северозападна България се организират в няколко въоръжени отряда със свои командири и знамена и воюват решително в нападение и отбрана.
Пролятата кръв за каузата на кайзера е главно основание за привилегиите на двете български общини в Трансилвания – Алвинц (1700) и Дева (1714).
Част от бежанците от Чипровското въстание биват заселени за охрана на границите срещу османски нападения източно от крепостта Арад. Съществуват сведения за българи граничари край Карансебеш и по течението на р. Муреш.[6] Сред първенците на тези граничари се откроява името на капитан Богдан.[7] Епископ Никола Станиславич и брат му Михаил правят опит да организират българско опълчение в навечерието на войната от 1737-1739 г. за вдигане на въстание в България.[8] В данъчен списък на военни от окръг Панчова от 7 дек. 1764 г. се натъкваме на следните имена: Иван Мишков, Неделко Атаназков, Стойчо (?) Марков, Демитро Бугарин.[9] Във войната от 1788 г. се споменават български доброволци на австрийска служба.[10]
Мнозина предводители на отряди по време на Чипровското въстание постъпват във войските на кайзерите. По този начин част от тях се сдобиват с благородническа титла и привилегии. Войната е обичайното занятие за аристократичното съсловие и един преглед на благородническите български родове в Дунавската империя ще покаже имената на мнозина командири. Военният принос срещу заплахата от Ориента е отбелязан на челно място в дипломите за привилегии на аристократичните български родове Станиславич, Пеячевич, Качамаг и др.
Сведенията за военизирани общности на българите католици обаче остават относително малобройни. Едва ли търговците от Чипровци са имали особен интерес към носенето на оръжие. Изглежда немногобройните български военни са били бързо асимилирани. Лоялността на войника към началството се поставя над всичко и се затвърждава непрекъснато с награди и наказания. Професионалният военен трябва непрекъснато да пътува и никъде не може да пусне корен, затова неговият етнически произход няма особено значение. Добър пример представлява прославеният Евгений Савойски – италиански принц, роден в Париж, който се превръща в най-верния слуга на Хабсбургите.
Въпреки голямото значение, което войната има за абсолютистките държави през ХVІІІ в., седмиградските българи се оказват по-важни за монархията на Хабсбургите не като войници, а като търговци.
- Българските търговци
Заобиколено от планинските върхове на Карпатите от север и изток, на Трансилванските Алпи от юг и на Бихорските планини от запад[11], Седмиградско е наричано “великата естествена крепост на Австрия”. Страната е описвана като живописно красива, със самобитни форми. Отличавала се с хубаво небе, “твърде подобно на тъмносиньото, каквото е в Южна Европа”. Имало всякакви руди, като само там се срещал металът телур. Седмиградско изобилствало със сол, кестени, лозя, минерални извори. Княжеството било богато на вино, овошки и добитък.[12]
Австрийското владичество оказва противоречиви въздействия върху местната икономиката, съобщава статия в списание “Трансилвания”.[13] Армията от 150 000 души, разквартирувана постоянно в Седмиградско в мирно време, била голям консуматор на стоки и услуги. От друга страна обаче, княжеството понасяло голяма част от скъпата й издръжка и войниците често нарушавали спокойствието на гражданите.
Разположението на Трансилвания на границата с Ориента предопределяло ключовото значение на транзита на стоки за местната икономика. Търговците и еснафите от Великото княжество се радвали на своите привилегии и извън неговите предели в цялата обширна Хабсбургска монархия. За подпомагане на търговията, през 1719 г. във Виена била основана “Кайзерова привилегирована ориенталска компания”.
Негативно е салдото в търговията с османците, като вносът е между 2 и 3 пъти по-голям от износа.[14] Освен отрицателният баланс в търговията с Изтока, пред трансилванското стопанство стояли и други проблеми. Войните, татарските набези и особено “най-голямата сред всички злини – чумата” смущавали търговията в разглеждания период. Спекуланти изнасяли солта на безценица и тя толкова поскъпнала на вътрешния пазар, че липсвала за добитъка. Икономическите абсурди не са от вчера, би възкликнал съвременният читател, щом в пословично богатата на сол Трансилвания е възникнал дефицит на тази стока!
Таблици за вноса и износа през 1768 г. показват следните данни. Княжеството внася сушени плодове и зеленчуци от Османската империя, свинско и пипер от Банат, както и кожи с косъм, коприна, тютюн, общо на стойност 909 563 рейнски форинта и 53 крони. Изнасят се коне, овце, каменна сол, сукно, лен, ножове, мед, калай, живак. Най-доходоносен за княжеството се оказва износът на волове.[15]
Меркантилизмът е стопанската философия, която доминира в Европа през ХVІІІ столетие. Тази икономическа доктрина повелява държавата да осигури продукти за фабриките, чиято готова продукция да се изнася срещу пари и ценни метали. Скотовъдството заслужава особена подкрепа от гледна точка на меркантилизма, понеже снабдява индустрията с необходими суровини – вълна и кожи. Хабсбургската монархия дейно подпомага чрез сключване на международни договори трансхуманното скотовъдство във Влашко и Османската империя, наложено от липсата на земя в Трансилвания.[16]
В Трансилвания гръцките търговци търгуват преди всичко с Изтока и Османската империя; а местните търговци поддържат връзки главно със Запада и внасят “немски стоки”. Рискованата търговия с добитък остава изцяло в ръцете на българите и арменските колонисти. Този вид сделки изискват значителни материални вложения, в условията на реални опасности от мор по говедата и от разбойници. Начинанията биват сериозно възпрепятствани от войните и от ограниченията, налагани от карантинната служба. Търговията с добитък обаче едва ли е била толкова на загуба, колкото изглежда от запазените в архивите данъчни документи. В противен случай трудно би било обяснено откъде идват средствата за закупуването на огромните стада, за натрупването на значителни лични богатства и за ктиторството на многобройни храмове в Алвинц и Дева.
Обикновено трансилванските българи закарват волове в унгарските равнини и в Банат, там ги угояват в специално наети за целта имения и след това карат животните на пазарите в Буда и Виена.[17]
Уместно е тук да се направи сравнение с трансхуманното скотовъдство, упражнявано от православните българи в Родопите и Добруджа. Натрупването на богатство и обществено влияние в балканските общества пред прага на Възраждането често е свързано с търговията с добитък. Сред православните българи се издигат джелепкешаните и бегликчиите, които изнасят многочислени стада овце към Цариград; сред сърбите – търговците на свине от Шумадия, които изпращат стоката си към Виена. Известно е, че търговията с жива стока дава възможност за укриване на доходи, особено в корумпираните империи, обитавани от българите през ХVІІІ в. Седмиградските българи пък се специализират в търговията с едър рогат добитък. Ето няколко конкретни свидетелства за това:
Специално място в молбата на нашите католици от Дева за нови привилегии от 1729 г. заемат претенциите за намаляване на данъка на търговците на волове.[18]
Запазено е оплакване от същата година на българските и арменските търговци на волове до Дворцовата камера във Виена от многото мита.[19] Десет години по-късно обаче българите и арменците са обложени с нов данък.[20]
Опис на гражданите на Дева от 1733 г. започва с имената на Лука, Якоб, Иван и Антон Бибич, срещу които са вписани огромни пасиви от търговия. Според документа те загубили от мор по добитъка общо 21 700 рейнски форинта. Тази сума се равнява приблизително на стойността на 3000 вола![21] Трябва да се отбележи, че търговията с едър рогат добитък е важен поминък и за българите католици, обитаващи Банат – другата австрийска провинция, която граничи с османците. Тук трябва да се споменат имената на тежките търговци Михаил Станиславич, както и Никола, Марко и Григор Качамаг.
Българите, които се заселват в Седмиградско на границата между ХVІІ и ХVІІІ в., са свикнали да се препитават с търговия. Съществува гледище, че Алвинц и Дева представляват “прераснали в политически общини български търговски компании”.[22] Твърдението донякъде е пресилено, доколкото в основата на седмиградските колонии стоят и църковни общности, споени от продължителния съвместен живот, общата борба и перипетии. Несъмнено обаче търговската организация тук е от особена важност. Тя гарантира стопанския просперитет на привилегированите български колонии, като същевременно допринася за развитието на имперската икономика в модерния за тогавашните западни монархии дух на меркантилизма.
- Българите и Римската църква в Седмиградско
Княжество Трансилвания се отличава с етническа пъстрота и религиозно разнообразие. За разлика от наследствените австрийски земи, където след Вестфалския мир (1648) единствената разрешена вяра остава католицизмът, в княжеството са признати още три протестантски вероизповедания – на евангелистите, на реформираните и на унитаристите.
Протестантизмът е основна пречка пред налагането на властта на Виена в Седмиградско. Лутеранът княз Емерих Тьокьоли създава значителни военни проблеми пред завладяването на областта. Господството на кайзерите в княжеството, а и в Унгария е разтърсено от носещото религиозна окраска въстание на “куруците” (1703-1711).
От друга страна, най-многобройният народ в княжеството – власите, по традиция са последователи на Източното православие.
Етническото и верско многообразие в Трансилвания възпрепятства превръщането на Австрия в единна централизирана национална държава. Виена е принудена да балансира между стремежа да наложи своята абсолютна католическа власт и нуждата да съхрани вътрешния мир в този изпълнен с бунтовен дух “югоизточен бастион на империята.” Преданите на тяхната вяра българи католици, макар и малобройни, дават ценен принос размирното княжество в духовно отношение да остане споено със Запада, а не отново да се откъсне като буфер на границата на двете цивилизации.
В началото на ХVІІІ в. католиците в Трансилвания са малцинство и положението на тяхната черква е тежко. Те разчитат до голяма степен на Виена и се опират на Йезуитския орден, проникнал в областта заедно с победоносните войски на Хабсбургите. Католическата архиепископия в Алба Юлия е възстановена едва през 1716 г. Войната с османците от 1737-1738 г. попречва на Виена да задълбочи контрареформацията в новозавладяната провинция.[23]
Релация за състоянието на католическата църква в Трансилвания през 1742 г. съобщава, че повечето обществени длъжности вече се намирали в ръцете на католиците. Според документа, Българската францисканска провинция имала манастири в Дева и Карлсбург (Алба Юлия).[24] Една от причините за повишения брой верни на Римската църква е колонизацията на католически общности, като българите например, друга – присъствието на значителни имперски военни гарнизони във Великото княжество.
Разпространението на униатството сред влашкото население се превръща в основен способ за Римската църква да увеличи броя на католиците във Великото княжество Трансилвания. Показателен пример за държавна намеса в подкрепа на униатското движение е случаят с православния калугер Висарион, затворен през 1744 г. в замъка над град Дева по обвинение, че работел срещу унията. Висарион упражнявал своята “вредна” дейност най-вече в някаква “енория на Силистра” в Херманщад (гр. Сибиу).[25]
Възможно е за избора на затвор да е повлияло обстоятелството, че гражданите на Дева, българите католици, не биха оказали подкрепа на един православен бунтовник.
В своя капитален труд за Седмиградско от 1778 г. ерудитът Бенкьо ясно начертава структурата на католическата църква във Великото княжество. Град Алба Юлия е седалището на Трансилванския епископ. Седмиградско е разделено на архидяконски църковни области. В Алвинцката област, администрирана от францисканци, влизат енорията на Алвинц, както и самата Алба Юлия. Енорията на Дева, също ръководена от францисканци, се числи към Хуниадската архидяконска област.
Францисканската Провинция България е институция с изключително важно значение за нашите католици. Според Бенкьо монасите от тази провинция имат три манастира в Седмиградско.[26] Настанилите се в карпатското княжество отци от францисканската Провинция България предизвикват такава почит и уважение с достойния си пример и самоотвержената си мисия “в пределите на неверниците” (in partes ifidelium), че в техните редове встъпват немски и унгарски младежи. Един от тях е Блазиус Клайнер.[27]
Рекатолизацията в Седмиградско се проявява най-вече в образованието, барока и църковното строителство.[28] Нека видим как българите вземат участие в тези процеси.
Още в самото начало на ХVІІІ столетие, през първата година от настаняването си в Алвинц, българите основават училище.[29]
Францисканският манастир в града, където през 1761 г. отец Блазиус Клайнер написва своята История на България, бива издигнат между 1731 и 1734 г. Манастирът дава подслон на българско народно училище и на висшето богословско училище на Провинция България.
В манастира в другия български град в Седмиградско – Дева – се помещават управата на Провинция България, нейната семинария и българско народно училище.[30]
Фондации подпомагат финансово обучението на българчетата, какъвто е случаят с фондацията “Пуйенин” в гр. Алвинц.[31]
Образът на храма дава извънредно значима представа за духовния живот на българите католици. Църковната архитектура и украса, статуите, иконите и стенописите в храма представляват “scriptura laiorum”, “писмото на безкнижните” през онази епоха, в която стремежът за всеобща грамотност постига огромни успехи, но все още остава далеч от своето пълно осъществяване. За да се разбере този “текст”, тази информационна цялост, е необходимо да бъдат представени елементите на поне един храм на интересуващата ни общност в тяхното съчетание.
Строителството на българска черква в град Дева започва през 1714 г. Тази най-стара черква на българите католици в Трансилвания представлява част от архитектурен комплекс, включващ и францисканския манастир.
Построяването на църквата се извършва със средствата на българските заселници. Един поглед към списъка на дарителите разкрива в подробности обзавеждането на църквата, както и щедростта и богатството на отделните католически фамилии.
Освен заемащият доминиращо положение в интериора главен олтар, в храма има още олтар на Св. Франциск (ясно свидетелство за здравата духовна връзка между българските колонисти и Францисканския орден) и олтар на Св. Ян Непомук. С особено умение е изработен кръстният път.
Българите в Дева ценят високо религиозната музика и тяхната църква бързо се сдобива орган и с камбанария с четири камбани.
Към средата на ХVІІІ в. в храма в Дева са инвентаризирани следните сребърни предмети: 3 слънца, 7 кандила, кръст за хоругва, 3 кадилници с тамянник и лъжичка, 6 потира, 17 свещника. Според описа голямото слънце с маса 3.20 либри, на което е изобразен ангел, държащ св. причастие, било донесено от България. По-заможните българи биват погребвани в криптата на черквата.
Въпреки честите наводнявания, черковната сграда е запазена в същия вид, в който е построена. Тя служи за католически катедрален храм на гр. Дева и радва окото на богомолци и туристи със своята неповторима вътрешна орнаментална украса в стил рококо. В този стил, характерен за първата половина на ХVІІІ в., са трите олтара, амвонът, хорът. Каменна статуя на Св. Богородица, донесена от България, стои в ниша на фасадата на църквата. Храмовият комплекс в Дева заслужава да заеме своето място в историята на Българското възраждане.[32]
* * *
Ето как българските колонисти от Чипровския край се превръщат в опора на имперската войска в размирното княжество Трансилвания. Тяхната търговска предприемчивост допринася за стопанското стабилизиране на Седмиградско през ХVІІІ в. след опустошителните войни, бунтове и епидемии. Най-значим обаче е приносът, който българските монаси, храмове и училища оказват за приобщаването на Трансилвания духовността на Запада.
[1] Самото понятие Анадола произхожда от гръцката дума anatolή, която означава просто “изток”.
[2] Тойнби, А. Подбрано. С., 1992, с. 45-48.
[3] Vocelka, K. 1699-1815. Glanz und Untergang der höfischen Welt: Repräsentation, Reform und Reaktion im Habsburgischen Vielvölkerstaat. Wien, 2001, S. 135 ff.
[4] Думата “куруци” (kuruczok, Kuruzen) произхожда от къснолатинското crutiatus и първоначално означава “кръстоносци”. През 1514 г. маджарски селяни, събрани за кръстоносен поход срещу турците, се вдигат на бунт и биват наречени “куруци”. През ХVІІ и ХVІІІ в. понятието “куруци” се използва за бойците за независимост на Унгария от Хабсбургите.
[5]Първев, Ив. Балканите между две империи. С., 1997; Списаревска, Й. Чипровското въстание и европейският свят. С., 1988; Чипровци 1688 – 1968. Материали от научната сесия по случай 280-годишнината на Чипровското въстание. С., 1971; 300 години Чипровско въстание. (Принос към историята на българите през XVII в.) С., 1988; Чипровци 1688 – 1988. Сборник, посветен на 300-годишнината от Чипровското въстание. Съст. Георги Нешев. С., 1989; Чипровското въстание 1688 – 1988. Исторически, методически и библиографски материали за подпомагане работата на библиотеките при ознаменуване на 300-годишнината от Чипровското въстание. Съст. Иван Й. Иванов. С., 1988; Schwarcz, I., St. Spevak, E. Veceva. Hoffnung auf Befreiung. Dokumente aus österreichischen Archiven zur Geschichte Bulgariens (1687-1690) – Miscellanea Bulgarica N 15, Wien 2004.
[6] Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. – В: Чипровци, 1688-1988, 1971, с. 68.
[7] Ivic, A. Ansiedlungen der Bulgaren in Ungarn. – Archiv für Slawische Philologie, B. III, Berlin, 1910, S. 420-422.
[8] Милетич, Л.Изследвания за българите в Седмиградско и Банат. С., 1987, с. 261-262.
[9]Hofkammerarchiv (НКА), Banater Akten, RN: 159, Fasz. 36, 1761-1767, F.72.
[10] Ivic, A. Op. cit., p. 429.
[11] Encyclopedia Britannica Deluxe Edition 2004 – електронно издание.
[12] Raffelsperger, Fr. Allgemeines geographisch-statistisches Lexicon aller Österreichischen Staaten… Wien, Bd. 5, 1848, S. 986-1006.
[13] Kemeny, J. Darstellung des Handels und der Industrie in Siebenbürgen unter der Regierung österreichischer Fürsten. – Transilvania. Periodische Zeitschrift für Landeskunde. Hermannstadt, B. 1, 1833, S. 68-113.
[14] Пак там, с. 176.
[15] Маслев, Ст. Търговията между българските земи и Трансилвания ХVІ-ХVІІ в. С., 1991, с. 172-176.
[16] Mueller, K. Siebenbürgische Wirtschaftspolitik unter Maria Theresia. München, 1961, S. 29.
[17] Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. (към историята на разселението на българския народ по време на Османското владичество). С., 1984, с. 107-117.
[18] Пак там, с. 58.
[19] Архив на Института за история при Българската академия на науките (АИИ-БАН), кол. І, оп. 90, № 49.
[20] Пак там, № 82.
[21] Телбизов, К. Български търговски колонии … с. 116-123.
[22] Пак там, с. 112.
[23]Sasanjan, M. Die Kirchenpolitik des Wiener Hofes in Siebenbürgen zur Zeit Maria Theresias. Dissertation. Wien, 1996, S. 76-78.
[24] Ibidem, р. 244 –251.
[25] Ibidem, р. 262.
[26]Benkö, J. Transsilvania sive Magnus Transsilvaniae Principatus olim Dacia Mediterranea dictus. Orbi nondum satis сognitus. Nunc multifariam atstrictam illustratus. Autore I. Benko, Transsilvano-Siculo, parocho. T.1, Vindibonae, /1778/. Второ издание – Claudiopoli, 1834, T. 2, р. 162-167
[27] Мадяр, И. Въведение към Клайнер, Бл. Хроника на българското францисканство (ХIV – ХVIII в.), съставена през 1775 г. в гр. Алвинц от Блазиус Клайнер (Archivium tripartitum – III). С. 1999, с. ХІ.
[28]Sasanjan, M. Op. cit., S. 76-78.
[29] Телбизов, К., М. Векова, М. Люлюшев. Българското образование в Банат и Трансилвания. В. Търново, 1996, с. 29.
[30] Телбизов, К. Недвижими паметници на българското културно наследство в СР Румъния, СФР Югославия и Унгарската народна република. Варна, 1981, с. 5 – 40.
Книгата не фигурира в никой от каталозите на Народна библиотека – София, нито в томовете на “Български книгопис” между 1980 и 1985 г. Макет на ценния труд – машинописен текст и снимки на част от илюстрациите (фотографиите са с доста липси) – се съхранява във фонда на Шипков – НБКМ-БИА, ф. 881, а.е. 45, л. 245-455. Съществува възможност тази задълбочена монография, да не е отпечатана. Тя ще бъде цитирана като книга по номерацията на нейните страници, а не с номер на фонд, архивна единица и лист като архивен документ. Това се прави, за да се открои авторството на Телбизов и нейната същност на научен труд.
[31] Георгиев, Л. Проявления на модерното у българската католическа емиграция в Трансилвания и Банат през ХVІІІ в. – В: Модерността вчера и днес. С., 2003, с. 31-34.
[32] Телбизов, К. Недвижими…, с. 27 – 40.
