Николай Аретов
В търсене на легендата. Пътеки към Агликина поляна
Националната митология целенасочено и последователно изгражда разгърнат разказ за героите, сред които борците за свобода заемат важно място. Този разказ извежда на преден план, сакрализира, определени топоси, свързани с важни събития, с битки и особено лобните места. По-късно на тях се поставят паметници и се извършват важни обреди. Едно такова важно митично място е Агликина (или Игликина) поляна. То представлява просторна поляна на 38 км северозападно от Сливен, в Еленския Балкан, историческа местност, позната във фолклора и история като сборно място на войводи.[1] На нея са наречени улици, кино (в Сливен) и др. Местности с подобно име има недалеч от Враца[2], на Витоша[3], край Търговище[4] и на други места в България.
Топосът има важно място във фолклора. Той е една от връзките между по-старите „митически” и по-новите „исторически” мотиви.[5] Той заема достойно място и в публицистиката, историографията, учебниците и в литературата.
Много интересен за мен бе да констатирам, че много рано, почти едновременно със сакрализирането на Агликина поляна, започва и процес, който може да бъде разглеждан като десакрализиране. При това той се открива не у „нотабили”, „туркофили” и „просветители”, а у автори и текстове, които съзнателно си поставят за цел да сакрализират борбата за независимост, в която сами взимат дейно участие.
Интересно е, че и в преосмислянето на хайдушката митология, което не се стреми към десакрализация, също се използва топоса Агликина поляна. Както е известно, това е и името на последния разказ от „Старопланински легенди” на Йордан Йовков, където се открива определено преобръщане на мотива за героичната смърт на войводата.[6]
Специалният интерес на мемоарната литература, на публицистиката, а и на фикционалната литература и поезията към Агликина поляна е свързан с четата на Хаджи Дмитър и Стефан Караджа. Самият Хаджи Димитър е емоционално обвързан с това място и го посочва като сборен пункт за своите четници, които се придържат към неговите разпоредби.
Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа става обект на редица документални произведения. В началото стои Стоян Заимов, който в затвора и по време на заточение записва разказите на участници в четата и ги обединява в крайно интересния текст “Четата от 1868. Истински роман. Злочестий патриот Ангел Т. Обретенов”, който е публикуван много след смъртта му.[7] Първата част е наречена “Агликина поляна”, а втората – “Деветгодишни теглила в затвора на Акра”. Ст. Заимов се колебае за правилната форма на името. Според бележките към днешното издание, в ръкописа първоначално е използвана формата „Игликина”, която по-късно сам Ст. Заимов поправя на „Агликина” (с. 239). З. Стоянов последователно използва варианта „Агликина”, или поне така е в днешното издание.
Разказът представя цялата история на четата – от формирането й до страданията на заточените четници. Липсва обаче кулминацията – решителната битка при Бузлуджа. Причината е съвсем прозаична – по това време разказвачът, заедно с още няколко четници, се е изгубил и не участва в събитията. Празнината е много съществена, от друга страна тя подсилва негероичния характер на повествованието като цяло. А той се носи от описанието на четническия бит, от предателствата, които не липсват и в другите разкази, записани от Ст. Заимов, от не винаги необходимите кръвопролития, от разногласията, недобрата организация, полудяването, дори прояви на платен хомосексуализъм и т. н. Откроява се един повтарящ се мотив – съдбата на ранените и отказите им да приемат предлаганата им отрова. (с. 215)
Записките на Ст. Заимов лягат в основата на книгата на З. Стоянов “Четите в България” (1885)[8] и това е посочено в предисловието. Тук вече присъства и легендата за Хаджи Димитър, която е легнала в основата на Ботевата творба. Съпоставянето на двата текста, започнато от Кета Мирчева[9], представлява особено предизвикателство пред изследователя, включително и пред изследователя на националната митология и нейното проблематизиране, на въобразената география на българите и пр.
И в двата вариант на разказа се открива една донякъде неочаквана развойна линия, която може да бъде наречена “Неуспешното търсене на идеала” или „Пътеки към легендата”. То започва от чужбина (Румъния) и през цялото време е насочено към предварително определена цел в пространството. От сюжетна гледна точка става дума за конкретните премеждия на група ранени четници, които са изостанали от групата и са се загубили. В един по-символен план същият път може да бъде видян като търсене на свещеното място, като опит да се продължи, да се съживи легендата.
Забелязват се и известни различия при представянето на този мотив у Ст. Заимов и З. Стоянов. Въпреки че представлява суров ръкопис, първата част на записките на Заимов – “Агликина поляна” – всъщност е неочаквано единна и то до голяма степен именно от линията, представяща движението по посока на легендарния топос. Ще се опитам да разгледам някои успоредни, но не идентични моменти в двата текста, които заслужават, а и предполагат коментар.
Като цяло вариантът на З. Стоянов е по-обемен, така че добавките могат да се разглеждат като основна процедура в неговата редакция, а липсите са показателни (особено когато, както е по правило, не става дума за съзнателно съкратени неточности). На няколко места З. Стоянов посочва други източници, използвани от него – но те нямат отношение към епизодите, свързани с Агликина поляна – Бачо Киро, Панайот Хитов, пред- и слеосвобожденски публикации в пресата и др.
Особеният статут на Агликина поляна е пряко заявен в двата текста. У Ст. Заимов четем:
[…]отиваме на Сливенската планина, на “Игликина поляна”, на онуй народно, хайдушко свърталище, за което нашите народни песни най-живо възпяват: яденето и пиенето и сдружаването на народните отмъстители. Там отиваме да търсим войводата ви казвам, защото преди да минем Дунава, туй ни се каза: кой, дето и да са изгуби, да върви там, на тази поляна, там ще намери дружината-подпорка. И тъй, въодушевени от такива мисли, без да знаем, че днешните пукоти избили цяла[та] дружина, впуснахме се в бездната на неизвестността. Цяла нощ ходихме, клякахме, ставахме – бе тук, бе там, да вървим, ходим, ходим, – все на едно място. (с. 230)
З. Стоянов, който споменава уговорката за Агликина поляна и в „Христо Ботйов. Опит за биография”[10], тук като че ли е по-пестелив при въвеждането на хайдушката романтика:
Тръгваме ние в посока към Сливен да търсим Агликина поляна, отгоре над Сливен, защото, както казах вече, към това място трябва да тегли всеки, който се изгуби или остане. Тук ние трябваше да търсим войводата, без да знаем, че неговото тяло бе вече изстинало, че всичката му дружина бе вече избита до крак. Впуснахме се в бездънната неизвестност, цяла нощ се скитахме, ходехме, сядахме, падахме, клякахме, бе тук, бе там, а всъщност все на едно място се въртяхме. (Т. 2, с. 247)
Малко по-долу при З. Стоянов се появява и прочутото хайдушко чеверме, за което намеква Заимов, когато говори за „яденето и пиенето”.
Печено шиле в Балкана, ядено върху зелената морава, под дебела сянка, от хора, които са пасли няколко дена различни треволиги – това е едно от ония удоволствия, с които може да съперничи само райския ъгъл. (Т. 2, с. 247)
При Ст. Заимов епизодът е много по-лаконично предаден, а шилето е овца (вж. с. 232-232). В следващия епизод се появява дядо Стоян. И при двамата той сече дърва. Заимов отново е по-лаконичен: Чак при него като дойдохме, тогаз ни усети. (с. 234). Захари отново е по-многословен, стреми се да бъде по-литературен, а и по-документален с биографични пояснения. Той говори за пътуване „през балканското море”.
Из такива долчини и гъсталаци се пъхахме, щото аз вярвам, че отдавна време, откак турското царство съществува на Балканския полуостров, не бе стъпял човешки крак.[11]
[…]Ние се доближихме до него с хайдушка маневра, така щото, когато го хванахме за ръкава, тогаз се обърна и ни видя. (Т. 2, с. 248)
Заимов и Стоянов, вероятно следвайки своя неназован източник, поставят акцент върху този „старец на 50 години” (З. Стоянов), ентусиазиран ятак на хайдутите, представящ се за стар познайник на Хаджи Димитър и други прочути войводи. Съществуват нюанси в детайлите, един от които ми изглежда любопитен – при Заимов Тук си починахме, пяхме народни песни за Игликина поляна. (с. 236) Малко по-долу, когато стигат до поляната, песните отново се появяват:
Агликина поляна
Кой от вас не е чувал да пей народът тези думи…
Те са ми лика-прилика,
като два стръка иглика… (с.239)
У Ст. Заимов може да се открие поне още едно важно споменаване на митичния топос Агликина поляна и то в контекста на народната песен. В „Миналото”, в главата “На път за Хасково” Узунов подканя своя водач да му изпее някоя, хе от ония, юначните песни. И песнопоецът бай Иван подхваща за Ангел войвода, определена като “модна народна песен”[12], след това, по молба на апостола, и за Индже войвода, а по-късно и за “хайдушката Агликина поляна”.
Тези песни отсъстват у Захари, който намира други средства за възхвала на свещеното място.
Аз бих желал, щото раят, за красотата на който ни говорят толкова калугерите, да бъде такъв, какъвто бе нашият планински връх нея заран […] След като ни благослови [дядо Стоян] и ни даде куп наставления, разделихме се едни други, той тръгна за скромната си кошарка, а ние за идеалната Агликина поляна. (Т. 2, с. 249-250)
При Заимов патосът е същия, но все пак липсват характерните за Захари думи като рай, преди това райски ъгъл, по-късно райски градини и обетована земя (Т. 2, с.252), и идеална (която тук вероятно означава ‘свързана с идеала’). Вместо това при него има един кратък епизод, прескочен от Захари. В него се долавя и известно напрежение, което вероятно е туширано не съвсем успешно от разказвача или от записвача.
В пътя си, по обед, в едно ниско място срещнахме две жени, млади булки, с едно младо момиче. Много ми са хареса едната булчица. Разпитахме ги за къде води пътят. Вземахме им топлата пита. Те с най-голямо благодарение приеха да си дадат хляба на нас. (с. 237)
Съкращенията, които Захари прави, обхващат и един сравнително по-нашироко представен от Заимов конфликт между два михаловци, кои се често караха – кой да стане войвода (с. 237 и сл.), който дори става причина за раздяла на групата. Отношението на разказвача и на Ангел Обретенов е недвусмислено посочено. Захари резюмира конфликта афористично:
Тук съм длъжен да ви кажа, че в тая планина и в това окаяно положение ние успяхме да покажем, че сме българи. Отдавна време между двама души измежду ни бяха захванали да се хапят един други не за друго, но за палмата на първенството, кой именно да ни бъде войвода!… (Т. 2, с. 250)
При Захари отсъства и един любопитен епизод – появата на мечка, от която четниците побягват. (Вж. с. 239) От друга страна, не може да се твърди, че авторът на „Четите в България” последователно цензурира източниците си, когато те въвеждат неуместни детайли. И при него присъства епизодът с полуделия четник.
След много премеждия изгубените четници достигат до заветното място. Двата разказа за това важно събитие не се отличават във фактологическо отношение. Вариантът на Заимов отново е по-лаконичен, а на Захари по-патетичен и по-детайлен. Може да се предположи, че част от въведените от него подробности, непознати на Заимов, са резултат от писателска инвенция, а не сведения, почерпени от други източници. Епизодът заслужава да бъде цитиран изцяло, но за да се спести място, тук той е предаден с известни съкращения.
Помня, че бе ден петъчен, зората откъм изток ни извести най-напред, че скоро ще захване денят, че времето ще да бъде хубаво, когато ние наближавахме вече да се покачим на обетованата земя, на върха Агликина поляна. […] мястото, гдето ще се целунем със своя войвода и с верни другари […] Заедно с изгряването на слънцито ние поздравихме Агликина поляна от краището на ближната гора. С благоговение надничахме ние през клонищата на дърветата дано зърнем байряк, хъшовски калпак или друг някой знак от нашата чета. А можете ли да си представите какво ние видяхме на Агликина поляна? – Сива млада сърна, която бе заровила своята невинна главица из росната трева […]Тя беше най-вярното мерило, че тъдява наоколо не е стъпил отдавна човешки крак, инак тя не би си пасла така охолно. Дълго време ние гледахме на нейната свобода, на райските й градини, в които тя сама беше царица […] Нейният нежен стан и крехките й бутове съблазниха гладната дружина. Появи се мисъл да посегнем на живота на балканската царица – месото й да употребим за храна, а кожата й за цървули… Дордето по-старите изпомежду ни дадат своя глас против това немилостиво решение, на едного от другарите ни се запали влашката солдаткиня и клетото животно рипна на земята, та подскочи нагоре. [При Заимов виновникът е посочен, няма и смекчаващият деянието страдателен залог – „самозванникът дигна влашката содаткиня”. (с. 240)] То се изправи най-напред на задните си крака като човек, тури се в положение да бяга, но с първото си отскачане заби главицата си в росната трева! Трима-четирима души извадиха ножчета и отидоха да заколят и одерат тая наша горска съжителница!… (с. 252-253)
Описанието насочва към различни аналогии. Една от тях е за библейското грехопадение, което определя последвалите мъки. Другата е за някакъв странен ритуал на инициация, преломен момент в цялостното посвещаване в мистичното познаване на трансцедентната свобода. Захари, за когото се предполага, че е масон, има сетива за подобни ритуали. В „Записки по българските въстания” той нееднократно говори за ритуала на „накървяването”, за смисъла от подпалването на селата и т. н.
Не по-малко странно е едно своеобразно повторение на епизода, което при Захари отново е по-подчертано. Буквално на същата страница следва ново убийство, твърде различно, дори диаметрално противоположно, но и с някои общи черти. Читателят се изкушава да потърси аналогия с „Три смърти” на Л. Толстой. Чисто сюжетно новото убийство е предизвикано от убийството на сърната – потерята ще да е чула изстрела; така там, където „отдавна не е стъпвал човешки крак”, в резултат на изстрела (на прегрешението) се появяват не другарите, а враговете. Пак от сюжетна гледна точка второто убийство става причина за следващите страдания на четниците – по-късно потеряджиите открито казват, че бият четниците заради гибелта на своя водач. На повърхността разликата между двете жертви е полярна – в първия случай е убито невинно и много красиво животно, във втория – турски бабаит, водач на потерята. От друга страна той също е в някаква степен невинен, а отношението на автора към смъртта му като че ли не е еднозначно. Самата смърт, както и последвалите действия на четниците, са представени по сходен начин.
Докато се маехме още около огъня да печем сърната, чухме човешки гласове, които не можеха да бъдат на други хора, освен пак на потерята. [Защо не можеха, нали това е предварително набелязаното място на срещата? Не се споменава и за езика, на който говорят тези гласове.] […] Не се изминаха десетина минути, ето че изскочиха на полянката 7-8 души въоръжени турци, повечето с дебели шишенета. […] Един от тях с отворени гърди и с дълги подсукани мустаци, който вървеше най-напред, именуваше се от своите другари Сулак Пехливан. Тоя последният видя най-напред нашия огън и турената върху сърна. Всичката потеря се дръпна малко настрана и Сулак Пехливан се провикна:
– Слушате ли, чорбаджилар (?)! Ние ви знаеме, че сте ранени, гладни и бактисали от душата си. Затова предайте се: царят ще ви прости, облече и нахрани.
Докато свърши своите отчески наставления клетникът Сулак, Коджа Ибрахим Захарлията дигна пушката и право в челото го удари. Гигантският стан на Сулака, който приличаше на скала, не се повали от един път на земята. Той преспокойно тури ръка на своята зяпнала вече рана, изохка из дълбочините на сърцето си и след няколко минути вече падна. Другарите му хукнаха да бягат. Ние се приближихме до убития, когото обрахме хайдушки: чантата с хляба, тютюна, турен в едно ярешко мешче, цървулите и пр. (Т. 2, с. 253)
Заимов отново е по-лаконичен и отново приписва убийството на „самозваний войвода” (с. 240), при него в чантата на Сулака има и „малко сирене” и т. н. Думите на водача на потерята са почти същите, но звучат по-различно, при всички случаи – по-достоверно:
– Бурда! Бурда! Онлар, ей, предайте се, ако сте тука! Знаем, че сте ранени и гладни. Царят ви прости! Предайте се с добро, ще ви нахраним! (с. 240)
При Заимов отново има епизод, който Захари е сметнал за ненужен.
За цървулите [на Сулак] се скарахме аз и самозванецът[…] Но аз нямах вече кеф, защото самозванецът ма докачи много с думи, когато ядохме, като си позволи, па заплю Ангела за нищо и за никакво. Дотегна [ми] и аз реших да се отделя от самозваника само и само да не го гледам, пък какво ще да стане с мен[…] Казах на Ангела, че ще се отделя вече от дружината, като го поканих и той да ма придружи. (с. 240-241)
Ангел Обретенов се опитва да го спре, но напразно. Разказвачът се отделя и след известни премеждия бива заловен. Другите също са заловени. Пленените четници заедно са поведени към Търново. В един яхър Ангел разказва на отделилия се как е станало залавянето. Тук отново текстовете на Ст. Заимов и З. Стоянов са успоредни, като Захари въвежда нови детайли и пародийни елементи. Виновникът и при двамата е четникът Иван Пеев, исполин и „душманин на яденето”, за когото Захари разказва любопитни истории. Четниците се крият в някаква воденица и изгладнелият Иван Пеев, който е караул, противно на всички мерки за сигурност, праща „едно младо момче на име Стоян войвода (на смях го наричахме войвода)” (Т. 2, с. 255) до близкото село за хляб. Това става причина четниците да бъдат разкрити. Заимов не споменава за ироничното прозвище на младежа, което отпраща към една ключова фигура в българската национална митология.[13]
Всъщност ситуацията е идентична със случилото се по-рано на Агликина поляна, но този път, може би защото го няма знаменосецът Коджа Ибрахим (Димитър Николов Стайков), четниците се предават. Захари влиза в типичните за него, разсъждения, в които неочаквано оневинява турците, които ги бият най-много заради Сулака.
Аз и сега не се сърдя ни най-малко на тия турци, че ни биха така немилостиво, въздържам се да ги нарека варвари, защото те бяха в пълното си право. Да не ходим много далеч. Представете си за минута, че Сулак Пехливан беше някой наш войвода или комита, червения калпак на когото виждате върху бръснатата глава на някой делиормански читак. Аз съм напълно уверен, че вашият патриотически квас така щеше да шупне, щото от делиорманчанина здраво място не оставаше. По-после, когато ние се качихме на мястото на турците, а те слязоха на нашето, аз видях, когато нашите християнски заптиета биеха до умиране един неверник само за това тежко престъпление, че той произнесъл думата гяур, без да си ще.
Но да оставим патриотизма настрана, на който границите са твърде широки, и да продължим своя разказ. (Т. 2, с. 258)
Само че разказът свършва, остават по-малко от три страници, в които се намира място да се спомене един милостив чаушин – „макар и неверник, но разумен човек беше” (Т. 2, с. 259), за предателствата на българите и за съчувствието на италианци и поляци, служители по железниците. Въобще и в „Четите в България”, както и в „Записки по българските въстания”, не липсват случаи на открито заявено съчувствие към Турция, при това съчетано с обвинения или ирония, насочени към Европа и Русия. Те започват още в Предисловието.
Тежко и горко на ония народи, които чакат помощ от другиго, които не се облягат на своите мишци. Турция и Египет, па и много други държавици пропаднаха тогава, когато повикаха на помощ цивилизованата уж Европа. Ако в делата на Турция да се не бъркаха различни Юмер и Садък пашовци, ако те да не бяха се предпочитали пред Хасан и Осман Пехливанина, то славата на силните османлии и досега щеше да цъфти, както е цъфтяла преди стотина години. (Т. 2, с. 110)[14]
Когато представя обесването на заловен четник, Захари прави прелюбопитно отклонение.
Но възможно ли е сравнение между Европа просветена и варварска Турция? В столицата на републиканска Франция например (1884 г.) депутатите си блъскаха главите цели седмици да размишляват по какъв хуманен начин да става умъртвяването на осъдените на смърт. Радикалните депутати поддържаха с гордост на челото, че на осъдените трябва да се притискат вратовете чрез една машина, наречена гилотина, която прилича на нашите тютюнджийски хавани; а лявата страна – републиканците – възражавали, че вътре, в зданието на затвора, трябва да се прибесват те надве-натри. Е, кажете сега, може ли да се сравни Турция с Франция? (Т. 2, с. 214)
Историята с изгубените четници, централна за първата част от ръкописа на Ст. Заимов и важна, макар и в по-малка степен за З. Стоянов, може да бъде резюмирана по следния начин. Четниците тръгват с определени представи, за да установят, че действителността е по-различна. Сакралното място, а и събитията като цяло по-скоро разочароват, отрезвяват четниците. И в двата разказа, както и в Записките на З. Стоянов, макар и не така подчертано, Балканът като цяло е по-скоро враждебно настроен. И обратното – овчарите не са така масово склонни да предават бунтовниците, въпреки че предателства не липсват. Когато изгубилите се четници достигат до “святото място”, се оказва, че там не ги чака нищо добро. Всъщност там те извършват едно прегрешение (убийството на сърната) и след това биват заловени. Логическата връзка между прегрешението и залавянето не е категорична, но съседството между двата епизода я поражда в съзнанието на читателите.
Захари поставя няколко важни центрове на менталната карта на България. Той дори ги градира по специфичен начин.
Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свят и историческо място си ти! […]
И така, поклон на твоето землище! До 1878 г. с тебе се мъчеха да конкурират долината Оборище и гората Еледжик в Средня гора, но тяхната слава едва ли можеше да хвърли какво-годе сянка на първенство на твоето минало. Само едно светилище, на което ти се здрависваш с върховете твърде отблизо, трябва да те превъзходствува във всяко отношение. Аз говоря за съседката ти Шипка, която ти познаваш отблизо и на която присъства отдалеч на 11 август 1878 г. Каквото и да кажеш, но тая твоя сестра, макар и по-късно, честта бе да пожъне палмата на първенството. (Т. 2, с. 203)
Може да се търси както аналогията, така и различието между Агликина поляна на Ст. Заимов и Оборище на З. Стоянов. И в двата случая става дума за особен топос, за своеобразен център. При Заимов липсват битката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа при Бузлуджа, липсва и събранието на Оборище (на което той не е присъствал), затова и значението на Агликина поляна нараства. Сакрализирането й, което не е директно заявено, се опира на миналото, наистина на сравнително близкото минало – времето на хайдутите, с което Заимов търси приемственост. Отношението на З. Стоянов към миналото е по-амбивалентно, което личи и от представянето на Филип Тотю. И още една съществена разлика – при Заимов сакралният топос носи разочарование, докато З. Стоянов е склонен да се разочарова от всичко друго, но не и от Оборище, топосът, който сам е сакрализирал.
Събраното и записаното от мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна, то влиза и в литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на публикувани или архивни източници. Както е известно устните разкази на Заимов, слушани от Вазов, лягат в основата на “Под игото”.
[1] Вж. напр. http://www.journey.bg/bulgaria/bulgaria.php?guide=1846
[2] Вж. напр. http://visit.vratza.com/index.php?t=marsh&title=%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%88%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B8&lang=bu
[3] http://www.bg-parks.net/main.php?act=newsdetailed&rec=57
[4] За защитена местност край Търговище вж. напр. http://eea.government.bg/zpo/area.jsp?areaId=363&categoryId=6
[5] Вж. напр. наблюденията на Т. Моллов: „При забележимата тенденция към реалистичност (и специфична историчност), в художествения континуум на хайдушкия фолклор съжителствуват в единна и непротиворечива система реални (или познати от историята) лични имена, топоними и реалии от живота наред с условно изчистени сюжетни ситуации (устойчиво повтарящи се в много песенни варианти топоси). В старинни – и, бих казал, архаични – мотиви като “Подранили хайдути”, “Хайдушка смърт”, “Хайдушка сватба”, “Мома-войвода” и др., новото е уточняване на реалии от хайдушката “обредност”, от бита (храна, облекло, оръжие), от ландшафта на Балкана. Към системата от по-стари образно-тематични “ядра”, подложени на трансформации, могат да се причислят и отхвърляните, унижавани герои (“Босол влечи-цървул” и под.), които се реабилитират с храброст и хитрост; важната роля на отношенията между вуйчо и племенник (също старинно “епическо” клише, отвеждащо към институцията на архаичния авункулат), топоними като Стара планина, Агликина поляна (и близките й Сливен и Котел), Добруджа-Козлуджа, Станчов полугар, и др. Всъщност, по-голямата част от тях отвеждат не към епоса, а към все още недооценените в изследванията по-вероятни “исторически корени” на хайдушките песни – дружинните посветителни обредни комплекси на юношеските полово-възрастови групи. “Страшният” (грозен) войвода, “отпуснал джуни до земя, / издигнал клепки до небе”, продължава с характеристиките си патрона-посветител – подобно кум на сватба, Богдан (и в коледните песни Богдан или Дан войвода са често кумове) побива байрак и калесва с жълта бъклица “момчета-едногодчета (едноимци, еднобойци), като вълчета” за своеобразна “сватба-смърт” в дебрите на Стара планина. В това, схващано като “ничие” и неусвоено пространство, знамето (също както и в сватбата) е знак за групово пътуване и съпричастност към “отвъд”. Отсъствието на момците през най-важното “трудово” време (от Благовец, 25 март, или Гергьовден, 23 апр., до Кръстовден, 14 септ., Петковден, 14 окт., или Димитровден, 26 окт.) подсказва изключително важния характер на тяхната “заетост”. Не само структурата на дружината ги сближава с участниците в коледуването – подобно на “пътниците” в калните нощи от периода между Игнажден-Коледа-Ивановден, те започват и свършват в църква. Песента “Подранили хайдути” разказва за подлъгани от ранния зов на кукувицата момци, заварени от късен сняг; влизат в “гора Богданова, в църква Тодорова” и за да се сгреят, подпалват дървените икони – затворилите се поради светотатството черковни двери се отварят едва след оброка да построят в края на хайдутуването си нова черква с позлатени икони. Близостта с мотива на коледната песен “Светец строи нови чудно хубави черкви (като знак на новоизграденото мироздание)” не е случайна – както на Ивановден (Водици) се вади кръстът като символичен образ на подредеността, а до последно време събраните от коледуването пари се дават за строежи, така според песни и предания на Кръстовден (Въздвижение на честния кръст Христов) или Петковден хайдутите принасят събраните пари за постройка или обнова на храмове. В старинната песен за Чолак Неделчо отчетливо личи хайдушкият “хронотоп” – след несполучлив поход за печалба в “отвъдната” територия на Добруджа-Козлуджа (да не забравяме, че в някои коледни песни тя е земята на “първотворението” [СИБ, 2, N. 194,], а старото име на Плиска (Абоба) се тълкува от Б. Симеонов като ‘стан, селище на предците’), имането като придобивка за преодолените чрез “хайдушка сватба” изпитания се открива в Сливен, т.е. в района на “Малката Света Гора”. Моллов, Т. Хайдушките песни – между Средновековието и Възраждането. Цит. по: http://liternet.bg/publish/tmollov/haidut.htm
[6] Вж. напр. наблюденията на Св. Игов: „Само в един, последния в книгата разказ, „На Агликина поляна“, както показва и самото му заглавие, Йовков отново изкачва героя си върху традиционния пиедестал на българския подвиг – Балкана, където героят му умира. Но не от юнашка смърт, както е у Ботев, нито в името на любовта, както е най-често в другите разкази на Йовков. Издъхва от старост. Това не е традиционният образ на хайдутин, а на един престарял човек, бивш войвода, у когото са се събудили „старите“ хайдушки привички и който за последен път се качва на Балкана – но вече като пространство на спомена. В този последен разказ, на чието епиложно значение Йовков много държи, писателят съзнателно „цитира“ Ботевия образ на Балкана, но вече в един нов – индивидуално творчески и литературноисторически – контекст.
Макар и да цитира Ботевото „Балканът пее хайдушка песен“ и да „заема“ от него образа символ на Балкана, Йовков всъщност дискретно спори с Ботев.” Св. Игов, „Слизането от Балкана” В: Българската литература XX век. Цит. по:
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=295&WorkID=11486&Level=3
[7] Първо втората част в: Ст. Каракостов. Диарбекирски заточеници. С.: 1946, а след това изцяло в: Ст. Заимов. Записки от терсханата. 1868-1878. Ръкописите проучили и подготвили за печат Кл. Заимова и К. Мирчева. С.: Парадокс, 1999. Надолу текстът се цитира по-пълното второ издание, като в скоби се посочват страниците. Италикът навсякъде е на цитираното издание, а болдът мой (Н. А.).
[8] Вж. Стоянов, З. Съчинения. С.: Български писател, Т. 1-3, 1983. Надолу З. Стоянов се цитира по това издание, като в скоби се посочва томът и страниците.
[9] Вж. Мирчева, К. „Агликена поляна” и „Четите в България” или как бе създаден първият исторически разказ за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. – В: Захарий Стоянов и неговото време. С.: 2000, с. 269-283.
[10] Срв. „Хаджи Димитър ще минува в България, още от влашката земя бълнува за своята любима Агликина поляна, близо при Сливен. Там, той заповядва на своята дружина, който се изгуби и пропадне, да дойде; там ще да бъде решено какво да правят.” (Вместо предисловие, Т. 2, с. 293.). Също: „И така нашите хора се върнали из Одеса с празни ръце и с убит кураж. В тяхно отсъствие се получила телеграма в Браила от войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа, която канела, разбира се, условно, дяда Желя, Пехливанина и Ботйова да тръгват вече през Дунава. „Да се видим на Агликина поляна“, свършвала депешата. Покойният Пехливанин, който се намерил в Браила да чака своите другари из Одеса, получил телеграмата, но се отказал да тръгне без дяда Желя и без Ботйова, за което бил в правото си. (Т. 2, с. 358)
[11] Подчертаната фраза поражда поредица от въпроси. Преди „турското царство” стъпвал ли е „човешки крак” и защо авторът смята така. Явно подтекстът е, че Балканският полуостров, но конкретно и Балканът някога е бил цивилизована територия, която след това е подивяла.
[12] Вж. Заимов, Ст. Миналото. С.: Изд. на БЗНС, 1983, с. 382 и 384. Текстът на песента “Ангел войвода и помаци” (Чирпанско) вж. в: Вековно наследство. Отбор и характеристика М. Арнаудов. Т. 2, Наука и изкуство, С., 1977, с. 495-497. Вж. и Българско народно творчество. Т. 2, 284. В нея Ангел казва на майка си, че му е дотегнало от “гаджаля мръсни турчоля”, става хайдутин, убеждава други хайдути да тръгнат с него и да не се плашат от “едри комари”, после с един изстрел убива трима помаци, които взимат по един овен на ден от овчари, получава за награда 70 овни и ги продава в Стамбул.
[13] За Стоян войвода вж. Аретов, Н. Национална митология и национална литература. С.: Кралица Маб, 2006, с. 302-322.
[14] В бележките към цитираното тук издание на „Четите в България” е пояснено: „Юмер паша – Омер паша (1806-1871), хърватин, постъпил на турска служба, генерал, главнокомандващ турските войски в Кримската война[…] Садък паша – Михаил Чайковски (1808-1876)[…] (Т. 2, с. 616). Видените в положителна светлина Хасан и Осман Пехливанина не са пояснени.
