Румяна Л. Станчева
Играта на конструиране на образи и „Балканският ориентализъм”
Основното, което предизвиква полемичната ми нагласа в контекста на този форум, озаглавен „Оксидентализмът или (тенденциозните) „източни” представи за „Запада”, е разбирането ми, че Балканите не би трябвало да се включват в подобен контекст, че те са Eвропейски (юго)Изток, различни в своето отношение към Запада от другия Изток – Близък или Далечен.
За разлика от ситуацията на обрисуване и назоваване от Запада на недостатъчно опознатия Друг, анализирана и наречена от Едуард Саид „Ориентализъм”[1] (по отношение на арабите от Близкия Изток), или в книгата на Мария Тодорова, показана по отношение на Балканите и което тя нарича „Балканизъм”[2], както и на мисловните конструкции с обратна насоченост, на назоваване и насилствено противопоставяне срещу Запада от, определени от Ян Бурума и Авишай Маргалит като „Оксидентализъм”[3], Югоизточна Европа не само цени Запада и успехите му в областта на модерния начин на живот, на човешките взаимоотношения, на външните аспекти. Балканската интелигенция опознава Запада като едно по-напреднало alter ego и се равнява по този свой образец, както човек се учи от по-голям брат или сестра. Трудно е най-напред да се намери аналогия с неоправданото приписване от западни автори на изключителна специфика на Балканите в цялост и в дълготрайността на смисъла „разделяне на малки държави, раздори и войни”, тъй като Западът в очите на балканците е придобивал отрицателни измерения само в определени моменти и в определени среди, в частен, идейно-социален смисъл (главно през комунистическия период или в комунистически среди). Несъвместимо е и всяко оприличаване на балканските жители с хора, „които се смятат за жертви на Запада до такава степен, че да желаят унищожението му.” Така именно Бурума и Авишай определят кои са „оксиденталисти”. Оскиденталистите, според наблюденията им „схващат Запада като нещо подчовешко, като някаква механична цивилизация, грубо ефикасна и бездуховна, на която трябва да се противопоставят чрез насилие.”[4]
Разбира се анализът във всeки от цитираните текстове е нюансиран, защитен с конкретни примери и теоретични обосновки. Няма съмнение, че процесите на движение на идеите и на функциониране, и активизиране, на определени понятия по невинаги оправдана аналогия представляват сложно преплитане и осмисляне, според времето и контекста. Но не можем да не отбележим, че повечето примери на Бурума и Авишай коментират заимстване на комунистически и националистични идеологични конструкции, родени на Запад, но подхранвани (в материален и в организационен план) от дълго съществувалата комунистическа система и, извадени днес от контекста на създаването им, са пришивани към други религиозни и политически течения.
Балканизъм, Ориентализъм, Оксидентализъм са особени видове дискурс. Става дума за назоваване, определяне, окачествяване, дори заклеймяване. Те тръгват от знанието, проучването, но се подхлъзват в клишето и политически удобното. Именно това обаче е материята, с която ще трябва да работим, тъй като човешката психика и общество са сложен конгломерат от възгледи. Става дума за образи, за наричания, за имена на Другия.
От гледната точка на съвременната хуманитаристика, на осмислянето на постмодерната ситуация, авторитетите губят възможност да упражняват авторитарна власт; водещото, престижното, образцовото постоянно са атакувани от плурализма и прозрачността на процедурите. Отбелязваме това все още само обсъждано и постоянно подлагано на съмнение постмодерно положение, за да отчетем и съществуването на скептицизъм, който подяжда вкоренените представи за Европа като Център на политическа и културна континентална и дори световна доминация. На този фон на несигурност обаче, не можем да не се опитаме да осъзнаем по-пълноценно чувството за принадлежност към Европа и европейското, изразявано неизменно от балканските елити, от ХVІІІ в. насам, и все още твърде слабо разколебано от постмодерното ни (?) съвремие. Дори днешното доминиране на САЩ в световен мащаб не подрива осезаемо традиционните нагласи на Балканите, а по-скоро навежда към мисълта, че и САЩ са едно по-късно и проспериращо разклонение на доминиращата за дълго в модерното време Европа.
Балканите се различават от Близкия Изток в осмислянето на Западните идеи. Тенденцията не само да се възприемат идеите, но и те да служат на аналогичен и съзвучен със Запада градеж, имат своите основи в европейската античност (с обратната посока на движение на идеите, от изток към запад) и средновековие, но особено отчетливо те се открояват през Възраждането за българската култура и чрез аналогичните национално-обособителни движения в другите балкански култури, през ХVІІІ и/или ХІХ в. След образуването на самостоятелните национални държави на Балканите, тенденцията за приобщаване към Запада дори се засилва. И то не само като израз на противопоставяне и окончателно скъсване с Османската империя, а като убедена принадлежност към западноевропейската парадигма. В края на ХХ в. и началото на второто хилядолетие балканските страни, зависими преди и освободени от комунистическите тоталитарни режими, отново открито намират своя образец в Западна Европа, вече в облика й на Европейски съюз. Тук ще бъдат приведени няколко примера, които идват в подкрепа на тезата, че балканските интелектуалци, тези надеждно документирани изразители на местната идентичност, още от началото на самостоятелното съществуване на модерните балкански държави, разграничават Западна Европа като по-силна, с по-висок жизнен стандарт и функциониращи културни институции зона, но не като принципно различен от себе си цивилизационен модел.
Отношението към Запада е неотделимо от отношението към собствените култури. Това особено състояние на вписване в един надежден и нагледно доказващ преимуществата си обществен модел може да се осмисли като особен патент на перифериите. Нуждата от съотнасяне показва ясно степента на ангажиране с едно цяло, образувано от център и периферия. Ако Центърът е престижен, то дори периферията му придобива своя престижност. Западна Европа, а по късно Съединените щати, съумяват да се превърнат в центрове на икономическа, политическа, военна и културна мощ. Всички се съизмерват с колосите. Учат се от тях. Но само истински обвързаните чрез традицията си региони се стремят към адаптиране, равнозначно на изравняване в нагласи, оценки, назовавания.
Центърът обикновено се мисли като място, което събира във фокуса си най-големите успехи. Периферията остава или по-слабо позната, или мислена по отношение и в зависимост от центъра. И ако центърът е определян от речниците без помощта на периферията, като среда, град, сърцевина, пъп, то периферията, в същия чисто семантичен аспект, е външната линия или пространство на повърхност или тяло. Преносният смисъл дава предимство на центъра. Има само едно значение, което може да изглежда привлекателно. Когато се говори за добрите жилищни квартали, разположени по периферията на големите градове. В контекста на човешкото общуване обаче, периферията винаги остава подценена.
Географията може да определи Север, Юг, Изток, Запад, но не ни казва къде е центърът на земната повърхност, тъй като земята е глобус.По-полезен пример бихме могли да вземем от астрономията, която по времето на своето утвърждаване като точно наука е изстрадала период на идеологически натиск и както ни напомня Цветан Тодоров в контекста на книгата си “Поуките на историята”, “Джордано Бруно загива в пламъците, защото твърди, че светът е безкраен и няма център.”[5]Тази щедра независимост от йерархичност в природата и науките за нея, не е характерна за човешката мисъл. От психологическа гледна точка всеки е център на самия себе си (напр. азовия нагон към себесъхранение, според Фройд). Все пак в момента на акта на сравняването, в общуването се проявяват йерархии. Ако се обърнем към европейската карта, център на повърхността й е определен. Не е същото обаче, когато се интересуваме от човешките общества. Политическите и икономическите сили, концентрацията на художествени успехи са определящи за това кое е център, а не географията. Различните епохи местят тези центрове. От географска гледна точка и Франция, и България са разположени периферно към европейската повърхнина. Никой обаче не разсъждава по този начин. Дори не и в географски план. Културните реалности са много по-силни и решаващи от обективното опасване на земната повърхност от морета.
Един социолог като Едуард Шилс си служи с психологическа и философска обосновка при обясняване на взаимоотношението център – периферия. „Съществуването на централна ценностна система почива основно на нуждата на човешките същества от обединяване в нещо, което надвишава и преобразява тяхното конкретно индивидуално съществуване. Те имат нужда да бъдат в контакт със символи с по-широки измерения от техните тела, и по-централни в крайната постройка на реалността, отколкото е рутината на тяхното ежедневие.”[6] За разлика от Мария Тодорова, която цитира американския социолог, за да мотивира самоназванието „Балкани”, тук се обръщаме повече към отношението на балканските интелектуалци към признатия център Европа, за да подчертаем чувството им на вписаност в този център. В подобна перспектива можем да разсъждаваме и за балканската гледна точка по отношение на това, което се нарича „Европа”, „Запад” или „Западна Европа”. За интелектуалците от този регион „Запад” е един такъв символ с по-широко измерение. Там се реализират иначе широко движещите се идеи, достъпни за всеки образован човек по света. С вътрешната необходимост от съотнасяне към осъществения успех (от което следва и известно присвояване, приемане като свой, на този успех) може да се обясни и доброволното съгласие, че центърът е другаде. Тук обаче неизбежно са необходими достатъчно много основания, че този център е свой, а не чужд. Тези символни построения не са произволни, а се основават на познания за историята, културата, изкуствата. Знанието за общност ги прави вероятно толкова устойчиви и им придава положителен знак.
От областта на литературната критика можем да вземем в подкрепа на същата теза отношението към въпроса за „влиянията” и „имитацията” по отношение на западноевропейските образци. От една страна става дума за възприемане на ползваната през междувоенния период терминология на сравнителното литературознание, но също така и за съзнателно търсеното съзвучие със западните модели.
Можем в конкретен план да се опрем на европейското общуване между литературите през 20-те и 30-те години на ХХ в. Особено актуална тема по това време е съпоставянето на “свое и чуждо”, “родно и европейско”, “център и периферия”. Примерите ми са от българската и от румънската литература.
Как една литература определя своите образци? Първият пример може да бъде българската 1926 г. Група млади интелектуалци с общи възгледи за пътищата на развитие, които би трябвало да следва българската литература, се събират и образуват литературния кръг “Стрелец”. Начело с проф. Константин Гълъбов, писателите от кръга търсят да определят “физиономията” на българската литература. “Ние сме за една родна литература, приобщена с ценностите на Запада, изникнала под западно влияние”[7], пише Гълъбов и формулира съзнателно ориентиране към стойностите на Запада, очевидно преценяван като “Център”, достоен за следване. Критикът подчертава, че литературният процес има нужда да бъде съзнателен, а не да бъде оставян да се развива слепешката.[8] “Нека прочее се европеизираме драговолно, съзнателно, а не както досега сляпо, подхвърлени на един процес, за който не сме си давали сметка.”[9] Тенденцията към европеизиране е неизбежна, подчертава критикът. “Наша съдба е да бъдем европеизирани и само човек, заслепен може да отрича това. Западната култура се наложи на страни отвъд океаните, като Япония – тя не ще се остави да дремят народите по кюшетата на Европа.”[10]
Тук българският литературен критик повдига един много важен въпрос за разпространението на идеите по света. Нямаме обаче възможност да се документираме какво е отношението на японците към Западна Европа, освен, че те са страна, която наистина се модернизира и възприема много от характерното за западните цивилизации. Едва ли е лесно да се измери цената на една радикална обществена трансформация. За балканските култури, преобладаващо с християнска мито-поетична и ценностна традиция, възприемането на западноевропейския модел на модерно развитие се тълкува като закономерно явление, независимо от съвременния лаически облик на тези общества.
Термини като “имитация” и “влияние” съдържат в себе си йерархично подреждане на стойностите – един имитира, а друг, по-силен, влияе. Реторичното противопоставяне между свое и чуждо във възгледите на едно от средищата на модерните български литературни тенденции в този период не съдържа обаче никаква тревога от асоциирането на имитирането с българската литература. Точно обратното, имитирането е положителната програма. И дори нещо повече, западното се определя директно като “по-високо културно начало”, което българската култура би трябвало да следва, за да се освободи от “византийско мюсюлманското наследие”, разбирано като чуждо и/или анахронично.[11] Тези възгледи се споделят от членовете на кръга Стрелец, след които са писатели със забележителна творческа индивидуалност като Атанас Далчев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова. Приемането на „влиянието” като стратегия не е накърнило своеобразието им.
Нека да потърсим успоредица с румънската литературна ситуация по същото време, след Първата световна война. Литературният критик Еуджен Ловинеску, защитил докторат по литература в Париж още преди войната, решава да проучи методично румънското общество и публикува своето изследване в 3 тома “История на модерната румънска цивилизация” (1924-1926)[12]. Два са ключовите термини, чрез които той обяснява процеса на модернизиране на румънското общество: “синхронизъм” и “имитация”. Употребява ги в положителен смисъл и смята, че с тях описва закона за развитието и прогреса на човечеството. Като литературен критик, той създава литературния кръг “Сбуръторул” (Крилат дух), в който привлича редица талантливи писатели. Налага своите възгледи особено убедително чрез обемната “История на съвременната румънска литература”, която издава през 1926-1929 в 6 тома.[13] Тук отново Ловинеску използва термините “синхронизъм” и “имитация” по отношение на европейските литератури в положителен смисъл.
20-те години на ХХ век се открояват като време на интензивна комуникация върху европейския континент, когато размяната на идеи се ориентира категорично към съвременното. Днес сравнителното литературознание говори за „рецепция” вместо за „влияния”, за да подчертае активната роля на реципиента. Модерната литературна критика на двете югоизточно европейски литератури, зони от периферията, приемат термините, изковани на Запад, като им вдъхват идеята за активност на реципиента чрез паралелното наблягане на необходимостта от осмисляне на национални теми. “Влияние” и “имитация” се приемат като термини, които обозначават тази двойна динамика на тяхното време – по-тесни контакти със Запада (свой собствен център) и отваряне към съвременните стойности, но и интерес към актуалното за собствената публика. Двамата критици, за които говорим, са представителни за модерните тенденции в литературния живот на Балканите. Те допринасят за осмислянето на актуалната литературна комуникация.
Дори и традиционалистичните нагласи обаче, както и Авангарда, са настроени, всеки по свой начин, положително към Запада, намират там свои образци. Св. Игов например, обобщава по следния начин тази ситуация по отношение на междувоенния период: „Макар че и преди в българското изкуство е имало тенденции към европеизация, сега те станаха – дори когато не бяха програмно прокламирани, въпреки че и това стана в кръга „Стрелец” и в Геовите „Везни” – по-осезателно въздействащи върху българските културни процеси.”[14] Става ясно че тук не обсъждаме антиномията модерно – традиционно, а чувството за обвързаност със западноевропейските литератури, което се проявява от всеки писател в по-голяма или по-малка степен.
В румънската литературна критика оценките са подобни, а съотнасянето неизменно сочи западноевропейските модели: „Между 1919 и 1939 г. романът извървя, в техническо отношение, разстоянието от Балзак до Пруст и Джойс, като обърка критиката и си подели публиката” – коментира румънският литературен критик Николае Манолеску.[15] Румънските постмодернисти не се отказват от позоваването на Запада и се опитват да проследят отблизо изградените връзки: „Впрочем, това поколение (на 70-те) е, ако говорим с понятията на културата, по-малко формирано по френски и повече по англо-американски, наблюдение валидно и за поетите.” – твърди Раду Дж. Цепосу и продължава за поколението на 80-те: „Прозата на младите автори научи много, в теоретично отношение, от семиотиката на текста, като премахна наивностите на всезнаенето и на класическата достоверност”, като цитира по-нататък френски теоретици като Юлия Кръстева, Ролан Барт, Жан Луи Бодри и др.[16]
Примерите имат за цел да покажат особеното функциониране на интелектуалното опознаване на Запада в Балканската среда. Балканските елити, нерядко формирани в западни университети, си поставят за задача да пренесат знанието при себе си. Те изпитват адаптационни нагласи, а не неприемане и желание за „противопоставяне чрез насилие”, каквото констатират Бурума и Авишай за близкия и за далечния Изток. Би трябвало да отчитаме разликата от истинския Изток, който е изпитал колониалното господство на Запада. България, Гърция и повечето балкански народи и държави са били зависими от Империя с традиционалистични нагласи, самата тя настроена за бавно възприемане на западни влияния. Това превръща Европа, т.е. Запада в свободен свят, в модерен свят без особено ярко видими недостатъци, в идеал. Дори към Османската империя не се акумулира толкова неприязън, тъй като го няма особеното, болезнено за истинския Изток натрупване на чувство за политическа зависимост от качествено превъзхождаща цивилизация. Българското общество особено през втората половина на ХІХ в. живее с едно самочувствие на преимущество над империята, която иначе го владее политически.
Спомените на изтъкнатия български политик, дипломат и публицист (1854-1944) Михаил Маджаров (учил в Роберт колеж в Цариград, а след Освобождението включил се в политическа дейност, в Народната партия, на няколко пъти избиран за депутат и назначаван за министър, през периода 1912-1915 г. – пълномощен министър в Лондон и след това в Петербург), са издадени през 1942 г. и преиздадени през 2004 г. Те са писани продължително, но оформени след като той се оттегля от политическия живот, след 1922 г.[17]
Бащата на Михаил Маджаров, известен търговец от планинския град Копривщица, решава да посети Божи гроб в Палестина заедно с жена си, големия си син Михаил и семейството на съдружника си. Тяхната търговия с дрехи отдавна е изградила контакти с Истанбул и с кантори в Александрия и Кайро. Привлича вниманието едно изказване на бащата, преразказано от мемоариста, според което хората от планинските градове са много свободни и „Ако един ден се освободи България, тя ще се освободи за селяните, а не за нас; ние и сега сме свободни. Нас ни съсипва само разбойничеството, което пречи на нашето свободно пътуване и на нашата търговия.”[18] Самочувствие на независим финансово, свободен в придвижването и разкрепостено мислещ човек. Усещането за поместване в голяма империя се възприема като предимство, навсякъде българите се чувстват на свое място, имат български колонии във всички големи населени места, често могат да се разберат на своя език.
Това не означава, че Истанбул, столицата на Империята, е възприемана почтително. Впечатленията на българския юноша, вярно че са записани в зряла възраст, подчертават различието на Цариград именно чрез термина „Ориент”, вероятно до голяма степен заимстван от западноевропейски четива и представи: „Привечер стигнахме в Цариград на моста, посрещнати от такава ориенталска глъчка, която ни зашемети. Няколко десетки хамали викат, грабят вещите, карат се помежду си…”.[19] Надменност европейска, самочувствие на социално силен, терминология, сякаш извадена от инвентара на „Ориентализма”. В Истанбул младежът посещава като турист, както това правят европейските младежи, западните, „всичко, което представлява интерес в старата история на Византия и в новия Стамбул.”[20] И през целия път по-нататък обект за сравнение често е Западна Европа.
Усещането на заможния българин, както от 70-те години на ХІХ в., така и от 40-те години на ХХ в., откогато е публикацията, е, че е европеец. Съизмерванията му са към Европа и с европейски понятия. Можем да си обясним по-добре това европейско самочувствие, ако се опрем и на документите на османската администрация за българските земи през ХІХ в. В книгата си „Селското население на Дунавски вилает” Славка Драганова публикува административни документи и коментира имотното състояние на населението в района след 1864 г., когато е основан Дунавския вилает. Правят впечатление изводи като: „Средната данъчна оценка на къщите показва, че българите са имали малко по-скъпи къщи от турците. Изключение правела една тънка турска, много богата върхушка. (…) Българското население обаче имало значително по-засилено участие в наемничеството и търговията. (…) Общо взето българите са притежавали средно по-големи поземлени участъци, отколко турците.”[21]
Друг, вече чисто литературен пример се отнася до проявата именно на експлицитен Балкански Ориентализъм в художествените текстове на младия през 30-те години румънски писател Мирча Елиаде. Неговият роман „Майтреи” е публикуван през 1933 г. и възприет много положително от румънските литературни среди. Българското издание от 1989 г. е първо представяне у нас на румънския и вече световен писател и учен. Главният герой в романа носи името Алън и е най-общо казано западняк, най-вероятно мислен от автора като англичанин. Романът разказва любовта му към едно индийско момиче, по времето, когато Алън е на работа в Индия. Цялото поведение на Алън, първоначално, е поведението на белия колонизатор, който, въпреки нарасналия си интерес към живота и душевността на индийците, запазва докрай своя надменен възглед към тях. „Винаги съм съзнавал, че имам деловитост и енергия на бял цивилизатор и че ще бъда от полза за Индия.”[22] По-късно тази позиция на героя се видоизменя и той се опитва да проумее индийските обичаи и разбиране за живота. Но въпреки желанието си, не се приспособява напълно. Ето още един пример на експлицитно оразличаване на цивилизациите: „Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотаява в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести, дълбоки, сложни и неразбираеми.”[23] Макар че тематиката на романа е обяснима с личния опит на писателя от пребиваването му на специализация в Индия, все пак тя се запомня с представения от първо лице единствено число герой. Алън изразява европейско (западноевропейско) отношение, дори, когато се стреми на разбере Другия. Макар че гордостта му на бял колонизатор и цивилизатор се смекчава от срещата с младата интелектуална индийка Майтреи, митичните й вярвания, традиционната семейна среда, напластяванията на предразсъдъци за Другия побеждават и развръзката от любовта им е нещастна. Алън никога не успява да разбере любимата си. Предпочита да се върне в „защитената” зона на неразбирането. Калкиран вероятно върху европейските романи в духа на „ориентализма”, романът „Майтреи” с нищо не показва, че разказът се води от писател от югоизточна Европа. Дали в този случай писателят от периферията, румънецът Мирча Елиаде, е възприел напълно манталитета на Центъра, или става дума за мистифициране на личния опит от специализацията на Мирча Елиаде в Индия? И в двата случая можем да открием в този текст своеобразния „балкански ориентализъм”.
Подобно чувство на принадлежност към Европейската цивилизация личи и от романа на българския писател Борис Шивачев – „Изобретателят” (1931). Замислен по думите на автора като „може би първият космополитен роман в българската литература”[24], „Изобретателят” приема като място на действието Аржентина, а като главен герой-автор на дневник – един българин, Иван Бистров, който търси късмета си далече от родината. Не може да се каже, че в неговия случай става дума за чисто икономическа емиграция. Младежът е от семейство на юрист и би могъл да учи и да се развива в България. Чувството за неясен бунт, космополитен порив, експанзионистичното желание за него да „няма повече скрити кътове по земята” го отвеждат толкова далече.[25] За разлика от западняка Алън на Мирча Елиаде обаче, Иван Бистров се представя като българин, трудно си намира работа в голямата столица Буенос Айрес, не се ползва директно от европейския престиж. И все пак немалко пасажи в книгата ни представят неговото европейско самосъзнание за различие спрямо един свръх-рационален американски свят на огромни контрасти. Усещането, че България е по-справедливо устроено място за живот, от гледна точна на европейските представи за равни възможности в обществото, прозира в думите на един епизодичен персонаж, зъболекарка, гъркиня от Пловдив, попаднала в Аржентина: „А знаете ли, господине – продължаваше сеньорита Анхелина, – тук само милионерите ходят на курорт. А в Пловдив е друго. Нали, господине? Да, в Пловдив е друго… Там всеки отивал на курорт.”[26] Макар че Иван-Хуан разколебава носталгичния спомен на сеньорита Анхелина, в много други моменти в романа той не се противопоставя на нейния възглед и многократно по-късно показва принадлежност именно към Европа. „Неусетно се бяхме довлекли до улицата на киното. Кина и само кина! Това плаши европееца. Но за американеца, който си цени времето, то е от голяма полза.”[27] Другаде: „Стегнал се бях с единствените си порядъчни дрехи (от българско произхождение). И избръснат като английски лорд, разбира се, със собствения си бръснач, крачех съвсем отчаяно из улиците.”[28] Европейската представата за порядъчен външен вид, съотнесена към английската аристокрация, не е единствено подобно сравнение. По-нататък дон Рикардо е описан със същия европейски код: „Среден на ръст, с вирнати мустаци à la кайзер Вилхелм ІІ.”[29]
Тук се опитахме да приведем примери за самоидентифициране на балкански писатели с европейската култура и цивилизация. Отъждествяването с дадени ценности не предполага, че те ще бъдат отричани или атакувани свирепо. Стигането дори до изразяване на „балкански ориентализъм” е косвено доказателство за вътрешната убеденост на балканските интелектуалци в принадлежността им към Запада, въпреки географските определения. Чрез разграничаванията, който хората от Балканите правят за себе си от Ориента, можем също да смятаме, че те се преценяват като част от Европа. Работят, за да бъдат колкото е възможно повече интегрирани в Европа. Те не създават своя различна идеология, а влагат енергията си в усилие за адаптация. Плаващата полисемия в наглед синонимните образи, означени с понятия като Изток, Ориент, Левант, усложнява осмислянето на балканската идентичност. За балканските хора, обаче, всяка самокритика идва само от високите изисквания към себе си на европейци, не и от недоверие в тази престижна принадлежност.
[1] Said, Edward W. L’Orientalisme. L’Orient créé par l’Occident. Trad. de l’américain. Préface de Tzvetan Todorov. Postface de l’auteur. Paris, Ed. du Seuil, 1997.
[2] Тодорова, Мария. Балкани – Балканизъм. С., Фондация Българска наука и култура, 1999.
[3] Бурума, Ян, Авишай Маргалит. За разпространението на западните идеологии. – в. Култура, бр. 37, 8 окт. 2004, с. 12. (В статията авторите излагат тезите от книгата си „Оксидентализмът”.)
[4] Пак там,
[5] Tz. Todorov, Les morales de l’histoire. Bernard Grasset, Paris, 1991, p. 8.
[6] Shils, Edward. Center and Periphery: Essays in Mаcrosociology. Chicago, University of Chicago Press, 1975, p. 7. Цит. по Мария Тодорова. Цит. съч, с. 126.
[7] (Гълъбов, Константин.) Към младежта. – в. Изток, ІІ, № 38, 1 октомври 1926.
[8] Нашите културни задачи. – Изток, ІІ, №44, 14 ноември 1926.
[9] Пак там.
[10] Пак там.
[11] Гълъбов, Константин. Нашата култура и най-новата ни литература. – Изток, ІІ, № 51, 2 януари 1927.
[12] Lovinescu, Eugen. Istoria Civilizatiei Române moderne. 3 vol. Bucuresti, Ed. Ancora, 1924-1926.
[13] Idem. Istoria literaturii române contemporane. 6 vol. Bucuresti, Ed. Ancora, S. Benvenisti &Co., 1926-1929.
[14] Игов, Светлозар. История на българската литература. 1878-1944. С., Изд. На БАН, 1990, с.284.
[15] Manolescu, Nicolae. Romanul românescc modern: “Creatie si analiza”. In: Istoria literaturii române. Studii. Bucuresti, Ed. ARSR, 1979, p. 242.
[16] Teposu, Radu G. Istoria tragica & grotesca a întunecatului deceniu literar noua. Bucuresti, Ed. Eminescu, 1993, p. 23.
[17] Боби Бобев. Биографична справка. В: М. Маджаров. Спомени. Предговор от Ангел Димитров. С. 2004, с. 475-476.
[18] Маджаров, Михаил. Спомени. Предговор от Ангел Димитров. С., Изд. „Дамян Яков”, 2004, с. 103.
[19] Пак там, с. 113.
[20] Пак там, с. 115.
[21] Драганова, Славка. Селското население на Дунавския вилает. С., Авангард Прима, 2005, с.226-227.
[22] Елиаде, Мирча. Майтреи. Змията. Романи. Прев. Валентин Харалампиев, Василка Алексова. С., НК, 1989, с. 25.
[23] Пак там, с. 95
[24] Шивачев, Борис. Изобретателят. Роман. С., Хемус, 1992, с. 5.
[25] Пак там, с. 12.
[26] Пак там, с. 9.
[27] Пак там, с. 17.
[28] Пак там, с. 26.
[29] Пак там, с. 27.
