Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Паметта за миналото през спомоществователството за исторически съчинения (1836-1856)

 

Недка Капралова

Институт за литература, БАН

 

За периода 1836–1856 г. в българската книжнина се появяват шест труда с историческо съдържание, отпечатани с предварителната помощ на бъдещите си (потенциални) читатели (слушатели). Още едно съчинение – Разговорник греко-болгарски от Христаки Павлович, може да се причисли към тази група, тъй като съдържа една кратка българска история.

Има основание Анна Алексиева, когато пише, че „носталгично настроеният субект, който възрожденската литература конструира, тъгува не толкова по загубените пространства, колкото по невъзвратимото минало. При това миналото, за което става дума, е не […] близкото минало, функциониращо в модуса на т.нар. комуникативна памет, т.е. в живите спомени на няколко поколения. Става дума за минало, което дори не е преживяно лично, но което може да бъде почувствано по рушащите се руини, свидетелства и реликви, по онези места на паметта, които отпращат към митичната праистория и героичното минало, към утопичния Златен век, към паметниците и символите на идентичността”[1]. Същата авторка с право приема тезата на Ян Асман, че „миналото не възниква от само себе си”, а е „резултат на културно конструиране”[2].

Точно културното конструиране на миналото е задачата, която изпълняват възрожденските истории, а и всички учебници и книги по история, защото историята е форма на родова памет, но по-особена. Тя не се предава от поколение на поколение както митовете и легендите. Тя се конструира. (За съжаление, често съобразно политически пристрастия.) В модерното време всяко ново поколение, всеки следващ клас ученици трябва да бъдат обучавани по история. В противен случай те няма да я познават, няма да знаят миналото си, корените си. Оттук и огромното значение, което придобива историческото познание в епохата на Просвещението.

Разглежданите тук книги могат да се разделят на три части: по обща история, по българска история и „частни” истории.

Първото съчинение по обща история, излязло със спомоществование, датира от 1836 г. Това е Кратко начертание на всеобщата история[3], преведено от руски от Анастас Кипиловски. Книгата започва с мото – цитат от Соломон, което подчертава значението на историята: „Тобою Цари царствуют, тобою велможи величаются, и властители держат землю”. Следва посвещение, адресирано към мецената Йоан Добрьов х. Бакалоглу, в което се възхвалява щедрата му помощ. Особено впечатляващ е предговорът, в който преводачът засяга някои твърде болезнени за неговото време проблеми: липсата на пари, нежеланието на богатите да подпомагат книгоиздаването, срамът на някои просветени българи от безкнижните им сънародници и т.н. Интересни данни поднася Кипиловски за състоянието на българската книжнина в онзи момент (1836 г.). Личи неговата осведоменост, компетентното му мнение за различните осъществени вече издания. Мотивите, които са го накарали да преведе тази история, са ясни: досега на български език не е преведена нито една Обща история и това е голям пропуск, който той се опитва да запълни с една кратка обща история, която е особено нужна като учебник:

 

Освен това, ако би и да имахми сега една пространна и всемирна История, пак требаше да имами и една таквас кратка, за да ся предава на дечицата наши по Школите, па после в пространната да намярват изложението на секий исторический предмет на дълго, защо по сичките школи в Европа за сичките науки имат сочинени основни (темелни) кратки книги, на които децата основно и придуготовно научават главните начала на сичките науки и художества.

 

Ползата от тая история, според преводача, е да видят децата как са се въздигали и падали царства: целият свят е пред очите им. Кипиловски се обявява против досегашното образование единствено на основата на религиозни книги: „Немами вече време да растлейвами златото временци на нашите дечица в Часослови и Псалтири”, макар че е много важно духовните пастири да наставляват децата от малки в православната вяра. Книгата на Кипиловски е преведена добре, езикът е ясен, написана е на говорим жив български, особено интересен е речникът, който преводачът прилага към книгата си и в който често една дума е преведена на български, а за още по-голяма яснота са посочени синоними на гръцки и турски. Книгата завършва с обявление за готвената от Кипиловски българска история, но, за съжаление, тази история не излиза. Трудът на Кипиловски е публикуван с доста слабо спомоществование, предимно в средите на българската диаспора в чужбина – тя среща предварителната читателска подкрепа на 267 мъже от 11 града: Букурещ, Гюргево, Браила, Галац, Крайова, Одеса, Пеща, Белград, Карлово, Клисура, Велес, подписали 572 екземпляра. Но сред имената на нейните спомоществователи присъстват тези на мнозина видни за времето си българи: братя Димитрий и Христо Мустакови, Лука А. Моровенов, Марин Ат. Бенли, Георгий Пешаков, Добри Желязков, Петър Сапунов, Петър Берон, Николай Палаузов, Васил Априлов, Евстати Мутев, Ст. М. Тошков, Ст. Д. Тошков, Д. М. Тошков, Райно Попович, Ботю Петков, Христо Попвасилев, Хр. Пулиев, Евлоги Георгиев и много други. Трябва да се отбележат щедрите дарения, особено на българите в Одеса, за училищата и главно за откритото в предишната година Габровско училище. Списъкът на тази книга показва и още един интересен факт – диференцираното отношение към учителите: понякога името на някой учител може да се окаже написано след имената на другите спомоществователи, без особено отношение към него, но когато става дума за учители от класата на Райно Попович, отношението е съвсем различно и то категорично е засвидетелствано както с мястото, което неговото име заема в списъка – в началото, така и с титлите и епитетите, с които е „украсено”.

Втората всеобща история, която излиза през разглеждания период, също е в превод от руски и е дело на Атанасий Чолаков Хилендарец. Това е Введение в всеобща история[4]. Оригиналът на книгата е на немски език. Неин автор е А. Л. Шлецер и преводачът превежда и оригиналния предговор от 1806 г. (вероятно този предговор е присъствал в руското издание), в който е обяснено как да се преподава по тази книга. Трудът представлява действително „въведение” в историята, в което са описани различни понятия и се дават необходимите за всяко дете начални познания. Разделена е на две части. Първата част поставя общофилософски проблеми в един много просвещенски и демократичен дух, като се твърди, че „всички человеци по своето произхождение равни са между себе си” (с. 23) и развива идеите за гражданско общество (с. 52). Втората част поднася различни познания: по праистория, за структурата на земята като планета, за началото на човешкия род, за готварското изкуство, за огъня, металите, грънчарството, различните писмености и т.н. Написана ясно и достъпно, на много четивен език, тази книга получава сравнително слаба подкрепа от бъдещите си читатели: тя излиза със спомоществованието на 260 лица (сред които две жени) от 10 града и големи села и 3 манастира, подписали 461 екземпляра. Прави впечатление участието на Панагюрище, където по това време преводачът е учител: там 60 мъже и 2 жени са подписали 71 екземпляра. Независимо от слабото спомоществование книгата е получила подкрепата на значителен брой видни личности, чиито имена присъстват в списъка: Нешо Бончев, Марин Дринов, Йоаким Груев, Аверкий Петров, Кръстю Пишурка, Неофит Рилски, Иларион Макариополски, Г. Раковски, Хр. Тъпчилещов, Никола Тъпчилащов, х. Рали Мавриди, Георги Золотович, Димитър Тошков, Георги Тошкович, владиката Стефан Ковачевич. А самата книга е посветена от преводача на неговия основен меценат – видния български търговец и радетел за българския напредък Александър Екзарх.

Групата на книгите по българска история включва три произведения.

Първата българска история, излязла със спомоществователство, е Заради возрождение новой болгарской словесности или науки[5], преведена от руски от Михаил Кифалов. Автор на книгата е известният българист Ю. Венелин, един от първите, които убедено защитават българската кауза, посочвайки достойнствата и заслугите на българите за развитието на книжнината и за разпространението на християнството сред славяните, благодарение на славянската азбука, съчинена от Константин-Кирил Философ, и на цялата култура на средновековна България. Книгата е посветена на Евстатий Семьонович, наречен от преводача негов „благодетел”. В предговора си Михаил Кифалов също изразява своето становище по езиковия въпрос, като споделя трудностите, които е срещнал в желанието си да пише на старобългарски, както съветват автори като Венелин, В. Априлов и др. Кифаров посвещава „слабия” си труд на „бедна България”, като се надява всеки, който колкото може, да помогне за напредъка на отечеството, както правят „трудолюбивите пчели” и според както е казано в Евангелието, че който крие дарбата си, трябва да бъде прокълнат.

Книгата изобилства с интересни сведения – например за богомилите и за разпространението на богомилството в цяла Европа.

Трудът на Ю. Венелин е от особено значение за пробуждането на българския народ. Потвърждение за това дава и нейният спомоществователски списък, който предлага истинска панорама на българската диаспора в Румъния. Особено значимо е спомоществователството в Букурещ, където живее и работи преводачът – губернският секретар М. Кифалов – видна и значима за времето си личност. В Букурещ са подписани 785 екземпляра! Книгата излиза със спомоществованието на 410 мъже от Букурещ, Браила, Галац, Крайова, Плоещ, Александрия и Фокшан, подписали общо 1328 екземпляра. Сред имената на спомоществователите могат да се видят тези на голям брой високопоставени руски чиновници и влашки боляри; от книжовниците могат да се споменат имената на Анастас Кипиловски и Петър Берон. Друг значителен факт, който трябва да се отбележи, са даренията за училищата в цяла България, упоменати по градове в края на книгата (общо 42 града).

В 1844 г. излиза История на славеноболгарския народ из историята на г. Раича[6], преведена от сръбски от Петър Сапунов. Тази история е една от книгите, получили най-масова подкрепа от бъдещите си читатели, според данните от спомоществователския списък, отпечатан в нейния край. Книгата е посветена на българския търговец Николай Чернович от благодарния преводач, който нарича себе си „списател”, а в предговора си ясно изразява самочувствието си от свършената работа, която „в совершенство” привел. Предговорът на Сапунов е интересен в няколко отношения. В него преводачът разкрива обстоятелствата около написването на историята – колко пъти родолюбивите българи в Букурещ са го молили да напише такава книга, колко пъти той отказвал, защото бил наясно, че трябва много книги да се изчетат, докато се състави такава история, но най-накрая се съгласил и я написал на прост български език. Сапунов съзнавал, че с това ще предизвика недоволство, както сам казва: „Аз зная, чи на мнозина по волята ни ше бъде, чи е просто, а не Славенски списана. Но таквизи трябва да питат онес, които са много книги просто издали, с кое средство по-скоро към Просвещението се достига. Ний сме пак тук имали във вид туку на нещото, а не на язика”.

Възгледите на Сапунов, изразени в предговора, за значението на историческите съчинения са напълно в духа на просвещенското мислене. За него това е най-важното знание, което обогатява човека и го учи да познае себе си и света:

 

Колко е полезна Историята на Отечеството, тие туку знаят, кои искренно любят своето Отечество, и нему ревнуват. Колко е хубаво то, за да знаят началото на своят род, и первия прародител. Историята нас учи де са первите столици биле, от де се тъй наименували Прародителите, какви са от почетка до сега судби претерпели, какви са техните славни работи биле, кои Цари с кои народи са вели война и за що е то било; Сичкото тя живо ни туря пред очите, което като знаем, не само общата полза не презираме, но и по-мудри от предишните с разсуждението биваме, и вяще побуждение към науките имаме, които и ума просвещават, и Отечеството укрепляват. Кой от Болгарите до сеге знал от де са тие произишли, и де е первото тяхно поселение около Волга било; кой би и кога и помислил, чи са тие славни Царье и Императори имали, и да е името тяхно кога годя в света славно и на неприятелите страшно било.

 

Книгата несъмнено е била посрещната с интерес, дължащ се на познанията, които предлагала в един режим на подчертан патриотизъм, на категорично възпитаване в отстояване на националната идентичност в оптиката на припомняне на славното минало и имплицитно внушаване на идеята за възможно славно бъдеще: историята на българите до падането им под османско владичество е славна; самата дума “славяни” произхожда от “слава”; славянският език е един от петте първоезика; славяните произхождат от Мосох, шести син на Яфет, син на Ной. От друга страна, трябва да се отбележат някои неизбежни недостатъци на книгата. Отпечатана е с църковнославянски букви, написана е на източен диалект (преводачът е родом от Габрово), на език на домашна, а не на обработена книжовна употреба, с подчертано влияние на немския език в синтактично отношение (преобладаваща позиция на глагола в края на изречението) и влияние на румънската графика: задната гласна -ъ се отбелязва както в румънски с ã. Може да се каже, че няма почти никаква връзка с развитието на процесите в България.

Спомоществователството за тази книга е впечатляващо. Подписани са 2005 екземпляра от 1383 лица (1379 мъже и 14 жени) от 21 града в Румъния и България, 6 села и 2 манастира в България. Особено масово е то в Букурещ, където живее и работи преводачът (209 екз., подписани от 94 мъже), както и в родния му град Габрово (230 екз., подписани от 222 мъже). Масово е участието на българите в Търново, в Сливен, в Самоков и др. Но списъкът на спомоществователите на тази книга поставя един твърде интересен проблем, който, при наличните за момента данни, може да се определи като своеобразна мистерия/мистификация/кражба/незлоумишлено присвояване. Става дума за това, че този списък почти буквално повтаря списъка на Общое землеописание на К. Фотинов. Според наличните данни и по изричното свидетелство на Надя Данова, най-добрия познавач на живота и делото на Фотинов, двамата автори не са се познавали, никога не са били в кореспонденция, във всеки случай в архива на Фотинов никъде нищо не се споменава за възможно познанство, още по-малко за сътрудничество между двамата. При все това е ясно, че именно списъкът на Историята повтаря този на Географията, следователно Сапунов е този, който е заимствал. Внимателното сравнение на данните в двата списъка дава следните резултати: напълно идентични, включително до съкращенията, печатните грешки, графичното разположение, последователността, броя на подписаните екземпляри и т.н. са списъците на следните селища: Крайова, Плоещ, Фокшан, Браила (с един „изпуснат”), Галац, Търново (с двама „изпуснати”), Габрово (!), Трявна, Севлиево, Я(Е)нина, Шумен, Русе (като у Сапунов има добавени три имена след поп Димитър и преди Иванчо Пенчович), Елена, Котел, Атонска гора, Рилски манастир, Самоков (!). Разлики се наблюдават в списъците на двете книги от Букурещ, което е нормално; в Сливен, където Сапунов добавя 18 имена в началото и след тях преписва списъка на Фотинов, като дори не идентифицира като едно и също лице известния сливенски нотабил от 40-те години на ХІХ век чорбаджи Данчо Дянков – устабашия на бакалския еснаф; имената на учениците в списъка от Стара Загора са разбъркани, но са същите; от списъка на Рушдев е „изпуснат” един човек. Събрани от Сапунов или негови представители са спомоществователите от Татар Пазарджик, отпечатани на два пъти, от Стара Загора, също отпечатани на два пъти, от с. Змеево, от Чирпан, Градец, Карнобат и с. Курт бунар, Чирпанско, което като цяло прави 223 екземпляра, подписани от 210 мъже. Могат да бъдат потърсени различни обяснения за това толкова странно съвпадение. Може да се допусне, че за Сапунов това в никакъв случай не е било кражба на интелектуална собственост, още повече, че по онова време подобно понятие не е съществувало в полето на българската култура, а и на европейската. Може би за него това е била поредната компилация, която той да е приемал за естествена. Вероятно е смятал, че няма нищо нередно в това да препише списъка на Фотиновата география, за да придаде повече тежест на своята история, а и може би е бил убеден, че родолюбивите спомоществователи за географията не биха имали нищо против да купят и историята на българския народ – една не по-малко потребна и патриотична книга. И въпреки това някои буквални преписвания не могат да не събудят най-малкото едно странно усещане за нещо не съвсем редно. Като например буквално преписания списък от Самоков, където четем „Христо З. Фотоглу с последователите негови” или “Константин Г. Фотинов за сиротски и лишени в училище ученици”. Какво ли е било изумлението на Константин Фотинов, когато е видял историята на Сапунов и от нейния списък е научил, че е спомоществовател за 10 екземпляра, които дарява на бедните ученици?! Нещо повече – този е единственият случай за всичките изследвани от мен 78 книги за периода 1806-1856 г., в който един книжовник буквално заимства списъка на друг. Какви са били подбудите на Петър Сапунов, които са го накарали да постъпи по този начин, днес можем единствено да гадаем, тъй като няма запазен архив на този книжовник. Вероятно на този интересен случай е съдено да остане просто още една от многото загадки на Българското възраждане.

Още една българска история излиза със спомоществователство през разглеждания в настоящата работа период – Критически издиряния за историята българска на Ю. И. Венелин[7], в превод от руски на Ботю Петков. Преводът на Б. Петков не предлага никакви паратекстове, няма мото, няма посвещение, няма предговор, от които историкът на литературата да може да съди пряко за мотивите на автора. Само косвено може да се предположи, че изборът на горещия родолюбец Б. Петков се е дължал на желанието му да поднесе на своите сънародници една изключително интересна, увлекателна и подхранваща националната гордост книга, в която се разказва за славното минало на българите. Прави впечатление, че най-често спомоществователите са подписвали по един екземпляр, което позволява да бъде изразена хипотезата, че са купували книгата за себе си, а това вече говори за личен, читателски интерес. Ботю Петков не отпечатва обявление за своя превод или поне такова не е достигнало до нас. Съществува само една обява в Цариградски вестник, год. ІІІ, брой 135 от 22 август 1853 г., с която преводачът се обръща към своите спомоществователи с молбата по-скоро да му изпратят имената си, за да могат да бъдат отпечатани в края на втората част. Тази книга, за която, съдейки по спомоществователския списък, може да се предположи, че е функционирала като учебник, излиза със спомоществованието на 757 лица (от които 13 жени) от 38 селища, предимно градове в България, Румъния, Украйна и Централна Европа (Виена, Карловац, Земун, Белград) и един манастир. Сред селищата има много малко села. Подписани са 891 екземпляра. Сред имената на спомоществователите присъстват тези на мнозина видни за времето си личности: на практика цялата емиграция и много други, което безспорно е указание за интереса към тази история.

Последна в разглежданата тук група произведения излиза Последни часове от животат на император Николай първий[8]. Книгата започва с графика, представяща руския император Николай І на смъртното му ложе. Не предлага никакви паратекстове, преводът е доста слаб, написан на език, в който личи смесица от сръбско и руско влияние. Излиза със сравнително скромно спомоществование – само от четири града (Одеса, Галац, Браила и Свищов), в които 115 мъже са подписали 502 екземпляра. Трябва да се отбележи активното участие на одеските и галацките българи, сред чиито имена присъстват тези на мнозина видни български емигранти, както и изключително големият брой търговци сред спомоществователите.

Така книжовното спомоществователство от първата половина на ХІХ в. спомага за съхраняването на паметта за миналото чрез историческите съчинения, получили предварителната финансова помощ на бъдещите си читатели и слушатели.

 

[1] А. Алексиева. Българската поезия от 40-те и 50-те години на ХІХ век. Роли на субекта. София: Кралица Маб, 2012, с. 198-199.

[2] А. Алексиева. Цит. съч., с. 201.

[3] Кратко начертание на всеобщата история. На росийскиат язик сочинено от професора господина Ивана Кайданова, а от росийскиат на славено-болгарскиат наш язик преведено и в най-новата история допълнено от Анастасия Стояновича Кипиловскаго, уроженца Казанскаго в Болгарии, и посвящено г. Йоанну Добрьову Х. Бакалоглу. Weltgeschichte. В Будим, в Университетската кралевска типография, 1836 лято.

[4] Въведение във Всеобща История [от А. Л. Шлецер]. Превел от руски Атанасий Чолаков Хиляндарец. Част 1. В Цариград, типографията на Ц. вестник, 1851.

[5] Заради возрождение новой болгарской словесности или науки. Сочинение или книжица рускаго историописателя Венелина, Москва, 1838. Превел губернский секретар М. Кифалов, тетевенец. С притуряние няколко песней и истории заради полуславяне или румуне (молдо-власи) и некоих достопамятств и мудрих изречении. Kai istoria peri twn Hmi-Slabwnwn, hgoun Roumounwn (Moldo-Blacwn). Букурещ. Напечатана у Йосифа Копайнига сос букви Питаря К. Пенковича, 1842.

[6] Историята на славеноболгарския народ из историята на г. Раича и някои исторически книги, составлена и на славяносербския язик списана за синовете на отечеството от Атанасия Несковича в Кралевско университетското печатописание в Будим град в 1801 година, а от славяносербския на славяноболгарския язик переведена от канцеляриста Петра Сапунова и в неговото печатописание сега первен печатана. В 1844 година. Букурещ.

[7] Критически издиряния за историята блъгарска на Ю. И. Венелина. От прихождението на блъгарети на Тракийский полуостров до 968 година, или до покорението Блъгария от Великий Княз Руский Святослава. Преведе от руский Ботю Петков. Част пръва [и втора]. В Земун, в И. К. Сопроновата бръзотисна книгопечатница, 1853.

[8] Последни часове от животат на император Николай първий. Преведе от руский на българский язик Георгий С. Йошев. Издание първо. Одеса, в типографията Францова, 1856.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*