Българските образи на Русо

 

Николай Аретов

(София)

 

Рецепцията на Ж.-Ж. Русо и френската литература от епохата на Просвещението е сравнително добре изследван проблем, към който трудно може да добави нещо ново и съществено в исторически план.[1] Затова тук ще направя бегъл поглед на познатото, като акцентирам върху образите, които Русо и Просвещението получават в българската култура от ХІХ и ХХ в. и в края ще се спра на няколко сравнително по-актуални варианти на тези образи, свързани с Русо. Акцентът ще бъде поставен не толкова на фактологическата, колкото на „имагологическата” страна на проблема.

Просвещението е една от емблемите на Европа, особено за българина от ХIХ в., който му придава изключително висока стойност, независимо от многообразието на смисъла, който влага в тази дума. И когато мисли за просвета и училищно дело, и когато в съзнанието му присъства образът на Века на светлината, получил вече статута на класика, възрожденецът (пък и българинът от следващите десетилетия) най-често е склонен да изрази адмирациите си. Само в отделни случаи страхът от “безбожието” на някои мислители съумява да вземе връх; подобни реакции естествено са свързани с църквата и по правило представляват отглас от по-категоричните жестове на Вселенската патриаршия. Но този страх бързо губи сили и през следосвобожденските десетилетия отношението към Просвещението като цяло е подчертано положително. Едва през последните едно-две десетилетия на ХХ в. се очертава някаква форма на несъгласие с него и рационалистичните му представи за света като напълно познаваем и променим по човешка воля. Малко парадоксално подобна иконоборческа представа, от една страна, се свързва, а и тръгва от Русо, а от друга, нерядко е насочена и към него. Монолитна по подобен начин е българската представа само за Античността и Ренесанса, чиито образи дори като че ли се оформят по-бавно, докато Средновековието, Романтизма и Модернизма по правило пораждат спорове и противоречиви оценки.

Нерядко възприемането на просвещенската философия става опосредствано, чрез художествените произведения на мислителите от века на Просвещението, и преди всичко чрез комплексните образи на самите автори. Великите мъже на ХVIII в. впечатляват не само с творчеството си, но и със социалните жестове и частния си живот. Нещо повече, с увеличаването на дистанцията във времето (а и в пространството) все по-често идеите биват възприемани опосредствано, все по-малко се четат текстовете на отдалечаващото се минало. Така неусетно нараства относителната тежест на житейския път, който големите просветители, подобно на ярките личности на Ренесанса, пък и от други епохи, до голяма степен съзнателно са успявали да превърнат в образец, в произведение на изкуството. Парадоксалното е, че това става успоредно с притъпяването на сетивата за чисто художествените особености на техните творби.

Волтер и Русо са двете големи фигури, до голяма степен контрастни, които очертават границите на европейския ХVIII век. Волтер се оказва и представителен образ на Европа, разбирана като Западна Европа и противопоставена в съзнанието на много българи на Ориента, а и на Славянството и православието. Очевидни са празнините, които зейват както в литературата, така и във философията, пък и по отношение на националното многообразие, но когато се търсят най-общите измерения на словесността и човешката мисъл от една епоха, две фигури от подобен мащаб могат да обозначат територията достатъчно точно. От рационалния и скептичен фернейски патриарх до чувствителния изгнаник, гражданин на Женева.

Този двуполюсен модел се очертава още по-ясно при българското възприемане на европейското Просвещение - и по сила на въздействие, и по хронология на интереса към тях, и особено като цялостни образи на епохата, Волтер и Русо нямат съперници през ХІХ в. Наистина Фр. дьо Фенелон, доколкото той може да бъде разглеждан като типичен представител на епохата, и особено Д. Дефо или американецът Б. Франклин, също проникват сравнително рано сред българите, но техните образи са до голяма степен частични, не така емблематични и всестранно въздействащи. В един или друг смисъл същото важи и за Фр. Шилер, Б. дьо Сен Пиер, Лесинг, Дж. Суифт и дори Гьоте.

Името на Волтер се среща често по страниците на предосвобожденския печат, още тогава френският философ е “притча во езицех”. Поне до 70-те години позоваванията на Русо са несравнимо по-малобройни, а и не особено конкретни. Една характерна ранна полемика представя добре отношението към двамата, твърде често разглеждани едновременно, донякъде и заради възможността да бъдат противопоставени, като Русо по правило е поставян на второ място. Димитър Енчев (1841 - 1882) публикува във сп. “Читалище” статията “Волтер и Русо”[2], в която представя техните възгледи по вторични източници. Редакционна бележка, подписана с инициалите “М. Д. Б” (Марко Димитриев Балабанов), пояснява:

 

Последните обаче и нови съвсем доказателства свидетелстват за противното. Впрочем Волтеровите теории върху Християнството днес са совсем изпаднали и здравата современна критика разсъжда совсем другояче вероизповедните предмети. Ако склонихме да обнародваме горният член, защото действително имято на Волтера заслужава да ся упомене, то не ще каже обаче, че ний и споделями все, що е казал и писал Волтер, който отколе вече не е никъде на мода, нито той, нито съвременникът му и тождевременно съперник, Жан-Жак Русо. Като и все, що ся казва в горният преведен член, не е съгласно с истината.

 

Това твърдение предизвиква гневната реакция на Нешо Бончев, който в статията “Читалище, привременно списание”[3] възразява, по скоро с реторична тенденциозност, отколкото по същество:

 

А кое е сега на мода? Шишков ли? Или Балабанов и съдружие. Нема и прочутите писатели са като женските рокли - днеска на мода, а утре не на мода?

 

В писмо до списанието Енчев бърза да се разграничи от скандалното изказване и заявява, че то е на редактора на “Читалище” М. Балабанов.[4]

В спора се намесва и Тодор Шишков, който в специална “листина”, издадена като притурка на драмите му “Велизарий” и “Не-ще може”, публикува “Разменение на две думи с един заграничний наш писател-критик”. Там се твърди, че Бончев се преструва, че не разбира смисъла на бележката, която означавала,

 

че по религиозните въпроси, каквито беше повдигнал в списанията си Волтер, днес го надминуват Страус, Фейербах, Ренан и други талантливи списатели, които по-систематически и от учена страна разискват тези въпроси, дето той (Волтер) остава назад - и не е вече на мода...[5]

 

Въпреки че въпросът с “надминуването” е сложен, няма съмнение, че Давид Фридрих Щраус, Лудвиг Фойербах и Ернест Рьонан действително представляват следващ етап в развитието на библеистиката, така че в някаква степен Шишков все пак е прав. Особено интересно е синхронното застъпване на няколко образа - доскорошният опасен мислител Волтер, както и Русо, вече са класици, при това недопрочетени, които, оказва се, представляват един вече отминал етап от развитието на човешката мисъл. От друга страна, в качеството си на класици те представят някаква идеална норма, която не подлежи на оспорване. И докато Волтер, основателно или не, все пак се свързва с някакви конкретни идеи (за християнството), то Русо все още е просто „голямо име”, което не се асоциира с някакви възгледи, текстове или събития.

Произведения на Жан-Жак Русо остават слабо познати на българската публика през целия период преди Освобождението. Досега е установен само един превод от това време на фрагменти от негови творби, появил се във Войниковия “Сборник от разни съчинения...” (1860)[6]. От друга страна, произведенията на Русо все пак са четени от някои от българите, които имат достъп до чужди издания или учат в чужди учебни заведения.

Идеите на Русо, както и на Волтер, също не са представяни много често на български език. Много по-често двамата попадат в различни изреждания на големи личности, славни труженици на перото, романтични страдалци и пр. Така, когато разглежда “Участта на тружениците в книжовното поле” младият С. С. Бобчев се позовава на примера на женевския мислител:

 

Лутер, Иван Хус, Байрон и Жан-Жак Русо, най-чувствителните от смъртните, тези, които са искали да направят най-голямо добро на човечеството, които са посяли храната в сърцата си, и те, казвам, намериха клеветници и гонители в своите съвременници. А защо? Защото те не рачеха като тях да пълзят из тесните пътища на живота; защото отхвърлиха да пият заедно с тях чашата на безчестието и подлостта; защото на край, отказаха да просят лаври, които нямат цена, освен поради ръката, която ги поднася.[7]

 

По подобен начин говорят за Русо П. Р. Славейков[8] и други възрожденци. Любен Каравелов също често прибягва до подобни реторични конструкции. За него Волтер е символ на европейското, на позитивното, противопоставено на азиатското и леността[9], олицетворени от Фирдоуси и Саади. Но Волтер не е абсолютна ценност за критично настроения българин, който обича да изтъква, че за нас българите букварите са по-важни от Волтер и Русо.[10] Нещо подобно твърди и Н. Бончев в цитираната вече статия за сп. “Читалище”.

По-малко превежданият и сравнително по-рядко споменаваният Жан-Жак Русо, все пак в един аспект има по-широка рецепция. Неговият ученик и последовател Бернарден дьо Сен Пиер е един от най-популярните чужди писатели у нас през Възраждането.

Все пак, още през 70-те години българският образ на Русо започва да придобива някои по-конкретни черти, които са свързани с педагогическите му идеи. Приемани или отхвърляни, идеите на женевския мислител, са обсъждани по това време от някои от водещите интелектуални фигури на епохата. Те са близки на Васил Друмев и това личи от пространната му педагогическа статия “За отхраната” (1870). Л. Каравелов също на няколко пъти споменава Русо и дори цитира Емил, въпреки че чувства по-близки някои автори от по-ново време. В статията “За възпитанието въобще”[11] Каравелов не просто се позовава на Русо, той цитира “Емил”[12], въпреки че чувства по-близки някои автори от по-ново време, между които и Анри Алфонс Ескирос (1814 - 1876), автор на L’Émile du XIXe siècle, книга, която “някои си млади българи са превели”(?).

П. Р. Славейков в статията “Трябва да работим” също заявява категорично: “Сен Пиеровата и Жан-Жак Русовата школа, която проповядваше патриархалност и возвращение към първобитните времена, изгуби важността си в сегашния ХIХ век.”[13] Подобни изказвания внасят известен коректив или поне нюанс в почти общоприетото възприемане на творби като “Изворът на белоногата”, който с редица свои преводни и оригинални творби има свое място в историята на българския “сантиментализъм”.

Сходно разбиране е присъщо и на Л. Каравелов, който обича да повтаря, че “учебници трябват най-напред, учебници”[14], а не философи и романи. В статията “Частно мнение за Българското книжовно дружество” Каравелов заявява: “Още в старите времена Епикур говорил:... от сяко учение бягай; Жан-Жак Русо, Бернарден дьо С. Пиер и др. даже в ХVIII в. проповядуваха същото; но днес сичкия свят вече се смее, когато чуе подобни убеждения, и фактически ни доказва противното.”[15] Казаното за целия свят е, разбира се, не съвсем точно, ако се държи сметка, че става дума за времето на Флобер и прокълнатите поети, пък и за младия Ницше. А и едва преди по-малко от 20 години Х. Торо е публикувал “Уолдън или живот сред природата” (1854)...

По същото време се появява и неподписаната статия “Наука и невежество”[16], в която дори се порицават онези, които се увличат по идеите на Русо против науката и изкуствата и по този начин пречат на напредъка и на стремежа към просвета. Към това трябва де се прибави, че в знаменитата възрожденска полемика за и против театъра могат да се доловят далечни и опосредствани отгласи от подобната полемика между Д’Аламбер и Русо.

Очертават се няколко образа на Русо, които битуват сред по-образованите българи от предосвобожденското десетилетие - от една страна прославеният мислител и писател, романтична жертва на обществото, от друга - създателят на учение, което може да бъде опасно за недозрялото българско общество и може би поради това с лека ръка се обявява за демодирано. От трета страна, доста показателно, не са спестени и критиките, резултат от комплекс за малоценност и амбиции, желание за съизмерване с несъмнените авторитети. Всъщност това е схемата, по която и по-късно, в някакъв смисъл - и днес, се възприемат повечето значителни чужди писатели и мислители, а и ценното в чуждата култура като цяло. То е едновременно авторитетно, но и атакувано с енергията и амбицията на подценения.

 

* * *

 

По подобен начин продължава възприемането на Русо в първите едно-две десетилетия след Освобождението. Очертават се три типа преводна рецепция, познати и от по-рано: публикации в печата, творби и фрагменти, поместени в христоматии, и самостоятелни издания. Най-рано започват публикациите в христоматиите, те са сравнително многобройни, достигат до по-широки читателски кръгове, възприемат се по-продължително от публикациите в печата, свързани са с някои от големите имена в българската култура, но също предлагат само частичен образ на автора.

При Русо се забелязват някои нови моменти, свързани преди всичко с идеите му за морала, с отношението му към природата. Започват да си пробиват път и възгледите му за обществото. В първия том на “Българска христоматия или сборник от избрани образци по всички родове съчинения” (Пловдив, 1884) на Иван Вазов и Константин Величков, в раздела “Писма” се открива “Жан-Жак Русо на един момък, който желаеше да дойде в Монморанси за да приема от него уроци по нравствеността”. В конкурентната и също така авторитетна “Христоматия по изучаване на словесността” (Т. 1, Пловдив, 1888) на Стефан Костов и Димитър Мишев Русо присъства с едно “художествено описание” - “Удоволствия на полето”. По това време излизат и множество други христоматии, в някои от които са включени откъси от творби на Русо. В “Христоматия за 3 клас” (1902) от Д. Мишев се открива “Пътуване пешком”, може би от ”Изповеди”.

Периодичният печат също продължава да се интересува от афоризми и анекдоти от и за Волтер, както и от фрагменти от Русо. Скоро след появата на “Българска христоматия” на Вазов и Величков и преди първото издание на христоматията на Костов и Мишев в печата се появява още един фрагмент от творчеството на Русо - “За нееднаквостта между хората”[17], вероятно откъс от “Разсъждение за неравенството”.

Първото произведение на Русо, към което българските издатели проявяват интерес, е “Обществения сговор или Принципи на политическото право. Прев. от френски [Велчо Т. Велчев] Ч. 1 - 2” (Пловдив, 1887). Десетина години по-късно се явява нов превод - “Обществен договор или Начала на политическото право. Прев. от френски Дико Йовев” (1896). Следващата поява на труда е в “Библиотека за самообразование”(4, № 7, 1912). Последното издание преди Втората световна война е “Обществен договор или Принципи на политическото право. Под ред. на С. Гановски” (1939). Ново издание излиза през 1946 г. „Общественият договор” е новият акцент в българската рецепция на Русо, който изгражда нов вариант на неговия образ, вероятно свързан и с дискусиите около изграждането на българската държава и нейните институции.

Образът на социалният мислител Русо не измества образа на педагогическият мислител. Интересът към “Емил” се разгръща. Романът също излиза в няколко превода. Първо е публикуван “Емил от Русо. Съкратено изложение с критически преглед от Д. Грънчаров”[18]. Скоро след това се появява първата книга на романа - “Емил или Върху възпитанието. Прев. Никола Г. Минчев. Ч. I” (Пловдив, 1906). Следва пълното издание “Емил или За възпитанието. Превод от френски Николай Николаев. Приложение Помогнал ли е напредъкът на науките и изкуствата за подобрение на нравствеността” (1907). В тома е включено и пастирското послание на парижкия архиепископ срещу романа. Извадки от творбата в нов превод на Т. Божков излизат през 1942 - 1943 в сп. “Зов”[19].

Споменатите издания са последвани от “Жан-Жак Русо и неговите принципи. Извадки” (1933) и “Безсмъртните мисли на Жан-Жак Русо. Избрани от Ромен Ролан. Под редакцията на Светослав Славянски” (1939, 2 изд. 1941, 3 изд. 1941). Това е първият номер от поредицата “Безсмъртни мисли”, публикувана едновременно в десетина страни по целия свят. Освен предговора на проф. М. Герасков и представянето на Р. Ролан, томчето съдържа откъси от “Слово за произхода на неравенството”, “Мечтите на самотника през време на разходките му”, “Обществения договор”, “Писмо до г-н Д’Аламбер върху зрелищата”, “Емил” (два откъса, вторият - “Веруюто на Савойския викарий” - даден самостоятелно), “Юлия или новата Елоиза” и “Изповеди”. Според Обрешко Обрешков това е “едно от най-издържаните издания на Русо на български език”[20].

Един много характерен откъс от предговора на М. Герасков, типичен за доминиращия тип българско възприемане на Русо, наистина относително задълбочено, но насочено практически единствено към мислителя Русо: “Изобщо Русо се явява преди Ницше мислител, който се опитва да направи основна преоценка на всички тогавашни културни ценности. В конкурсните си работи на зададени теми от Дижонската академия той за пръв път поставя на преоценка цялата култура и цивилизация. Макар да прави скептически извод, той дава подбуди за по-нататъшно обсъждане на тази проблема. Същата роля изиграва с “Емил” в областта на педагогиката, с “Обществения договор” - политиката, с “Изповеди”, “Новата Елоиза” и другите си произведения - в областта на морала, религията, брака и семейството. В противовес на позитивизма и интелектуализма на много негови съвременни мислители, Русо изтъква значението на чувствата и дори ги поставя по-горе от ума. Съвременната емоционална психология донякъде е съгласна с него. В “Емил” Русо изтъква силно някои важни дидактични принципи, особено принципа да се съобразява образователната работа с природата на детето и да се изгражда върху неговата свобода, - искане, което по-късно се теоретизира от Толстой и мнозина други по-стари и съвременни педагози, привърженици на “свободното възпитание”.”[21]

Наистина въведението на Р. Ролан донякъде смекчава подобна “антилитературна” гледна точка. Но подборът на фрагментите, в които има и вътрешни съкращения, които ги превръщат по-скоро в резюмета, отколкото в откъси, акцентува върху идеите на Русо, а не върху специфично литературната страна на творчеството му.

 

* * *

 

След края на Втората световна война рецепцията на “западна” литература рязко намалява, а и драстично променя посоката си. Подобно е и възприемането на Русо. След края на Втората световна война излиза ново издание на “Обществения договор” (1946) и женевският свободолюбец за дълго изчезва от литературния хоризонт, ако не се смята публикуването на два фрагмента, представителни по-скоро за времето, в което излизат, отколкото за автора си - “За причините на неравенството” в антологията “Книга на протеста” (Т. 1, 1946) и “Физическия труд. Из “Емил”[22].

Промяната настъпва едва през 60-те години, когато се появяват две важни антологии, които се радват на широк интерес, особено сред студентите и по-младата публика, която по-това време навлиза в хуманитарното знание. Това са първо двутомникът “Философията от епохата на Възраждането до втората половина на ХIХ в. Избрани страници от класически произведения на буржоазната философска мисъл” (Т. 1, 1961), съставен от Елка Панова, Людмила Генева и Сълза Петканова. Втората антология е “За красотата и изкуството. Фрагменти из историята на западноевропейската естетика от Ренесанса до романтизма. ХV - ХVIII в.” (1966), съставена от Исак Паси и многократно преиздавана по-късно.

В антологията “Философията от епохата на Възраждането...” са включени значителни откъси от “Веруюто на Савойския викарий” (от “Емил”) и “Беседа върху произхода и основите на неравенството между хората”.

В “За красотата и изкуството...” са включени откъси от “Писмо до Д’Аламбер за представленията”, кратки фрагменти от “Жули или Новата Елоиза”, “Емил или за възпитанието” и “Философски речник”.

С началото на 70-те години започва един малък ренесанс на интереса към литературата от ХVIII в. и, донякъде, към Русо.

Вероятно най-представителното българско издание на Русо представляват неговите “Изповеди” (1973), поместени в престижната библиотека “Световна класика”. Томът е с предговор от С. Хаджикосев и много добър превод на Лилия Сталева. Това е и практически единственото издание, не само след Втората световна война, което подобно на трудовете на М. Арнаудов, за които ще стане дума по-долу, акцентува върху литературното творчество на “женевския гражданин”. Показателно е, че докато творби като “Обществения договор” се препревеждат и преиздават, все още липсва пълен превод на епистоларния роман “Жули или Новата Елоиза”, да не говорим за “Русо, осъден от Жан-Жак” (Rousseau juge de Jean-Jacques) и “Мечтите на Самотника” (Les Rêveries du promeneur solitaire), дори заглавията на последните две произведения нямат утвърден български превод.

Ценно е и изданието “Избрани педагогически произведения” (1976), съставено и с предговор от Обрешко Обрешков и преведено от Виолета Симеонова. Тук са поместени части от различни произведения: “Изповеди”, “Писмо на Русо до баща му”, “Писмо до г-жа Д’Епиней”, “Писмо до Д’Аламбер”, “Юлия или Новата Елоиза”, “Емил или за възпитанието” (вкл. “Веруюто на Савойския викарий”), “Съображения за управлението на Полша и за представения проект за реформа през 1722 г.” и “Разходките на самотния мечтател”. Немалко от включените произведения се представят за първи път на българския читател, а тези, които са му известни, са в нов превод.

Ценна е цитираната вече студия, която в края представя българската рецепция на Русо, както и бележките, въпреки някои спорни моменти в тях. Например: “Пиетистка - привърженица на пиетизма, една от най-лицемерните секти на протестантството, възникнала в края на ХVII в. в Германия.” (с. 437) Или: “Според Русо полезни и нравствени са само зрелища, които самият народ си устройва на открито и участва в тях масово. В това има безспорна истина. Тази идеята на Русо днес се осъществява чрез самодейните колективи, масовите игри, фестивали, събори и др. пд.” (с. 441)

Съставителството също поражда известни въпроси. Освен закономерния за целта на изданието подбор, и в избраните фрагменти се правят съкращения, които някъде изменят на духа на Русо, гримират неговия образ. Например един от използваните фрагменти от книга първа на “Изповеди” завършва така: “Но никога не съм изпитвал удоволствие да правя зло, да пакостя, да обиждам другите, да измъчвам животните.” (с. 90)

В оригинала и в отличния превод на Л. Сталева текстът продължава дори без нов ред: “Спомням си обаче, че веднъж се изпиках в тенджерата на една наша съседка, госпожа Кло, докато тя беше на църква. Признавам си даже, че този спомен още ме разсмива, защото госпожа Кло, иначе добра жена, беше най-голямата мърморка, която съм срещал в живота си. Ето кратката и достоверна история на всичките ми детински злочинства.”[23] Очевидно е, че премахването на цитираните изречения не само “разкрасява” образа на мемоариста, но и убива най-същностното в “Изповеди” - почти болезненото желание за саморазголване и самообвиняване. Именно това желание ще въздейства на по-късната литература, именно то прави “Изповеди” необичайна за епохата творба... По подобен начин до читателите на “Избрани педагогически произведения” не достигат и някои от признанията на Русо за първите му сексуални трепети, наблюдения и самонаблюдения, прегрешения...[24]

 

* * *

 

Рецепцията на Ж.-Ж. Русо не се изчерпва с преводите на неговите съчинения. Френският мислител и писател присъства активно в следосвобожденския духовен живот чрез произведения на български автори, а и в съчинения на чужденци, преведени на български. Особеност в рецепцията на Русо е сравнително ранната поява на самостоятелни книги, посветени на делото му. Още в края на миналия век Петър Нойков защитава на немски дисертация на тема “Активният принцип в педагогиката на Русо”, публикувана в Лайпциг през 1898 г.[25] По-късно същият автор публикува и студията “Учението на Жан-Жак Русо за гражданското образование”[26].

В края на ХIХ и първите години на ХХ в. се появяват и няколко книги и брошури, посветени на различни аспекти от жизнения и творчески път на знаменития женевски гражданин: Сергей М. Южаков. “Жан-Жак Русо. Животът и литературната му дейност” (Пловдив, 1897), споменатото съчинение на Й. Ноел, Габриел Компейре “Идеите на Жан-Жак Русо върху възпитанието” (Варна, 1903), превод от френски на Иван Т. Икономов. Те са последвани от студията на Кръстю Крачунов “Русо и културата” (Габрово, 1910); по- късно се появява и книгата на Едуард Клапаред (често превеждан у нас по това време автор на педагогически съчинения) “Жан-Жак Русо и функционалното схващане на детството” (1936) в превод на Л. Герон.

Името на Русо присъства и в периодичния печат, особено около юбилеите през 1912 и 1961 г. Основните теми отново са педагогическите и социалните идеи на писателя, разбиранията му за жените, а и за туризма (едно схващане, утвърдено на времето от Сент Бьов). За периодичния печат са характерни още теми като “Великите душевно болни”[27], “Слабостите на великите мъже”[28], “Гений и лудост”[29], а дори и “Русо - Мусолини”[30] от Д. Люлинов.

Делото на Русо привлича различни интереси. Д. Благоев открива в него “първите семена на социализма”[31] и на няколко пъти се позовава на френския мислител. Едно от най-ранните позовавания е в статията “Малка разходка по нашето литературно поле”[32]. Вела Благоева също възприема някои от идеите на френския мислител.[33]

Друг политически деец, който обича да се позовава на Русо, е земеделецът Стоян Омарчевски, който публикува статия “Жан-Жак Русо и неговите идеи”[34], а по-късно му отделя значително място в “Земеделският съюз и училището” (1920). Всъщност единственият по-сериозен опонент, ако не на Русо, то на част от неговите последователи, привърженици на идеята за така нареченото “свободно възпитание”, групирани около проф. Димитър Кацаров и неговото списание “Свободно възпитание”, се оказва Тодор Павлов с брошурата си “Педагогически анархизъм” (1922). По-късно С. Гановски в предговор към “Обществения договор” от 1939 г използва авторитета на Русо в критиките си срещу педагогическите идеи, разпространени по това време в България.

По-друг характер има студията на големия руски учен, по това време емигрант в България и професор в Софийския университет, Пьотр Бицили “Жан-Жак Русо и демокрацията”[35], публикувана на френски език. По-рано Ида Аксельрод обнародва статия “Социалните възгледи на Жан-Жак Русо”[36].

Освен като педагог и социален мислител, Русо предизвиква интереса на българите и с ред други страни на своите идеи. Един от проблемните кръгове, в които той е разглеждан, е религията. Името на Русо присъства в сп. “Духовна пробуда” (1907 - 1910), което пропагандира християнския социализъм и е в конфликт с официалната църква[37]. В началото на ХХ в. се появяват статии от типа на “Религията на Ж.-Ж. Русо”[38] от Д. Мишев, “Ж.-Ж. Русо и Библията”[39] и т. н.

Особен литературен и мирогледен проблем е връзката между Толстой и Русо. В софийския вестник “Реч”[40] се появява изказване на руския писател и мислител за френския му предходник. По-късно Г. Шопов публикува статия “Толстой и Русо, врагове ли са на нацията”[41], а Н. Дончев превежда статията “Паскал и Русо”[42].

Литературните аспекти на творчеството на Русо присъстват преди всичко в някои университетските курсове по чужди литератури. Специално внимание му отделя едва М. Арнаудов. По случай 200 годишния юбилей на френския класик, отбелязан сравнително широко в печата, М. Арнаудов публикува статията “Русо като литературен обновител”[43]. Ерудираният български критик, който се позовава на авторитетни френски литератори, вижда в Русо предшественик на Романтизма и еманципирането на личността, “характерно за целия ХIХ век.” Без да представлява някаква специална нова дума в тълкуването на Русо, за българската публика статията е важна, тъй като не просто представя литературните аспекти към творчеството на Русо, но и акцентува върху един от най-същностните проблеми. Арнаудов отделя значително място на Русо и в своята “Психология на литературното творчество” (1931). Въобще, като цяло именно изследвачът на българския фолклор и на книжнината от епохата на Възраждането е българският критик, който категорично поставя акцент върху литературния характер на делото на “женевския гражданин”, разглеждано по-рано най-често като педагогическо, социално, политическо или философско.

След края на Втората световна война не се появяват много нови литературноисторически публикации за Русо. По различни поводи, обикновено юбилейни, излизат публикации на Ал. Пешев[44], Б. Ценков[45] или Слави Боянов[46]. Заслужават да се споменат една кратка библиография[47] и особено предговорът на С. Хаджикосев към “Изповеди”, включен по-късно в първо в “От Данте до Елюар” (1976), а също и рецензията на Л. Стефанова пак за “Изповеди”[48] и, разбира се, преводната статия на Сент Бьов, включена в неговия сборник “Портрети” (1978).

Жан-Жак Русо е популярен и като образ, към който се насочват редица европейски писатели. Част от тези творби се превеждат и на български език. Първо се появява стихотворението на Фридрих Шилер “Русо”[49] в превод на Н. Йонков-Владикин[50], в същото списание и само един брой преди цитираната вече статия на Д. Благоев.

Популярен у нас е и романът на Леон Фойхтвангер “Мъдростта на чудака или Смърт и преображение на Ж.-Ж. Русо”, преведен през 1961 г. По-късно е издадена и книгата на руския автор Алберт Манфред “Три портрета от епохата на Великата френска революция. Русо, Мирабо, Робеспиер” (1980).

 

***

 

В последно време се забелязва засилено използване на името Русо в, най-общо казано, публицистични текстове. Най-често той е свързван с идеята за обществения договор и отношението към него (по-скоро към идеята) е положително. Малко неочаквано Цветан Марангозов прибягна до израза „децата на Русо”, с който става заглавие на една от стихосбирките му, писана през периода 1984-1990 и публикувана през 1990 г. За поета тази фразата има неясни, но очевидно негативни конотации. Тя е част от стихотворението „Сплин”, което гради една типична за Цв. Марангозов мрачна картина.

 

По радиото плачат децата на Русо

Западен вятър гони бездомните облаци

Шлагер на детството

прелива от брега на Дунава

бурите се носят по течението

Скърца ръждясалият ветропоказател

Дните ми текат назад

Времето – шивач самò хастара си обръща

Спомен без картина

Поглед на ключалката в гърба

Храчката в устата се завръща

Гълъбът отсреща е карфицата забодена

в окото

Будно равнодушие към опитомено зайче

Злото изведнъж се просълзи –

сега

когато маската с лицето ми се срасна[51]

 

Цв. Марангозов рядко прибягва до преки референции към исторически лица и автори в стиховете си. Затова е показателно, че стихотворението „Възел”, поместено непосредствено преди „Сплин”, завършва с:

 

В часовете по история

намразихме скришом

тънките устни на Робеспиер[52]

 

Р. Димчева, изследователката на поета, провела дълги разговори с него, свързва споменаването на Русо с характерния за Цв. Марангозов „хуманен скептицизъм спрямо всякакъв вид жреци и практически служители на една идея, убедени, че са повикани да играят велика обществена роля да преобразуват, ако е възможно, цялото човечество. Оттук произтича критическото отношение на Марангозов към прекаления рационализъм на енциклопедистите, към етатизма на Русо и якобинците, към Хегел и Маркс, към представителите на Франкфуртската школа от 20-те години (Блох, Хорхаймер, Адорно, Маркузе), дори и към психоанализата на Фройд...”[53] В някои интервюта самият Цв. Марангозов прави подобни разяснения, като добавя и българските реформатори от началото на прехода към списъка на своите несъгласия.

 

* * *

 

Друг смисъл вложи Георги Данаилов в името на женевеца в един по-различен контекст. Още заглавието на книгата, в която е включен текста му, е съзнателна провокация – „За Жан-Жак Русо и други глупости” (1997). Поводът е участие в поредната реплика на прословутия конкурс на Дижонската академия от 1750 г., в който участва и Русо. Г. Данаилов участва с есе, чието заглавие повтаря въпроса от някогашния конкурс - „Дали възраждането на науките и изкуствата е допринесло за пречистване на нравите”[54]. Началото е ударно и продължава провокацията:

 

Русо е казал: "Не! Напротив!" Изрекъл е всичко бляскаво и красиво и ведно с това така се е объркал, че днес човек се удивлява как е възможно един толкова забележителен ум да изговори толкова големи глупости! Но в края на краищата, само знаменитите умове са способни на велика глупост. На посредствените не им достига смелост.[55]

 

По-нататък провокацията не е толкова драстична – иронията всъщност е насочена и към тези, които приемат Русо за глупост, а може би и към онези, които (подобно на автора) напразно се опитват да им възразят. Самият Русо се приема априори за „забележителен ум”, аргументи не са необходими. Г. Данаилов, който излага редица от познатите възражения срещу тезата на Русо, е сериозен и уважаван автор (поне допреди да се разкрие връзката му с комунистическите тайни служби[56]) и някак естествено печели конкурса-реплика, без всъщност есето му да лансира някакви кой знае колко неочаквани или оригинални идеи.

 

***

 

Типично за българската култура е предимството на косвеното, опосредстваното възприемане на философските идеи и произведения пред прякото. Същевременно трябва да се подчертае, че възприемането на идеите, а и на самите текстове (четени на други езици) несъмнено предхожда възприемането на художествените произведения.

Наблюденията показват, че значителна част от българските варианти на творбите на енциклопедистите от ХVIII в. (с особена сила това се отнася до произведенията на Русо) представляват някаква форма на превод информация, според разграничението, предложено от Б. Ничев[57], и за Русо едва стореното от Л. Сталева е превод интерпретация. При това появата на един значителен образец от типологически по-късното явление не отменя по-ранния. И тази констатация е насочена не толкова към качеството на направеното от един или друг популяризатор на литературата от Века на светлината, колкото към цялостното отношение на възприемащата словесност към чуждия текст.

Това явление има някои страни, които тук могат само да бъдат маркирани. От една страна представата за художественост дълго време е прекалено неизбистрена. Прикрита форма на несъобразяването с нея е негласното допускане, че частта, дори резюмето, може да замести цялото. Към това се прибавя разбирането, че литературата представлява преди всичко идеи, формулирани по по-особен, “художествен” начин. Нещо повече, четенето на “висока” литература почти винаги се разглежда като “информиране” за нея, при това на първо място за автор и неговите идеи, а след това за стила, дори сюжета и всичко останало.

Травмираното от възгледа за закъсняло ускореното развитие съзнание търси по-кратък път към пропуснатото, за да върви напред. А автори от миналото като Русо, които идват до нас с неоспоримия авторитет на класици, са особено подходящи за подобно информативно представяне чрез подбрани откъси и облекчаване на рецепцията от тези части на големите словесни масиви, които се възприемат като второстепенни, несъществени или изживени. Нещо повече, „образът” на автори като Русо, се отдалечава от портрета и опасно се приближава до „иконичния” образ, до означение на някакви привидно ясни и неосопорими тези – „обществения договор”, „назад към природата”, „свободното образование” и, доста по-рядко – „религията на сърцето”. Сравнително по-късно и на втори план, може би защото по-трудно могат да се сведат до ясни етикети, излизат съмненията на Русо в прогреса и идеите му за сценичните изкуства.

Неусетно Русо и Волтер в известен смисъл са си разменили местата. През ХХ в. образът на Волтер като че ли е по-размит и не така иконичен (той се свързва преди всичко със скептицизма и антикреликализма), докато размитият по-рано образ на Русо е получил няколко конкретизации.

Това редуциране на образа позволява по-лесното му използване на собствени (идеологически или други) цели. Така Русо може да се окаже и предходник на Толстой (основателно), и социалист, и да попадне редом до Мусолини и пр. Подобни употреби на авторитетни фигури от миналото всъщност са много и не се ограничават само до чужди или малко познати автори. По сходен начин се употребява и образа на Ботев, а и на мнозина други.

Въпреки понякога разгорещените полемики, негласно се допуска, че при класиците не съществува възможност за различни интерпретации, времето е утвърдило една “общоприета”, която трябва само да бъде резюмирана. (Казано в скоби пък това ни прави принципно неподготвени за някои същностни деконструктивистки, а и не само деконструктивистки, процедури, които акцентуват върху “несъщественото”. Реална е опасността и те да бъдат възприети епидермално - нещо, което вече не един път се е случвало. Още по в скоби бих добавил, че някои от класическите деконструкции и на Дерида, и на П. де Ман, са изградени именно върху текстове на Русо[58].) От друга страна трябва да се подчертае, че антологичното възприемане не е изцяло национална специфика, непозната на други култури, включително и на френската. Навсякъде повече или по-малко адекватни образи подменят в масовото съзнание самите текстове. Проблемът е и в наличието или отсъствието на диференцирани представи, в това доколко по-специализираното възприемане успява да разчупи и да надхвърли неизбежните популярни образи.


[1] Melamed, G. La pénétration des idées de J-J. Rousseau en Bulgarie au ХIXe s. - Études balkaniques (Sofia), No. 2, 2000, p. 10-15. Вж. и Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. С.: Кралица Маб, 1995, с. 189 и сл.; Аретов, Н. От философа към класика и популярния автор. Българският образ на френските романисти от ХVIII в. - Библиотека, 1999, № 3-4, с. 51-60; Aretov, N. L’image bulgare des romanciers française au XVIIIе siècle. - Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France et les pays d’Europe centrale et orientale (XIXе et XXе siècles). Sofia: Editions académique “Prof. Marin Drinov”, 2000, p. 167-174.

[2] Читалище, 1, 1870, 202-230.

[3] Периодическо списание, 1, № 4, 1871. Вж. и Бончев, Н. С., 1983, 85-109.

[4] Периодическо списание, 1 № 5-6, 1972.

[5] Цит. по Българска възрожденска критика. С.: Наука и изкуство, 1981, с. 517.

[6] Сборник от разни съчинения. Изчерпени из французската литература с прибавлене на няколко български съчинения за пример на младите, что ся занимават с писмяност. От Добря Н. Попова и издаден от Р. И. Блъскова. 1860.

[7] Право, 8, N 2 24 март 1873.

[8] Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 5, С.: Български писател, 1980, с. 393.

[9] Вж. Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 6, С.: Наука и изкуство, 1985, с. 77. Вж. и аналогични места в повестта „Крива ли е съдбата” - Събр. съч. Т. 1, с. 492.

[10] Вж. Каравелов, Л. Събр. съч. Т. 5, с. 104; Т. 10, с. 106 и др.

[11] Знание, 1, № 6 - 23, 31 март - 30 ноември 1874.

[12] Вж. Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 10, 1987, 194-287.

[13] Македония, 3, № 41, 30 септ. 1869. Цит. по Славейков,П. Р. Съчинения. Т. 6, С.: Български писател, 1980, с. 315.

[14] Свобода, 2, № 7 - 17, 13 февр. - 4 окт. 1871. Цит. по Каравелов, Л. Събр. съч. Т. 10, с. 106.

[15] Свобода, 1, № 39, 23 авг. 1870. Цит. По: Каравелов, Л. Събр. съч. Т. 10, с. 88.

[16] Век, № 48, 4 дек. 1874.

[17] Напред, 1 № 4, 1885.

[18] Учителски вестник, 2, № 14-15, 1904.

[19] Вж. Зов, 15, № 2 и 3, 1942 и 1943, с. 51-55 и 77-78.

[20] Вж. Обрешков,О. Жан-Жак Русо. - В: Ж.-Ж. Русо. Избрани педагогически произведения. С., 1976, с. 83.

[21] Цит. по Безсмъртните мисли на Русо, избрани от Р. Ролан. С., 1939, с. 10.

[22] Вж. Сб. Прослав, 1946, № 8.

[23] Русо, Ж.-Ж. Изповеди. С., 1973, с. 30.

[24] Срв. Русо, Ж.-Ж. Изповеди, с. 35 - 36, 37, 38 и т. н.

[25] За рецепцията на педагогическите идеи на Русо вж. Обрешков, О. Жан-Жак Русо. - В: Русо, Ж.-Ж. Избрани педагогически произведения. С., 1976, 80-86.

[26] Двадесети век, 1, № 7, 1901.

[27] Сп. Нова светлина, 4, № 8, 1894.

[28] Вести, 12, № 36, 1903.

[29] Илюстрована седмица, 7, № 358, 1929.

[30] В. Прелом, 1, № 18, 1934.

[31] Вж. Благоев, Д. Съчинения. Т. 1, С., 1957, с. 486.

[32] Съвременний показател, 1, № 3, 1885.

[33] Вж. Благоева, В. Най-простото възпитание е най-доброто. - Училищен преглед, 7, № 7, 1902, 701-705.

[34] Земеделска мисъл, 3, № 7, 1912, 315-320.

[35] Год. СУ, ИФ, г. 24, С., 1928.

[36] Начало, 4, № 9-10, 1912.

[37] Вж. Периодика и литература. Т. 3, 1902 - 1910. С., 1994, 233-239.

[38] Църковен вестник, 13, № 35, 1912.

[39] Църковен вестник, 17, № 30, 1926.

[40] Реч, 4, № 1677, 1912.

[41] Съвременник, 1, № 20, 1931.

[42] Епоха, 2, № 369, 18 окт. 1923.

[43] Училищен преглед, 17, № 6, 1912. По-късно, под заглавие “Русо и новата литература” статията е включена в критическия му сборник, посветен на чужди автори “Личности и проблеми. Литературни очерки” (1925), а също и в книгата му “Творчество и критика. Литературни портрети” (1938).

[44] Литературен фронт, № 26, 28 юни 1962.

[45] Учителско дело, № 53, 1962.

[46] Камбана на революцията. - В: Пламъци в историята. Кн. 4, 1962.

[47] Библиотекар, № 4, 1964

[48] Народна култура, № 43, 19 окт. 1974.

[49] Съвременний показател, 1 № 2 1885.

[50] Никола Йонков-Владикин (1862 - 1885) - журналист и книжовник, роден в Голямо Белово, баща на проф. Любомир Владикин. Вж. Касъров, Л. Енциклопедически речник. Т. 1, Пловдив, 1899, с. 230.

[51] Марангозов, Цв. Поезия. С.: Орфей, 1996, с. 55.

[52] Пак там, с. 54.

[53] Димчева, Р. Скептицизмът на Цветан Марангозов: основни идеи и творчески прояви. В: - Марангозов, Цв. Поезия..., с. 13.

[54] Темата на конкурса в оригинал гласи « Si le rétablissement des sciences et des arts a contribué à épurer les mœurs ». ‘Възраждане’ е познат, но не съвсем точен превод на ‘rétablissement’. Както е известно, есето на Русо носи заглавието „Discours sur les sciences et les arts”, затова и възраженията на Данаилов към думата „възраждане” не са съвсем прецизни.

[55] Данаилов, Г. За Жан-Жак Русо и други глупости. С.: Лит. форум, 1997, с. 5.

[56] Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Решение № 37/ 10. 06. 2008 г. - http://www.comdos.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=310&Itemid=47

[57] Вж. Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. С.: български писател, 1986, с. 96 и др.

[58] Вж. Derrida, Jacques. De la grammatologie. Paris, 1967. При среща с Дерида Пол де Ман установява, че и двамата работят върху един малко популярен текст на Русо - “За произхода на езиците”. Вж. и De Man, Paul. Allegories of Reading. (1979) неговото есе The Rhetoric of blindness е посветено на деконструкция на прочита, който Дерида прави на Русо. Така, оказва се, един от най-прочутите и коментирани “сюжети” в историята на деконструктивизма е свързан с Русо. Вж. и Cuddon, J. A. The Penguin Dictionary of Literary Terms and Literary Theory. 1992, p. 224.