Саня Велкова
Усвояването на традицията и натискът на модерното – гръцкият пример преди един век
Преходът между ХIХ и ХХ век е особен и значим период в най-новата гръцка история. Това време е белязано с непрестанни усилия за обединяване на гърците в рамките на гръцката държава и със затвърдяване измеренията на „националния мит“1, легитимиращ в своята съставност даден народ в собствените му представи и превръщащ го в единна общност. Националната идея регулира и поставя акцентите в духовния живот и това явление се оглежда особено ясно в резигнацията, която последва поражението във войната с Турция от 1897 г.
В чисто икономически аспект в края на ХIХ век се забелязват положителни тенденции: в промишлеността, правеща своите първи стъпки, покровителствувана от протекционистичните мерки на държавата, започва процес на уедряване и модернизиране на съществуващите предприятия и създаване на нови в Патра, Каламата, Волос, Керкира. Развитието на металургията и отделни производства на леката промишленост като производството на напитки, мелничната и обувната промишленост имат значителен ръст спрямо предишния период. Липсата на работна ръка води до нарастване на доходите, както и до криза на дребните предприятия и поскъпване на живота, а естеството на политическите нрави е фактор, засилващ недоволството у земеделците и голяма част от градските жители. Същевременно развитието на флота, емигрантската вълна към Съединените щати и укрепването на драхмата след 1906 г. повишават жизненото равнище на относително широки маси и преминаването им в категорията на средната класа – процес, който трайно се налага именно в този период.
Политическите партии от края на ХIХ в. до 1909 г. нямат ясно изразени позиции и техните неадекватни реакции изразяват трудната им приспособимост към променените социално-икономически условия. Аморфни и лишени от ярко изразени идеологически и политически принципи, новосъздадените партии се превръщат в организации, до голяма степен изградени на котерийна основа. Водеща личност на политическата сцена е Георгиос Теотокис (1844-1916), при чието управление се извършва реорганизация на войската; особено внимание се отделя на обучението на военните кадри и на въоръжаването – приоритет, характерен като цяло за балканските държави по това време.
Връзката на гръцкото офицерство с национално-освободителните борби вследствие на създадената система за прием във военните школи, както и по-високото равнище на образование в сравнение с гражданската образователна система създават условия, стимулиращи наложилата се роля на военните при политическите промени2. Най-силен неин израз представлява т. нар. „движение Гуди“, организирано от създадения през 1908 г. Военен съюз. Участниците в него – предимно младши офицери и подофицери от войската и флота, през нощта на 14-15 август 1909 г. обявяват искането си за реорганизация на войската и засилване мерките за укрепване на отбраната и националната сигурност. Получила подкрепата на радикални политически дейци, програмата на военните, включваща икономически искания от общ характер, като например подкрепа на местното производство и въвеждане на данък върху доходите, намира широк прием и, превърнала се в израз на съществуващото недоволство, поставя начало на най-значителните реформи от освобождението на Гърция до този момент.
Опитът на правителството на Димитриос Ралис (1844-1921) да преговаря с ръководството на военните начело с полк. Н. Зорбас остава без резултат. От Крит е повикан Елефтериос Венизелос (1864-1936), внушаващ респект със способностите си политик, който след победата на обявените парламентарни избори, на 5 октомври, 1910 г. застава начело на правителството. Той основава Либералната партия, която е първата гръцка политическа формация, базираща се на реална вътрешна организация. Главна цел на новия министър-председател е модернизирането на управлението и превръщането на Гърция в правова държава. Особено внимание се отделя на реорганизацията на армията и ограничаването й в рамките на присъщите й задължения, както и лишаването на военните от ролята им на политически фактор.
Във финансово отношение взетите мерки довеждат до положителен баланс в държавния бюджет. В селското стопанство се вземат мерки за оземляване на 4 000 семейства с 300 000 декара обработваема земя вследствие на ликвидиране на големите чифлици в Тесалия. Въпреки че не може да се говори за организирано работническо движение, Е. Венизелос полага началото на законова регламентация в отношенията между работодатели и работници, което представлява основа на работническо законодателство. Годините след „движението Гуди“ до 1922 г. са белязани с най-съществените усилия за реформи и цялостно модернизиране на гръцката държава. През 1911 г. е приета нова Конституция, отчитаща променените условия и стимулираща по-нататъшното икономическо и обществено развитие на страната. По този начин правителството на Е. Венизелос успява да тушира още в основата им зародилите се негативни икономически и социални процеси, благодарение на което кризата от 1909 г. бива преодоляна успешно.
Следват Балканската и Междусъюзническата войни, които завършват с Букурещкия мир, (28 /10 август, 1913), присъединил към Гърция Южна Македония с източна граница р. Места, като Северен Епир, съгласно подписаната договореност от Флоренция (19 декември 1913) не е включен в територията на страната. По този начин населението се увеличава от 2 666 000 на 4 363 000 души, а в териториално отношение увеличението е почти двойно: от 64 786 м2 на 108 606 м2. Присъединяването на Егейска Македония с развити градски центрове като Солун, Кавала, Верия, Едеса, Науса дава положителен в икономическо отношение ефект. Присъединените егейски острови Хиос, Тасос, Лесбос и др., с техните характерни производства също дават своя принос за общото икономическо стабилизиране на гръцката държава.
Съперничеството между Великите сили – от една страна Германия и Австро-Унгария и от друга Англия и Франция, както и нерешеният национален въпрос на балканските държави и крехкият мир, установен след войните 1912-1913 г., водят до включване на Гърция в Първата световна война, с което военните усилия продължават с незначително прекъсване. Въпреки вътрешните противоречия и задълбочаването на разделението между привържениците на Венизелос и промонархически настроените кръгове, и с помощта на прозорливостта и политическата гъвкавост на министър-председателя чрез Ньойския договор (27 ноември 1919) към Гърция е присъединена Западна Тракия. Договорът от Севър (10 август 1920) – включва в територията й Източна Тракия с изключение на Константинопол (Истанбул) като възлага администрирането и изключителни права върху областта Смирна (Измир) в Мала Азия, която след 5 години чрез плебисцит би могла окончателно да бъде присъединена. Определени са също зони на влияние на Великите сили в Мала Азия.
В същото време от 14 май, 1919 г. в Смирна се намира гръцка войска, чиято официална мисия е да поддържа реда в района и да се грижи за защитата на гръцкото население. Същинската цел обаче е присъединяването на областта. Изкушението е голямо, осъществяването на идеала за възраждане на някогашното величие и блясък изглежда близко, но в условията на вътрешно разединение и противоречиви интереси на Великите сили в района, целта се оказва нереална. Гърция е оставена на собствените си сили, а на преден план излизат англо-френските противоречия в Близкия Изток. Другите две средиземноморски държави – Франция и Италия – също имат сериозни икономически интереси в Мала Азия, което ги превръща в конкуренти при разпределянето на сферите на влияние там.
Севърският договор е смятан от останалите съюзници за дипломатическа победа на английската политика в района, а възстановяването на крал Константин на престола след преждевременната смърт на крал Александър и изборната загуба на Венизелос на 1 ноември, 1920 г. имат катастрофални последици за перспективите за гръцко присъствие в Смирна. Междувременно турската национална съпротива, организирана от Мустафа Кемал (с начало 30 април 1920) е улеснена от позицията на Франция и Италия, оттеглили своите части от Киликия и Анталия и оставили големи запаси от оръжия и боеприпаси. Турското национално-освободително движение в Анадола набира скорост, допълнително подпомогнато от обстоятелството, че вследствие на Октомврийската революция Русия излиза от войната и Мустафа Кемал се споразумява с новата власт, осигурявайки си свобода на действие срещу Гърция.
Изтощена икономически, Гърция се намира в международна дипломатическа и финансова изолация. След като обещаните от съюзниците кредити не се получават, инфлацията започва да излиза от контрол. Умората от дългите войни (1912-1922), от политическите страсти и неадекватната и нереалистична политика проявява своите симптоми: от месеци частите в Мала Азия се намират в позиция на отбрана. На 14 август 1922 г. фронтът е пробит, следва рухването на отбраната и повсеместно изтегляне на войските. Страхът от турски насилия и развихрилите се антигръцки изстъпления карат нейното гръцко население окончателно да напусне родните си места.
След т. нар. Малоазийска катастрофа повече от 1.2 милиона бежанци пристигат в Гърция. Икономическите трудности на държавата се съчетават с всеобщата резигнация от краха на Мегали идея и всеобхватна духовна криза на обществото. Силно разклатено е националното самочувствие, а гърцизмът, обединявайки се в една същинско балканска държава, търси своето ново място в променените условия, като се мъчи да обедини и примири идеала за бляскавото историческо минало с настоящи реални опори на своята идентичност.
Политическите събития от края на XIX и началото на XX в. имат своята културна рамка. Модернизацията, възприемана като усилие за приближаване към европейските образци, допълнително е затруднена от особената устойчивост на традицията и историческото наследство, чието запазване се интерпретира по различен начин от различните представители на интелектуалния и политическия елит.
В областта на литературата краят на гръцкия ХIХ век сякаш започва с появата на „поколението на осемдесетте години“, което наследява отчасти идеите на гръцките романтици и преди всичко тежненията на Георгиос и Ахилеас Парасхос, както и на фанариотите Александрос Суцос и Йоанис Карасуцас, привърженици на писмения, доближаващ се до архаичен език катаревуса3. Въпреки противоречията, свързани с езиковите борби, интересът към националното в пълнотата на неговите измерения е фактор от първостепенно значение и формира облика на гръцките интелектуалци от онази епоха. Характерни са усилията на Николаос Политис, основоположник на гръцката етнография, да лансира и материализира модерната европейска идея за значимостта на народното творчество.
Промяната в поезията се очертава с публикуването на стихосбирките „Идилии“ на Г. Дросинис (1884), „Песни на моята родина“ на К. Паламас (1886) и „Моето пътуване на Я. Психарис (1888). Последната книга се превръща в евангелие на димотицизма, разбиран като желание и воля съвременна Гърция да съгради собствен образ, чрез който да представи на света своето усвоено културно наследство. Говоримият език (димотики) се възприема не само като средство, чрез което гръцката нация ще заяви своето културно присъствие и претенции, но и като възможност за частично еманципиране от тежестта на историческия спомен, отхвърляне на прякото копиране на образци от античността и православна Византия, и промяна на акцента при укрепване на собствения националния образ. Поради това „Поколението на 80-те“, както е известна групата писатели около К. Паламас – А. Ефталиотис, Ал. Паллис, Д. Тангопулос, К. Кристалис – всъщност подчертава традицията, свързана с националноосвободителната революция от 1821.
Предметността на езика и преклонението пред човешкото тяло са типични белези на тази поезия, наричана „поезия на гърцизма“4. Ρωμιοσύνη е термин, който се свързва с националното обособяване на гърците в рамките на Византия, както и със следвизантийския период. Съществува известен нюанс при употребата му, който насочва преди всичко към историята и културното наследство на нова и най-нова Гърция, без разбира се да се игнорира Античността5.
По различен начин се вписват в културната панорама от края на ХIХ в. К. Хадзопулос, Я. Камбисис и братята Костас и Спилиос Пасаянис: в тяхната поезия чрез говоримия език (димотики) се изразява музикалността на символизма. Известна отчужденост от интереса към народното творчество, макар и повечето пъти несъзнателна, и привързаност към чисто градската среда демонстрират една друга група великолепни поети, които принадлежат на същия период: Г. Дросинис, Й. Полемис, П. Нирванас, Л. Порфирас, З. Папандониу.
От началото на ХХ в. определящо е влиянието на модернистичните тенденции, но в същото време творчеството на К. Паламас и идеите на поколението, което той символизира, продължава да намира последователи сред младите творци. Централната ос, около която се зараждат идеите и посланията на „поколението на 80-те“ е духът на гърцизма (το πνένμα της Ρωμιοσύνη)6. Първите им последователи също поставят националното в центъра на своето творчество – тази настойчивост е съвършено естествена, имайки предвид политическата и духовната панорама в Гърция след 1897 г. По правило авторите, свързани с тенденциите, наложени от К. Паламас и поетите на осемдесетте години, се появяват в публичното пространство след 1900 г. Те са: Стефанос и Емилия Дафни, Миртиотиса, И. Вутиеридис, Г. Делис, В. Ротас.
След 1900 г. промяната в гръцката поезия става реалност. На границата на двата века наред с дотогавашната поетическа традиция и чрез нея се появява модерната поезия. Може да се твърди, че големите поетически постижения след 1910 г. са твърде различни от предишните. Творците, които представят „обновената традиция“7 всъщност са посредници между „поколението на 80-те“ и авангардната група от 1900-1910 г. Чрез списанията „Τέχνη“ (1898-1899), „Διόνυσος“ (1901-1902), „Τό περιοδικό μας“ (1900-1902) К. Хадзопулос, Я. Камбисис и Г. Вокос първи в Гърция представят символизма, естетизма и западноевропейския модернизъм въобще. Първото поколение поети след Паламас и преди всичко М. Малакасис, К. Хадзопулос и Л. Порфирас упражняват силно влияние върху авангардистите, появили се през първото десетилетие на ХХ в.: Ап. Мелахринос, А. Сикелианос, К. Варналис, М. Авгерис, Н. Казандзакис8. Скъсването с традицията обаче се оказва дълъг процес – най-малкото той не се проявява рязко, а започва като продължение на обновителните тенденции.
Също през първото десетилетие на нашия век се появяват първите поетически опити на Р. Филирас и Н. Лапатиотис, Ф. Йофилис, К. Уранис, Л. Алексиу, които пишат зрялото си творчество в по-късен период. Те представят началото на нова поезия и изразяват съвършено различна чувствителност заедно с появилите през второто десетилетие на нашия век Кл. Парасхос, К. Кариотакис, Т. Аграс, М. Папаниколау.
Предходник на новата поетическа традиция, признат от самата нея, е К. Кавафис, който за първи път публикува през ранната 1886 г. Погледнато от чисто хронологична гледна точка, той е по-близо до поколението на Паламас, отколкото до поетите, които съзряват между 1910 – 1920 г. Въпреки това Кавафис заедно с Уранис (стихосбирката „Spleen“ от 1912) първи внасят декадентския дух – поезията както на Кавафис, така и на атинските неоромантици и неосимволисти е „поезия на мълчанието, а не на словото“9.
След 1920 г. атинският неоромантизъм и неосимволизъм (Р. Филирас, Н. Лапатиотис, К. Уранис, Кл. Парасхос, К. Кариотакис, Т. Аграс, М. Папаниколау) разтърсва традицията, внася радикална промяна в езика и общото звучене, налага тон на умора и песимизъм. Чрез тази поетическа школа се пренасят вече официално естетизмът, френският и френскоезичният символизъм, литературни течения, които добиват своя гръцки облик. Основните характеристики на гръцките декаденти са техния романтизъм и обръщането към миналото, еклектизмът и деликатната чувствителност, песимизмът, символизмът и естетизмът, космополитизмът, склонността към бягство от действителността, обръщане към осезаемото10. Културните реалности в страната обаче са такива, че въпреки постиженията си неоромантиците и неосимволистите остават самотни и изолирани.
Критичният период 1912 – 1922 г. има изключително отражение върху по-нататъшното развитие и тенденциите на политическия, икономическия и социалния живот в страната. Кризата на гръцкото общество е свързана с рязката промяна на „образа на света“11, а оттук и с установяване на параметрите на националния автостереотип.
На фона на набелязаните фактори от политически, икономически, демографски и психологически характер националният въпрос претърпява определена метаморфоза, измествайки центъра на тежестта си: сложен е край на „обърнатата навън“ Мегали идея, без тя да загуби ролята си на социален феномен, свързан с изключителната роля на традицията в гръцкото общество. Митологизират се отделни елементи от националната доктрина, но по-нататъшното лансиране на идеята за гръцката изключителност и културно превъзходство представлява реакция, свързана с болезнената чувствителност след поражението от 1922 г. и кризата на дотогавашните национални устои. Интересът към чертите на собственото национално „Аз“ е проблем, стоящ в основата на духовния живот през междувоенния период. Той е провокиран от митологизирания историзъм, моделирал пълнокръвния национален живот. Исторически формираната нагласа на гърка да търси и намира опора в Античността, Византия или по-близкото минало се изразява в свободното пренасяне на образи, което допълнително улеснява митологизирането на отделни исторически моменти. Дискусията, която се разгръща около параметрите на гръцката идентичност (ελληνικότητα) между двете световни войни всъщност е реакция на сложните метаморфози, които претърпява гръцката национална идея в края на XIX и първите десетилетия на XX в.
Сложният и противоречив път на развитие на Гърция намира изява и в изкуството между двете световни войни. Обединяват се прозападни и автохтонни тенденции на основата на максимално застъпената национално-патриотична тема. През двайсетте години, подобно на идейните насоки в литературата, е осъзната необходимостта от голямо национално изкуство, което усвоявайки историческото наследство, да изгради представата за страната и нейния народ. С други думи, стремежът към откриване и затвърдяване чертите на новогръцката идентичност след мъчителни перипетии обхваща и изобразителното изкуство, и архитектурата. Формите, чрез които се решават тези проблеми, се заимствуват най-вече от френските постимпресионистични художествени течения, твърде омекотени в гръцкия им вариант и примесени с неокласицистични, национално-романтични и традиционалистки влияния.12
По отношение на своеобразния сблъсък на идеи и влияния към края на XIX и началото на ХХ в. много интересно явление представлява градоустройственото развитие и архитектурното обновление на Солун като втори по големина и значение гръцки град след Атина. Трябва да се има предвид, че той е включен в гръцката държава след 1912 г., откогато насетне започва да губи своя космополитен характер и да се вмества – по различни пътища и следвайки разнородни образци – в параметрите на същинско гръцки център.
В последните десетилетия на XIX в. при обществените сгради се следват единни архитектурни норми, както при строителството, извършвано от османските власти, стремящи се към доближаване до европейските образци, така и при представителното публично строителство, което предприемат отделните етнически общности. Фасадата следва познатия през XIX в. модел на симетрично разпределение на сградите, с леко издадени централни и крайни части, докато входът е подчертан с пропилеи, които се ситуират в балкон на горния етаж. По този начин се строят административни сгради, училища, казарми, болници.
Към началото на ХХ в. се предприемат съвършено нови градоустройствени решения, които включват и оформянето на основните градски пътни артерии: появяват се нови улици, дотогавашните се уширяват и изправят, променя се сградният фонд и Солун постепенно и неотменно се превръща в един от европейските центрове на еклектизма.
С най-големи последствия за развитието на града, съхранил множество изключителни паметници на византийското изкуство, обаче се оказва пожарът през 1917 г., който унищожава по-голямата част от неговия исторически център. Прави се нов план на града, чието осъществяване е поето от Международен комитет начело с френския архитект Ernest Hebrard. В новото устройство на Солун владеят европейските образци на градската кооперация с множество еклектични акценти. Самият градоустройствен план е изработен през 1918 г. и по думите на Pierre Lavedan представлява „първото голямо дело на европейското градоустройство на ХХ в.“13
Новите решения, възприети в плана, повлияват върху развитието на институционалната рамка на развитие на съвременното градоустройство в Гърция въобще. Солун се превръща в град – образец. За първи път се постановяват пределно разрешена гъстота на застрояване, строителни системи, както и пределна височина на сградния фонд за всеки район на града. Заедно с това посредством строителния правилник от 1920 г. се определя архитектурата на фасадите по централните улици и площади чрез конкретни законови актове. Административно „наложените“ фасади са вдъхновени от европейски, колониални и арабски образци, което произтича от предходния професионален опит на Hebrard и на неговите колеги; в същото време намират изява неовизантийски тенденции, които логично следват от опита и дотогавашната дейност на гръцките архитекти, членове на Международния комитет, Ар. Захос и К. Кицикис14. Тезата за характерниия „гръцки“ характер (ελληνικότητα) в излъчването на града и за идентифицирането му с византийското наследство е била формулирана многократно от главните създатели на неговия нов облик. Освен като съществуваща идея и предпоставеност, самият досег с византийските паметници при тяхното изучаване, реставрация и подържане, допринася за привнасянето на елементи от техния стил при строежа и стиловото оформяне на новите сгради15. Според някои съвременни изследователи в тази именно насока трябва да се търсят корените на отчетливата тенденция за пренасяне на елементи от византийската традиция в градската среда на Солун след 1918 г. Във всеки случай заемките, дори и преки и впечатляващи като присъствие, не биха могли, според повечето изследователи, да бъдат определени като „неовизантинизъм“16.
Въпреки, че в движението art nouveau от началото на ХХ в. са вплетени и византийски мотиви, на гръцка почва неовизантийският стил се изявява преди всичко като църковна архитектура. И в този случай при движението на идеи и стилове първообразът, включен в мащабен синтез на европейско равнище, се връща обратно като различен – усвоен и предаден през призмата на местните условия.
През следващите десетилетия, въпреки различните влияния, които изпитват архитектите и гръцките творци изобщо, в областта на архитектурата се следва относително единно развитие: неоеклектизмът на двайсетте години на ХХ в. е последван от модернистичният стил на art deco през 30-те, докато модернизмът и модернистичният класицизъм имат скромна изява.( В началото на ХХ в. Солун просто загубва своя космополитен характер, оформяйки съвременния си облик на европейски градски център по начина, характерен за този период.
Обобщавайки разнопосочните влияния, на които е изложено гръцкото общество и резките колебания в политическия и духовния живот на страната след 1897 г. и по време на войните 1912-1922 г., трябва да подчертаем, че главната тенденция, оста на събитията представлява фактът, че Мегали идея в качеството си на национална доктрина добива все по-осезателно очертанията на химера. Малоазийската катастрофа от 1922 г. представлява „краят на гръцкия ХIХ в.“17, завършек на опитите за обединяване в единна национална държава, едновременно връх и нова отправна точка на най-мащабната духовна, социална, икономическа и политическа криза в най-новата история на Гърция.
Установилите се черти – синтез на предходното историческо развитие и новите насоки и влияния – акумулират тенденции от европейски и регионален балкански характер. Началото на Втората световна война обаче слага естествен край на търсенето на нови ориентации за гърцизма, а междувременно периодът между двете световни войни успява да уталожи разочарованието от 1922 г., вмествайки националните тежнения в опозицията Изток – Запад.
1 Янев, Я. Изток или Запад. В: Защо сме такива? Под редакията на И. Еленков и Р. Даскалов. София, 1995. с. 338.
2 Щерев, П. Офицерският корпус в политическия живот на Гърция до Втората световна война. В: Балканистика, София, 1986, с. 35.
3 Η ελληνική ποίηση. Ανθολογία – γραμματολοία. Επιμέλει Μ. Γ. Μερακλής. Εκδόσεις Σοκολή. Αθήνα, 1989. т. 27.
4 Пак там, с. 32-36.
5 За етнонима Ρωμαίος – Ρωμιός виж Δημαρας, Κ. Νεοελληυικός Διαφωτισμός. ς. 2-3: Μαντουβάλου Μ. Ρωμαίος – Ρωμιός και Ρωμιοσύνη. – Mantatofovroς. Μαντατοφόρος. Δελτίο Νεοελληυικιών σρουδών. №22, Νοέμβριος 1983, Amsterdam, Holland. т. 34-72. Интерес представлява също изследването на Ломизе, Е. М. Византийский патриотизм в ХV в. и проблема церковной унии. В: Славяны и их соседы. Этнопсихологический стереотип в средние века. Москва, 1990. с. 101.
6 Η ελληνική ποίηση. . Ανθολογία…, т.39.
7 Η ελληνική ποίηση. . Ανθολογία – γραμματολοία. Η ανανεωμένη παράδοση. Επιμέλεια Κ. Στεργιόπυλου, Αθήνα, 1980. т. 17.
8 Пак там, с. 17-18.
9 Η ελληνική ποίηση. . Ανθολογία – γραμματολοία. Η ανανεωμένη παράδοση. т. 41.
10 Пак там, с. 45.
11 Ортега – и Гасет, Х. Промяна и криза. В: Идеи в културологията. София, 1993, т. 2, с. 108.
12 Полевой, В. М. Исскуство Греции. Новое время. М., 1975, с. 269. За неокласицизма и „Византийския стил“, характерен за гръцката национално-романтична архитектура от 1920-1930 г., по-подробно вж.: В. М. Полевой, цит пр., с. 271-276, както и Π. Πρεβελακης, The art of modern Greece. – Studio, 1938; Νέοι Πρωτοπόροι, №1 /1934.
13 Καραδήμου – Γερολύμπου. Η ανοικοδόμηση της Θεσσλονίκης μετά την πυρκαγιά του ‘ 17. Ένα ορόσημο στην ιστορία της πόλης και στην ανάπτυξη της ελληνικής πολεοδομίας. Θεσσαλονίκη, 1985-1986. σ. 35.
14 Ζαρκάδα-Πιστιόλη, Χρ. Θεσσαλονίκη 1870-1940. Εξέλιξη του αστικού χώρου και αρχιτεκτονική έκφραση. In: Θεσσαλονίκη και Φιλιππούπολη σε παράλληλους δρόμους. Ιστορία, τέχνη, κοινωνία (18ος – 20ος αιώνας). Θεσσαλονίκη, 2000.
15 Ζαρκάδα-Πιστιόλη, Χρ. Θεσσαλονίκη 1870-1940. Εξέλιξη του αστικού χώρου … σ. 667.
16 Цит. пр., с. 667. Виж предложената библиография.
17 Θεοτοκάς, Γ. Ελεύθερο πνεύμα, т. 23.
