Рая Заимова
„Цивилизация и варварство“ и образът на българина
(19 в.-началото на 20 в.)
Деветнадесетият век е част от новото време, век изпълнен с много събития, чиито идеен поток върви от Просвещение към Романтизъм и т.н. Ако погледнем географската карта на Европа, ще видим, че Османската империя продължава да заема една съществена част от юго-изтока. През 18 в. Русия е излязла на политическата сцена и активно взима участие във всички международни дела, като умело повтаря един стар и добре научен урок от монархическа Франция за стъпване на Босфора и поглъщане на „мюсюлманската“ империя. Последната е навлязла още от края на 17 в. в своя упадък, бавен и продължителен, от който редица западни държави се възползват. Като че ли Франция взема преднина във влиянието си в Османската империя, защото още от 18 в. усърдно и целенасочено прокарва своя културен и технически напредък. Благодарение на дългогодишните си търговски и консулски връзки чрез капитулациите и наложилия се френски език в областта на дипломацията и международните общувания, последната успява да наложи себе си. Носителка на просвещенските идеи и последствията от френската революция, тази западна страна допринася доста за европеизацията на Източната империя и от друга страна, за досега на западното общество с балканските народи, останали поданици на султана. На пръв поглед изглежда, че българите излизат наяве и за тях в Европа тепърва започва да се споменава. В действителност, нещата стоят по-различно.
До скоро в българската научна литература битуваше схващането, че османският период е период на „тъмни векове“. Редица изследвания разкрепостиха това схващане1 и напоследък рядко се среща подобно твърдение, дори и в учебната литература. И тъй, българите не „изчезват“ от Балканите, а от една страна стават част от общото понятие „балкански християни“, които в повечето случаи са възприемани от западните сили като съюзници на християнските владетели срещу Османската империя. От друга страна, българската средновековна държава присъства в безброй западни исторически и художествени произведения. Историята й се вписва в политически и религиозен план между Цариград и Рим, между Изтока и Запада. Специално покръстването на българите е най-широко разпространената тема, която се използва умело от католиците с цел идейно противопоставяне на Реформата. Информацията се обогатява по книжовен път с течение на времето, благодарение на дипломати и мисионери в Леванта. Комбинацията между византийски, латински, арабски извори и сведения от пътешественици води до няколко теории и интерпретации за българите. Последните са понякога със „скитски произход“ и католици, другаде пък са с „волжки произход“ и облагородени от християнството варвари; държавата им е загубена, а те са кротък и смирен народ изтърпяващ чуждата власт.2
Просвещенските идеи преобразяват съществено образа на българина. Новите постановки за природата на човека, за варварството и езика, който определя произхода на даден народ, дават своето отражение в интерпретацията за българите. Отново начетени книжовници разглеждат българското минало и тогавашното им състояние и дават оценка за него. Тогава най-новата версия (Асемани, Пейсонел), подбудена от идеите на германеца Шльоцер е, че те са част от „славянската“ общност, защото независимо от „волжкия“ си произход, те са приели „славянския“ език, на който говорят.3 Или с други думи, както се изразява един английски политик от началото на 20 в.: „Българите обединяват местните племена и самите съвсем скоро се превръщат в славяни.“4
Така се нагаждат идеите и се постъпва с всички останали обитатели на Балканите и изобщо в Европа. Ще припомня, че западните просвещенци събуждат и разпалват „елинското“ начало у гърците – наследници на древна и значима цивилизация.5 Търсейки идентичността си, последните добиват самочувствие, което става неизмеримо. Румънците подемат също подадената от Запада теория за „римското“ им потекло, което им служи за пряка връзка с френско-езичния свят, навлязъл плътно в балканската им култура от края на 18-19 в.6 Макар и много по-късно от останалите събалканци, албанците намират своята идентичност пак в древни времена, в „Илирик“ – идея, също заимствана от западната книжнина, писана между 16 и 18 в.7
Търсенето на „себе си“ започва още през Ренесанса и еволюира във времето, така както еволюира техниката, общуванията с чужди народи и цивилизации, търговията между Запада и Изтока. Най-общо казано, до 18 в. се натрупва, осмисля и преосмисля историята, нравите и обичаите най-вече на народите от Европа и Азия, на по-заден план остават Африка и Америка. Тази книжнина, която обхваща голям брой проблеми от развитието на човешките цивилизации, става и неволно носителка на памет. Между 15 и 18 в. Балканите са част от Османската империя и там не се развиват културно-историческите процеси на Запада. Последният се възползва от византийското или ориенталското наследство, за да го пресее и поднесе обратно на Балканите от 18 в. нататък. С други думи, един Паисий стъпва донякъде на една отъпкана почва, която е подсилена и от културата на Русия. Извървяната пътека се оказва и изгодна, поради акутални дадености. От идейна гледна точка османската власт не позволява на хилендарския монах да приеме друга теория за потеклото на сънародниците си, освен тази за „Мосох, Москва“ и съответно да направи идентификация със славянската общност. С други думи, изводите му по въпроса са лични и от друга страна, съвпадат с идеите на Просвещението. Поради факта, че е много четен и разпространяван, получава и съответно много последователи не само у нас.8 Критичен поглед към неговото дело отправят не западните, а единствено гръцките книжовници от края на 19 в.-20 в., които оставайки верни на „великата си идея“, го определят като „анти-еленист“9.
По същото време в просвещенска Европа съществуват и други теории по въпроса, застъпени най-вече от ориенталистите като Ербело, Ла Кроа, Де Гинь и др., които се основават на източни извори и гледат без пристрастие към българите и тяхната идентичност. У тях се застъпва тюркското начало. Тази линия също продължава през 19 и дори 20 в. Към тези две идейни нива се прибавят и други: връзката с древността, с индоевропейското и хунското, които намират израз и в българската книжнина (Зографската история, Раковски, Фотинов и т.н.).10 Разискванията по тях, в известен смисъл, продължават и днес. Това е съвсем обяснимо, като се има пред вид, че „празнината“ (15-18 в.) в културно-исторически план в нашата литература е до голяма степен запълнена от Западна Европа и подетият от българска страна модел все още не е достигнал нивото на западната част от континента.
През 19 в. в западната книжнина се формират и други виждания за българите, които са резултат от еволюцията на идеите в Европа. Потокът от мисионери и дипломати с определени задачи продължава.
От 30-те години нататък Франция и Англия се ориентират към протекция целостта на Османската империя, чиито начални реформи се ръководят от про-европейски настроени политици.11 Връзките се осъществяват не само на дипломатическо ниво. През 40-те години на 19 в. във френското министерство на образованието се формира специална комисия, която ръководи „научни и литературни мисии“ в източните страни. Не един мисионер се изявява като опитен наблюдател. Целите им се свеждат до това да допринесат за научните изследвания (география, геология, ботаника, физика, археология и др.) в страната си, както и за нивото на образованието в Османската империя. Ксавие Омер дьо Ел и Станислас Беланже пътуват по едно и също време – в края на 40-те години. Реформите на Махмуд II (1808-1839) и Абдул Меджид (1839-1861) впечатляват много чужденците. С имитацията на Европа невежеството на турците постепенно се стопявало. Това било така, защото най-сетне изоставяли идеята за силата на оръжието и решавали да заемат достойно място в света. Проблемът се изяснява по просвещенски чрез силата на разума.
Характерен момент в чуждия поглед е оценката на местното образование, което специално в Цариград обхващало представители на всички вероизповедания. Безспорно това на християните е по-напреднало от това на мюсюлманите. Тази констатация се прави и в края на 19 в. в отчетите на инспекторите, които също като споменатия Беланже, са имали за задача да установят до колко се изучава френския език и как той, „la langue des lumières“ (езикът на Просвещението) служи за отваряне към новостите на модерна Европа.12
Омер дьо Ел и Беланже прекосяват Балканите в края на 40-те години, когато българите продължавали да се учат в килийни училища и съществуването на габровската гимназия все още не означавало, че имат образователна система. Вниманието им е насочено към отделни страни от живота на балканското общество, чиито проблеми те пресяват през просвещенското си око. Липсата на противопоставяне между християни и мюсюлмани или между българи и турци води до един по-общ поглед и констатация за толерантността в Османската империя: „Цивилизацията е достъпна за всички народи от Ориента; така че духът им да е отворен към всички познания; характерът им да се формира и облагородява, така че, най-сетне, религиозната нетолератност, вероятно по-слаба от тази в повечето държави в Европа, започва да изчезва и да отстъпва място на усещания за правдоподобност, които, поне за целите на образованието, не правят разлика между отделните религии.“13 Безспорно е, че толерантността е качество, добре разбрано от западния човек, който има зад гърба си, във времето, религиозните войни оставили значима следа в манталитета на европееца.
Развитието на човешкия интелект, образованието или образоваността на султанските поданици са в „прогрес“ през онези години, а специално Абдул Меджид е представен като много способен човек, надарен с ум от природата. Поемането на европейската цивилизация било като бит и материална култура, било като стремеж към информираност оформят само една страна от вижданията на чуждите мисионери. Желанието за отвореност към света или към напреднала Европа те усещат по-скоро в градската среда на Балканите. Показателно в случая е описанието на Ксавие Омер дьо Ел, който характеризира българите с обичайното им гостоприемство, работливост и миролюбие. Ала дивашкият вид на овчарите им, дългите им мръсни коси и тъпият им израз се подчиняват на едно друго обяснение от страна на чуждия наблюдател: „те изглеждат естествения враг на всяка цивилизация и на всяко правителство“.14
Просвещенският проблем за цивилизация-варварство не подминава и българите. Като че ли просветата и стремежът към нея от страна на българите е най-ценното качество, добре оценявано от чужденците, пребивавали на Балканите. Гостоприемството им и мирният, кротък живот, на който са отдадени по време на османската власт, са традиционни качества, изтъквани редовно от пътешествениците. Очевидно към „видяното и чутото“ се прибавя и тази нова тенденция, която до голяма степен е свързана с европейската нагласа и ориентация. Просветата е мерилото за стремеж към знания, към усъвършенстване на човешката личност. Макар и в годините до Кримската война българите да са още в началния си етап на „светско образование“ – чиито антирелигиозни принципи са широко дискутирани във Франция след революцията (1789)15 – процесът на чуждата, българска земя е засвидетелстван и отразен като положителен. Заявката за излизане от „мрака“ е вече даденост.
В следващите десетилетия, по време на Априлското въстание, английският военен кореспондент на „Дейли нюз“ Макгахан (1844-1878) ще оцени българите така: „Мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат много непълна представа за българите. Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци, не по-цивилизовани от американските индийци. Признавам, че до скоро и аз самият не бях далече от същата представа. Останах учуден обаче, както вярвам ще бъдат учудени и повечето от читателите ми, като научих, че едва ли има българско село без училище и че тези училища там, където турците не са ги изгорили, са в цветущо състояние. Те се поддържат от данък, който българите доброволно са си наложили не само защото са били принудени от правителството да сторят това, а и заради всякакъв род спънки, правени от своенравните турски власти. Образованието, което се дава в тези училища, е безплатно и еднакво за всички бедни и богати. Едва ли има българско дете, което да не може да чете и пише, така че процентът на грамотните в България е равен на тези в Англия и Франция.“16
Малко по-иначе е поставена връзката цивилизация-варварство в творчеството на поета и публициста Ламартин (1790-1869), който в повечето случаи гледа с философско око.17 „Полу-варварското“ състояние на българите не би било пречка, за да си намерeли пътя към освобождението. След сърбите, следвало те също да се надигнат. Съзнаването на свободата е дори степенувано: докато тя е изписана на лицата на сърбите, то българинът е добър и простодушен, готов да се освободи. „Напълно узрели за независимост… ще поставят основите на бъдещите си държави“.18 Нежни по природа, българите страдали от превратностите на съдбата, която им била отредила да живеят под сянката на „велики империи“ като римска, германска, византийска и османска. Докато всяка от тях загивала от корупция и старост, те оставали здрави и устойчиви. Българската история е поставена в обсега на империите, които по просвещенски имат своя зародиш, кулминация и крах. Като че ли еволюцията на големите царства засяга единствено тях самите, а българите остават невредими и без да са рожба на същата тази еволюция. Може би Ламартин поставя така въпроса, защото трябва да оправдае и появата на манихейството. Става ясно, че сблъсъците на многото народи в юго-източната опетнена земя, непожалена от съседи, водят до различни последствия, но „природата“ и „земята„, на които тамошните балканци живеят, остават непроменени. Те са постоянните и сигурни величини, които определят нагласата на българите.
Ламартин донякъде отхвърля както варварството, така и пътя им към цивилизацията. Самият той се определя като „ориенталец“. Тази си идентичност книжовникът излага, твърдейки, че е арабин, а страната на въображението му била Ливан. С такава нагласа тръгва на два пъти към Балканите и Мала Азия. В публикациите и речите си (1834 – 1841) пред френския Парламент за Източния въпрос, както и за състоянието на подчинените народи в Османската империя депутатът ясно формулира и една друга двустранна връзка: мюсюлмани – християни, която отговаря на противопоставянето варварство – цивилизация. Безспорно е, че първите се идентифицират с османските турци и в разсъжденията на философа, те са мързеливи, не работят и живеят на гърба на християните. Империята им била в пълна разруха и най-вече заради администрацията й. Тя щяла да се разпадне и остави варварско безредие. Затова не трябвало да й се помага в този процес, за да не би помагачите да станат защитници на „варварството и исляма срещу цивилизацията и разума„.19 Турците са носителите на варварството в крайната му степен. Като опозиция отново се изправя образът на българина – често пъти наравно с този на сърбина – който е работлив, изпълнен с уважение към духовенството, живеел отделно от турците и бил по-организиран от него. Без да подчертава нуждата от просвета, Ламартин е убеден, че българите имат всички качества, за да живеят в самостоятелна държава и много бързо да превърнат „пустинята“ в цветуща градина. Проникването в балканската среда и вникването в нравите и манталитета на заварените, за които дава политически рапорт, изясняват позицията му. След като идентифицира българите с народ, който е способен да отговаря за сетнините си Ламартин отива по-надалеч.20 Служейки на интересите на Франция, която държи на целостта на Османската империя, той поставя въпроса пред обществеността за протектората в „многочисления“ Ориент, когато новите националните държави ще бъдат факт върху територията на Турция. „Основете светия алианс на цивилизацията“ – прокламира Ламартин пред Великите сили. Тези идеи – в годините на Кримската война – са подсилени и от обезпокоителния факт, че Русия иска да владее Босфора и да „подчини Европа и Азия на същото робство“.21
В същото време, така както, още в 18 в., просвещенска Европа отправя апел към гърците, поданици на султана, да излязат от летаргията си и в името на древното си елинско начало, да се пробудят за нов живот, така и Ламартин се обръща към останалите балкански народи: „До населението от Македония и островите, Власи, Молдовци, Сърби, Българи: „Станете! Ние ще ви помогнем, вие се сбирате, вие водите, под гаранцията на Европа.“ Същите мисли за единство изразява и в поетична форма.22
Неприятните дни на „пътешественика“, прекарани в сърцето на Тракия, заради болест, като че ли съсредоточават вниманието му върху нрава на българите. Така и Ламартиновите образи – тези на поета и публициста – остават ярки и запомнящи се, защото пътят на тяхното изграждане събира в себе си политически дадености, собствени наблюдения, книжовни познания и актуални идеи. Просвещенският израз и романтичното донякъде начало спрямо Ориента допринасят за търсенията на западния човек, който се убеждава сам в назрялата необходимост на българина за свобода.
Както се вижда от посочените до тук примери, идеите произхождащи от връзката цивилизация-варварство и идентифициращи по някакъв начин българите, са сходни или се допълват. Може би единствено автори като известния политик и историк Франсоа Гизо (1787-1874) стигат до крайност в анализа си по тоя въпрос. В „Мемоарите за историята на моето време“ (1858-1867) той разглежда в общ план редица по-стари и нови исторически проблеми, без да обръща внимание на източна и югоизточна Европа. Тази част от континента за него не съществува. Гордо и надменно заключава, че Франция е центърът на цивилизацията, защото всички важни идеи и събития са се зародили там! Извън обсега на неговата страна, всичко останало не само, че е варварско, но и не заслужава внимание. Може би такава позиция се отнася към т.нар. бахтинова „вненаходимост“ или нежелание да се приеме по никакъв начин чуждата култура. Цв. Тодоров, който не е особено информиран за образа на българина, както в по-стари времена, така и в по-ново време, приема същата позиция. Продължавайки я, той заключава, че трябва Франция да се отрече от гледната си точка, за да се промени и гледната й точка спрямо „другия“.23
В контекста на мемоарната литература от края на 19 в., когато България е вече суверенна държава, се срещат подобни на предходното време стереотипи. Без никаква преднамереност граф Робер дьо Бурбулон (1861-1932) – личен секретар на княз Фердинанд – разкрива една специфична страница от времето, когато е бил на служба в двореца.24 Също като Ламартин и редица други чужденци, пребивавали на Балканите, първоначалната уплаха и насмешка спрямо ориенталската действителност намаляват за сметка на други емоции от всякакъв характер. Връзката между западната цивилизация и българите или по-скоро погледът отвън е отново на лице. Палитрата от впечатления включва природни пейзажи, запознаване с историята на българите и обичаите им, контакти с местното население и не на последно място, с държавници. Любопитният, пищен и симпатичен Ориент, на фона на който изпъква българинът, става привлекателен с течение на времето. Граф дьо Бурбулон формира току речи същите образи, които предходниците му поднасят на читателя. Излизането от рамките на Османската империя25 и добиването на свобода се възприема като отърсване от варварството и търсене на добрия път към цивилизацията. „Свободни още не значи независими… Те се опитват… да заздравят страната си, да я цивилизоват. Българите са извънредно сериозни, работливи и упорити. В тях няма нищо дребно и лекомислено… Убеден съм, това е нация с голямо бъдеще.“26 Тази мисъл за сетнините на българите потвърждава и чрез думите на сръбския крал Милан Обренович (1882-1889), който на базата на сравнения между тях и сърбите, изразява вижданията си за двата различни народа. Сериозният и практичен българин, който се грижи най-вече за земята си и по-малко за политиката, е противопоставен на бъбривия и шумен сърбин, който не си знае и не съзнава интересите си. Затова народ, който като сърбите нямал вяра в себе си, бил обречен на изчезване, докато бъдещето принадлежало на България.27
Авторът разкрепостява едно закостеняло схващане – явно популярно в неговата страна – че българите са свирепи турци, а по пътищата бродят разбойници. Установявайки разлика в поведението на владетеля, на интелигентните държавници и народа, както и разликата между града и селото, той допълва мозайката в посока цивилизация. По просвещенски графът набляга на напредъка в българското общество и подчертава „смайващата бързина“, с която българите се образоват и научават чужди езици: „…възприемат лесно и по-бързо от други [народи] постиженията на цивилизацията.“28 В подкрепа на вярно избраният път на монархията, граф дьо Бурбулон смята, че българите се показват съпричастни с действията на княз Фердинанд. Показателен пример за това е женитбата му с Мария-Луиза Бурбонска. В контекста на събитията свързани с проблема за официалното вероизповедание на княза, българите изпъкват като „не особено набожни“ и „безразлични към религиозните неща“. Въпреки „презираните попове и невежи църковни служители“ този народ държал на религията си. Последната обаче се явявала като необходимост и национален защитник, неразделно свързан с идеята за родината.29 Явно е, че понякога мълчаливите съгласия на българите с пътя към стабилност на младата България или „пътя към Европа“ показват несъзнателният им стремеж към приобщаване.
Националната идея и патриотизмът на българина са високо оценени от не един чужденец. Докато през османския период тези морални качества са свързани с борбата за духовна и политическа свобода, през края на 19 – началото на 20 в. в границите на самостоятелната държава нещата изглеждат по-различно. Защитата на родната страна – чиято по-голяма част вече не е изтощена турска провинция – и повишеният боен дух на българина стават повод за редица размишления и оценки от страна на чуждите наблюдатели. Обсадата на Одрин (октомври 1912 г.) и напредването на войските към Босфора са една еуфория, „една чудесна война“, в която българите не претендирали за Цариград. Както сам се изразява граф дьо Бурбулон, „самото влизане там е всичко за тях“. Този голям ентусиазъм в името на родината се противопоставя не на турските настроения, а на притворството и раздорите, на неискреността и високомерието, на съмнителното приятелство от страна на гърците.30
Подобни позиции заема и У. Мънро, чийто пътепис (1914 г.) е първият по рода си на английски език, написан по време и за независима България. Без да излиза от очертаните традиционни рамки, описва българите в контекста на съвременните събития. „Тя [България] значително е изпреварила гърците, румънците, сърбите и черногорците по повечето показатели, които характеризират общественото развитие и цивилизацията.“31 Тези констатации са направени въз основа на дългата история на българите, написана по обичайния начин, според предходни творби, между които изпъква английският просвещенец Гибон. Впечатляваща е характеристиката за цар Симеон, чиято държава заемала достойно място всред цивилизациите. Общо взето, Мънро избягва да определя българите като варвари. В повечето случаи говори за новото време и за напредъка на „селската нация“ – понятие натоварено с обективизъм – придобила свободата си след останалите балкански съседи: „Тая селска нация като се видяла на свобода, много бързо показала своите качества само за времето на едно поколение.“32 В категорията „варвари“ попадат сърбите и гърците, чието злосторно поведение по време на балканските войни накарало българите да страдат много33. И пак същите балкански съседи са противопоставени по грамотност на българите, готови винаги да отделят средства за образование. Моралният напредък на българите, доказано способни да имат своя държава, оформя в представите на англичанина степента на напредък и цивилизация, отговаряща на европейското модерно ниво.
Превратностите в съдбата на балканските народи по време и следствие на войните и разсъжденията по тях оформят неволно общочовешката взаимовръзка война-мир, която произтича от просвещенската варварство-цивилизация. Поставянето на българите в обсега на балканските и европейски дадености през 20 в. в контекста на прегрупирваните сили води и до нови стереотипи. Европа заличава от географската си карта Османската империя, чието разпадане очаква повече от два века. Неразривно свързаните с това балкански народи, излезли един по един, от сянката на мрака, заживяват по своему, понякога принудително, раздвоени в баланса между модерността на Европа и превратностите на Изтока.
1 Вж. историографския преглед по въпроса: Вечева, Е. Европа, Балканите и българите (XV-XVII в.). Някои историографски проблеми. – Исторически преглед, 5-6, 2000, 5-21.
2 Заимова, Р. Българската тема в западноевропейската книжнина (XV-XVII в.). С., Унив.изд., 1992; Произход, религия и език на българите: еволюция на гледищата в Западна Европа (XV-XVIII в.). – Историческо бъдеще, 1, 1997, 35-41.
3 Заимова, Р. Произход…, Цит.съч.
4 Уил Мънро-Will S. Monroe, Bulgaria and her people, 1914 by the Page Company, България и нейните хора, С., Весела Люцканова, 1997. Прев. От англ. Владимир Германов, с. 28.
5 Dimaras, C. L’apport de l’Auflarung au développement de la conscience néo-hellénique. – In : Les Lumières et la formation de la conscience nationale chez les peuples du sud-est européen, Bucarest, 1970, p. 53 sq ; Китромилидис, П. От кръста към флага. Аспекти на християнството и национализма на Балканите. С., 1999.
6 Candea, V. Les Lumières et la naissance de la conscience nationale chez les Roumains. – In : Les Lumières et la formation de la conscience nationale chez les peuples du sud-est européen, Bucarest, 1970, p. 83-86 ; Dutu, Al. Political Models and National Identities in „Orthodox Europe“. Bucharest, 1998 и цитираната там литература.
7 Legrand, E. Bibliographie albanaise. Description raisonnée des ouvrages publiés en Albanais ou relatifs à l’Albanie du XVe s. a l’année 1900. Paris-Athènes, 1912.
8 Danova, N. L’image de l’“autre“ dans les manuels bulgares du XIXe et le début du XXe s. – Revue des Etudes sud-est européennes, 1-2, 1995, p. 31-39; Robert, S. Les Slaves de Turquie, t.2. Paris, 1852; Sergheraert, G. Les Bulgares de la Volga et les Slaves du Danube. Paris, 1939.
9 Oikonomou, E. Paissij Hilendarski dans l’historiographie grecque et bulgare du XXe s. – Доклад изнесен на българо-гръцки симпозиум „Политически, интелектуални и културни връзки между гърци и българи (XVIII-XX в.), Солун, март 2001 (под печат)
10 Аретов, Н. Българското възрожденско възприемане на европейските литератури и проблемът за балканската културна общност. – В: Литературно-естетически процеси на Балканите, С., 1994, с. 122-139; Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно политическото развитие на Балканите през XIX в. С., БАН, 1994, с. 301 сл.
11 Генчев, Н. Франция в българското духовно Възраждане. С., 1979, с. 40 сл.
12 Archives Nationales, Instruction publique F 17 dossier 2938.
13 Cioranesco, G. La mission de Staslas Bellanger dans l’Empire ottoman. Thessaloniki, Balkan Studies, 1981, p. 227; Zaïmova, R. Un voyage littéraire en Turquie au début du XIXe siècle. – In: Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France et les pays d’Europe centrale et orientale (XIXe et XXe s.), Sofia, 2000, p. 124.
14 Voyage en Turquie et en Perse exécuté par le gouvernement français pendant les années 1846, 1847 et 1848 par Xavier Hommaire de Hell. Paris, 1854, p. 164.
15 Archives Nationales, Instruction publique F 17 dossiers 11657, 11675.
16 Сб. „Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали“, С., 1953, с. 370-371.
17 Съвременникът му Бланки, свидетел на последствията от Нишкото въстание (1841 г.) има сходни идеи, но така разгърнати: Rapport sur l’Etat social des populations de la Turquie d’Europe par M. Blanqui. Paris, 1842.
18 Sergheraert, G. De Lamartine et Victor Hugo a Roger Vercel. Présence de la Bulgarie dans les lettres françaises expliquée par l’histoire. T. 3. Paris, 1971, p. 28; Френски пътеписи за Балканите (XIX в.), ред. Б. Цветкова, С., 1981, с. 231.
19 Пак там, с. 233.
20 Пак там, с. 229.
21 Цитатът е по: Sergheraert, G. Op.cit., p. 26-27.
22 Ibidem.
23 Тодоров, Цв. България във Франция. – В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Съвременно състояние на българистиката. С., 1982, 91-108.
24 Граф Робер дьо Бурбулон, Български дневници. Съст. И научна ред. З. Маркова, прев. от фр. Р. Ташева. С., 1995.
25 По въпроса за това как се отразява разпадането на Турция и в наши дни, вж: Ducellier, A. Les fantômes des empires. La longue durée politique dans les Balkans. – In : Le débat. Russie, Balkans : passé, présent (Gallimard), N 107, nov.-dec. 1999, p. 69-96.
26 Пак там, с. 78.
27 Пак там, с. 139.
28 Пак там, с. 87; Подобно твърдение се среща и у ирландеца О’Махони, основател на сиропиталище за бежанци от Македония в София: О’Махони, П. Един ирландец в България. С., 1999, с. 36.
29 Пак там, с. 221-222, 226-227.
30 Пак там, с. 475-483; За стереотипите от Балканската война и след нея вж.: Кожухарова-Велкова, С. Славянският съсед и гръцкият национален „образ аз“ (1912-1941). С., Херон прес, (под печат).
31 Мънро, У. Цит.съч.
32 Пак там, с. 40.
33 Тези констатации са по данните от Карнегиевата комисия.
