Антон Лукс. Погледът на обобщението
Николай Чернокожев
СУ „Св. Климент Охридски“
Написването на името на Антон Ервин Лукс в Google отвежда до негови представяния, в които на първо място е поставено „изследовател на Африка”.
Той е още един познавач – след Хайнрих Барт, който описва пътуването си от Русчук до Солун през 1862 и го поднася на публиката в издадената през 1864 книга – на черния континент, който свързва името си и с Балканите.
Дали в това трябва да се търсят някакви особени смисли, знаменателни стечения на обстоятелства и т.н., е отделен въпрос.
В интересуващата ме книга на Антон Лукс[1] Африка се появява на с. 215 в сравнението на хана във Ветрен с направения от високата трева африкански заслон.
Позволявам си само да спомена, че още от началото на 19 век за идващия от Западна Европа човек Балканите (независимо от това с какво име бива назоваван полуостровът) са място, изпълнено с всякакви трудности и опасности, място, подлагащо на изпитание битовата му издръжливост, но от друга страна, за европейска Турция на места се говори и като за туристическа дестинация, което вече потиска откривателско-изследователското усилие на пътуването и го насочва към опознавателната удоволственост[2].
Книгата на Лукс e част от „Илюстрована библиотека по странознание и народоука” на издателство „Хердер“, а за амбицията на издателството може да се съди още по представящия поредицата панел, който поставя акцент на екзотичната природа, южните морета – бряг с палми, море с пенещите се вълни/прибой и прелитаща птица/чайка в долния ляв ъгъл на пейзажа; виждаща се в далечината суша със сграда/фар на върха на носа. Не по-малко интересна е обаче и пищната рамка, която изисква да бъде разглеждана самостоятелно, отделно и внимателно, тъй като на нейния фон пейзажът може да изглежда познат като послание и употреба и не особено интересен.
Долната част на рамката е нейното „дъно” – сред амонити, морска звезда, корали, раковини на мекотели е разположена плочата с изписано име на издателството, а в двата края, в кръгли венци са разположени две мъжки глави (лявата е монголоидна, а дясната негроидна). В горната лента на рамката е изписано названието на поредицата.
Двете странични вертикални ленти са също неравностойни. В дясната, която е и по-тясна, се извисява, издърпва нагоре теснолисто растение, а по средата на тази лента, сякаш закачени на стеблото, са разположени маска и оръжие, свързани с клишираната визуална представа за воина от южните морета: гол, с тънка препаска, на която виси нож и с копие в ръка.
По интересна, плътна е лявата лента, в която сред флорална украса се виждат (от долу нагоре) компас и глобус, над тях във венец е разположена главата на Александър фон Хумболт, а над него е усукана около екзотични плодове и източена нагоре змия, чиято глава е под вписан в първата буква на названието на поредицата папагал. Могат да се видят и други птици.
Този колаж изобразява растенията и животните от екзотичните светове много повърхностно – в никакъв случай не може да се сравнява с публикуваните в различни, не само специализирани, издания прецизни и детайлни рисунки.
Кадърът, който легитимира поредицата, събира в едно неща, които са разпознаваеми фигури на екзотиката, които са имали своя живот във визуалното съзнание и визуалната памет на публиката и, укрепени от авторитета на Александър фон Хумболт, са основание за оформяне на по-общ образ на далечното и екзотичното.
Все пак названието на поредицата не акцентува върху екзотика, а само върху страни и народи, които просто са извън немското или немскоезичното културно пространство[3].
Другите са интересни не само със своята различност, а и с възможността самият субект на наблюдение или повествование да осъзнае и осмисли собствената си другост.
Самата рамка – вътрешна и външна – е „направена” от грубо одялани стебла, „скована” е от тях, вероятно за да загатне, подскаже суровостта на живеенето на цивилизования европеец по тези места – от такива стебла се сглобяват хижи, правят се салове и т.н.
По-различна е корицата на „Балканският полуостров”.
На първо място несъмнено е червеният фон, който има утвърдени конотации. На второ място – вече в сферата на детайлите – прави впечатление стилизираните в правилна геометричност главни букви „D“ и „B“ (на определителния член и на съществителното име) като лък и стрела. И на трето място, флоралния фон, в който изпъкват царевичните мамули, видими по диагонала долу ляво – горе дясно.
На корицата са извадени на показ, изведени са на преден план фигури от „вътрешността” на книгата: от с. 55 – българин, от с. 61 – арнаутин, от с. 54 – морлак от Имоши и от с. 78 – туркиня (турска дама). Българинът и морлакът са част от групови представяния на фигури (по четири на страница), докато арнаутинът и турската дама са самостойно положени на съответните страници.
Така че посредством визуалната си легитимираност поредицата сякаш се фокусира върху места, докато книгата за Балканския полуостров все пак – върху хора.
Но нека видим българите и изгледите от България в тази книга, която още в заглавието си прави уговорката, че полуостровът е представен без Гърция („с изключение на Гърция”). Пояснението е дадено в скоби, сякаш за да подчертае, че Гърция е изключена, защото е изключение, т. е. е изключителна.
Обаче в книгата има още една изключителност и тя е поместеният преди заглавната страница портрет на „Александър, принц на Батенберг”. Тъй като към годината на излизане на книгата – 1887 – князът вече не е български или е такъв само за и в историята, то своеобразното посвещаване на книгата именно нему е интересно със своята смислова поливалентност.
Коментирал съм другаде какво е медийното тълкуване на интронизирането на Александър Батенберг на българския престол[4]. Става дума за мисията на (поредния) немски принц, който отива да изведе на пътя на европейското, на цивилизацията една нова държава; принц, който освобождава и въвежда в сферите на културата и т.н. – принц, който събужда за нов живот спящата красавица. Принц, който през 1879 г. на първа страница на бр. 34 на „Über Land und Meer“ (т.42, год. 21) изглежда по един начин [ляв портрет], докато в книгата на Лукс сякаш се явява един друг човек [десен портрет].
И още нещо съществено – в периодичното издание младият владетел е „Княз Александър I. Български”, в „Балканският полуостров” под подписа е посочено „Принц на Батенберг”.
Несъмнено се отварят разнообразни възможности за интерпретиране на промяната като едно от възможните настоявания би било – това е поредната жертва, която Германия прави за Балканите, поредната изгряла политическа звезда, която е бързо угасена на полуострова, още един човек, отдал сили, плам и младост на кауза, която не се е осъществила. И тук може да става дума не само и единствено за негативния ореол на европейска Турция, а за загатване на такава различност, която не може да бъде преодоляна и която ще поглъща всеки, опитал се да пробуди за свободен държавен живот една балканска народност.
Но това е една от посоките на инструментализиране на нешо, което може да бъде мислено или като владетелски провал, или като недостатъчна узрялост на самия народ за живот в свободата, защото той, народът, продължава да бъде играчка вече не в ръцете на босфорския болен човек, а в ръцете на Великите сили.
Така или иначе именно портретът на Александър Батенберг въвежда в разказа на Антон Лукс, с всички излъчвани от този портрет и от съдбата на първия български владетел след Освобождението ореоли. Може да се допусне, че на читателя е предложена такава аксиологична оптика, която да съположи – сближи или конфронтира – фигурите от корицата и портрета.
Независимо от току-що изложеното предположение книгата има подчертано обективистки, позитивистичен подход.
Нейното съдържание, както и списъкът на илюстрациите, задават цялостната оформеност на книжното тяло:
Още в предговора, отчитайки разнообразието на езици и диалекти, Лукс обръща особено внимание и предлага на читателя информация за начина на произнасяне на дадени буквени означения.
За него е несъмнено важно звученето на оригиналните изговори, а не подчиняването им на немскоезичната графика. Прави впечатление, че таблиците за произношение започват с южнославянски, след което идват румънски, турски и италиански. Представата за южнославянската езикова и културна неразчлененост се употребява, прилага се често, но тя почти никога не може да бъде изцяло удържана. Обикновено – както и в книгата на Лукс – се очертават нюанси, разподобяващи славянската маса[5].
Следва списък на дадените по номера 89 илюстрации – 16 от тях цветни, под номер 90 е титулната картина – Александър Батенберг, след което е отбелязана панорамата на Константинопол от с. 159 и картата на „турско-гръцкия” или „източноримския” (Балканския) полуостров.
Изложението на Лукс обхваща физикогеографска част, етнографска част и „картини на градове и описания на пътища”.
Съпътстващият текста визуален материал е винаги контекстуално обрамчен: рисунката на талига се явява в частта за комуникациите на полуострова, а класическата работа на Каниц „Розобер в долината на Тунджа” е приложена в частта за „Разпространение на растения и животни”.
И само две страници след това започва етнографската част, в която авторът поставя акцент върху тежестта на статистическите данни, колкото и проблематични да са те.
Но преди статистиката в текста е въведена расовата оптика, тъй като народностите на Балканите като принадлежност могат да бъдат групирани по следния начин:
- Медитеранска раса
- Индогермански клон
- еранско семейство (арменци)
- германско семейство (немци, англичани)
- гръцко семейство (гърци)
- индийско семейство (роми или цигани)
- италианско семейство (румънци, италианци, французи, цинцари)
- лето-славянско семейство (сърби, българи, босняци, херцеговци, хървати, рутени, винди и далматинци, руси)
- трако-илирийско семейство (шиптари)
- Монголоидна раса
- Уралски клон. Финско семейство (маджари)
- Алтайски клон. Тюркско семейство (османци, татари)
Словесното лаконично представянето на различните народности от Балканите започва с най-голямата група, преди това обаче – на с. 54 и 55 – са събрани визуалните образи:
с. 54
с. 55
Според Лукс изсред славяните най-вече внимание заслужават сърбите – „народ, смел и свободолюбив, със славно минало”, като след постигането на пълната си независимост сърбите са се разбрали да увековечат с четири S, съдържащия се в герба девиз: Samo sloga Srbina spasava – Nur in der Einigkeit findet der Serbe sein Heil /Само в единството е спасението на сърбина/. Сърбите са сангвиници, предприемчиви и „най-интелигентният народ сред южните славяни“ и „притежават, особено в народната поезия, богата литературна съкровищница”.
Българите (фиг. 15 – 17), най-многобройният народ сред южните славяни на полуострова, населяват България, южната част на Източна Сърбия, освен това Източна Румелия и части от Македония, Албания и Тесалия[6].
Българинът е с флегматичен темперамент, обикновено с едра снага и здрав/як, но с отпусната, влачеща се походка и има добродушен/добросърдечен характер. Той е подозрителен, както всички славяни, но решителен, изключително непретенциозен и се отличава особено с чистота на нравите. При цялата си телесна сила той е търпелив и покорен. Може би независимо от последното, все пак дълго ще има нужда от големи/важни повдигащи самосъзнанието победи и военни дела, докато чувството на свободна самостоятелност стигне до съзнанието на народа, у този народ, който макар и също така да е имал велико минало, все пак посредством 500-те години, през които се е намирал под турско господство/владичество, все повече и повече е потъвал в духовно безразличие и е изгубвал действена сила.
Българите са от фински произход, след побеждаването на славяните, които били значително по-напред от тях като способност за развитие/възприемчивост, те взели не само езика им, но и техните нрави и обичаи, случай, какъвто не е единичен в историята, когато победителят се разтваря в победената нация.
Езикът на българите е наистина старославянският, който силно се е отчуждил от говорите на останалите южни славяни, толкова силно, колкото и самата нация. Тя достига до Прищина, на югозапад до Горна Црна и до езерото Острово, а на юг до Места и Марица. В по-голямата си част българите припознават гръцката църква; около 120 000 все пак са станали мохамедани и биват наричани помаци.
В тази част от своята книга Лукс предлага не само проверени данни, но несъмнено вмъква и свои лични впечатления, наблюдения и оценки – например по отношение на гърците и музиката, която бива изпълнявана от гръцки или арменски красавици, в акомпанимент на китара или някакъв подобен инструмент, а в тази връзка идва и удивлението на чужденеца, за когото „изглежда непонятно как някой жител на Ориента е в състояние с часове да слуша това безцветно и безсъдържателно дрънкане с най-голямо внимание”. След което бива представена музиката в обществените градини.
В етнографската част е разположен и портретът на една българска циганка (с. 66):
Когато стига до малките народностни групи, на чужденците – немци, французи и др. – особено при немците за Лукс е важно наличието или липсата на училища за децата от тези групи.
Например в София немците имат двукласно училище, за което родителите на всяко дете плащат по 5 франка месечно. Училището няма държавна подкрепа и се финансира от жертвоготовни дарители.
То се помещава в къща, построена наравно със земята, в тази къща живее и учителят, има две, правещи добро впечатление на човека, видял различни чуждестранни училища в Ориента, класни стаи. Дворът се използва за гимнастически упражнения.
„През 1885 училището е посещавано от 24 деца, 7 от които от Австро-Унгария” (с. 65).
Липсата на училище от по-висока образователна степен принуждава немците в София да изпращат децата си във френското манастирско училище.
„Впрочем с един нов училищен закон българското правителство създава големи трудности на чуждестранните училища” (с. 65).
Според Лукс ромите, известни повече с името „цигани”, на Балканите живеят в България, Сърбия, Босна и Албания.
Когато стига до фатализма на османците, Лукс посочва две понятия: nesib – отреденост, предопределение и kizmet, „което като характериризащо „съдба” се приписва на турчина, но означава „дълг” (с. 70).
Следва относително подробен разказ за образованието на османците, таблица на училищата Ruschdie-Mektebi, „които за момичетата са равни на граждански училища, а за момчетата – на реални училища”. Авторът проследява изучаването на отделните предмети по класове, отбелязва различните училища, споделя направени наблюдения, за да стигне до с. 81, на която в табличен вид са обобщени данните за броя училища в различните страни и областите на Балканите.
В контекста на представянето на образованието на Балканите се манифестират показателни характеристики на граденето на повестованието. От една страна, строга статистическа документираност на профилите на отделните балкански места, съчетана със споделяне на преките наблюдения от типа: „Бях там и видях…”. Последното несъмнено придава цвят, дори топлина, и несъмнено занимателност на разказа – текстът става разказ чрез персонализирането на субекта на изказа и извеждането на преден план на индивидуалния, т.е. уникалния опит – но дисбалансира възможността за оформяне на стабилен, коректен образ на един или друг сектор от живота на хората на полуострова.
На следващо място са поставени религиозните отношения в региона като таблицата е изведена в началото на частта.
За българите е отбелязано, че са се отрекли, отказали са се от екуменическия патриарх, имат своя „държавна църква”, като неин глава е „българският екзарх в Константинопол”, комуто са подчинени митрополитите в София и Варна, архиепископите на Никопол, Русчук и Филипопол, и епископът на Видин.
A след вярата идва търговията, но не само продукцията на отделните региони, а и условията за комуникация: пътища, железопътни линии, воден транспорт, пощи и телеграф. И е съвсем естествен преходът към т. 4 „Индустрия”, в рамките на която попадат изделия – от килимарство до розово масло и алкохол.
След представителните първи две части идват „картините на градовете и описанията на пътищата”, т.е. нещата извън статистическата представеност, непосредно изживени, наблюдавани.
Така че ако от гледна точка на визуалната разгърнатост до този момент в книгата може да се проследи акцент върху представители на отделни народности, то оттук насетне е заявено намерението за вглеждане в местата и пътищата към и от тях. Разбира се, подобно разделение не е с абсолютна тежест, тъй като началото на книгата показва някои места по пътищата към и из Балканите.
Но пътят, който избира да измине Лукс, е следният:
В описването на пътя по вода към Константинопол се явяват следните визуални представяния на български места:
Пристанът в Русчук (с. 124)
Арсеналът в Русчук (с. 126)
Румънска селска хижа в България (с. 133)
Във визуалното представяне на дунавските брегове Лукс използва и илюстрации, които в по-ранни публикации в специализираната периодика са бивали свързвани с българската част на реката, а при него са свързани със сръбския и румънския бряг, какъвто е случаят с принадлежащите към с. 122, но поместени самостоятелно на отделна неномерирана страница, изображения. Такива непрецизирани употреби на пейзажи обаче е имало и преди разглежданата книга.
Естествено целта Константинопол хипнотизира пътуващия, така че съвсем естествено на столицата на Османската империя са посветени не само много страници, но и много илюстрации.
Едва след напускането на града на Босфора и преминаването през Адрианопол има пълноценно вглеждане в българите и тяхната земя. А с преминаването на границата между Османската империя и Източна Румелия пътуващият прави констатации, които чертаят и граници между светове:
Със стъпване на румелийска земя ландшафтът се променя дотолкова, така че тук човек вече възприема невъобразимо бързия напредък, който е осъществила тази страна за краткото време на своята частична самостоятелност, несъмнено за да се подготви колкото се може по-бързо за предстоящото преобразуване, което, дори и не толкова бързо, но определено ще настъпи. Полята са в по-голямата си част обработени и навсякъде се виждат прилежно заетите със земеобработка/земеделие хора. Съотношението на необработената към обработената земя тук е точно обратно в сравнение с турската територия, тъй като само една пета от цялата площ е неизползвана/необработена.
Погледът, начинът на гледане, за който е възможно да се съди на основа на разказа, се разполага между непосредствеността на конкретно съзряното и надпоставеността на много добре информирания пътешественик, който неизбежно преповтаря информация.
За самия град Пловдив Лукс отбелязва:
Филипопол (турски Филибе, български Пловдив), на мястото на стария/античния Тримонциум, е съграден от Филип, цар на Македония, баща на Александър Велики, през четвърти век преди Христа и след променливи съдбини през 1362 е отнет от гърците от бейлербея на Мурад Лалашахин. Оттогава градът е турски. През 1390 той бива укрепен, но от стените днес са запазени само малко незначителни останки.
Колкото благоприятно да е впечатлението, което градът прави отвън, толкова бързо то бива заличено, когато при обиколка човек се повгледа отблизо във вътрешността. Улиците са лошо павирани, криви и нечисти; къщите повечето построени в турски стил, голяма част от кирпич. Красиви/Хубави къщи има само няколко, но и при тях претенциите/изискванията трябва да се редуцират до минимум. Когато човек види колко много се е случило въобще в тази провинция за въздигането й във всяко отношение, то наблюдателят толкова повече следва да се удиви, че в настоящия и главен град съвсем не може да се отбележи какъвто и да е напредък. Градът има една католическа, една нова и множество стари гръцки църкви, наред с много джамии с общо 13 минарета.
Филипопол трябва да е много богат град. В действителност се забелязват относително малко просяци; разрешено им е само в събота да молят за милостиня по къщите.
По-нататък Лукс отбелязва наличието на мохамедански училища към джамиите, както и едно шестокласно реално училище и петокласно девическо училище, съответни народни училища, библиотека на провинцията и научно-литературно дружество, четири печатници и две книжарници.
Относително наситената информация за Пловдив не е уплътнена от изглед на града, но е представена „българка от Филипопол“ (с. 212):
Следва история на наемане на превоз до София, разказ за пътя до столицата на княжеството – особено интересно е представянето на нощувката във ветренския хан, преминаване на Траянови врата и исторически екскурс за веригата крепости/стражеви кули от времето на Юстиниан, преминаване през последния румелийски град Ихтиман с митницата (внос 8%, износ 1%) и болницата, ситуацията покрай епидемията от холера и т.н.
Представянето на пътуването е разделено между прецизното посочване на разстоянията във време, на цената на транспорта и т.н. (същото ще се случи и в описането на пътя Лом – София) и конкретни случки, които нямат пластична представеност.
Последното се отнася и до гледането към София, за която се посочва, че не може да предложи забележителности и все пак градът и части от него се явяват в 4 „кадъра“:
София (с. 219)
Княжеският дворец в София (с. 220)
Юнкерското училище в София (с. 221)
Катедралата в София (с. 222)
Тези „кадри“ са свързани донякъде не само с професионалния поглед на Лукс, а и с Александър Батенберг, с модернизирането на княжеството, чиято индустрия сякаш се изчерпва с две пивоварни и една спиртоварна. Техническият гений на българите обаче впечатлява пътешественика в проявата му на създадени изцяло и само от дърво конструкции на средства за превоз.
Една от последните картини от България е цветна: Част от прохода Гинци (с. 227)
Тя въвежда читателя в планините и в преминаването през места, напомнящи Алпите. А преходът насочва погледа на пътуващия към вилата на бивш софийски кмет – вече позапусната, но все пак пазеща разкази за измислените пребивавания на Александър Батенберг в нея (при пътуванията на княза в посока Дунав), към постройките на Петро-Хан: хотел Скобелев II и телеграфна станция, намиращи се на височина 1444 метра, както и към остатъците от укрепления за турски батареи.
Така България, а това важи и за Балканския полуостров, ако читателят се вгледа внимателно в заключителните думи на Антон Лукс, за пореден път се оказва разпадната между непознатостта (вписаността в пъстротата на Ориента) и новото градене на градове и сгради, които понякога са само умалени подражания на европейски постройки, какъвто е случаят с българското „собрание“, подражаващо на парламента във Виена, но умалено.
Информацията за новостите в образованието – наличието на мъжки и девически училища, на книжовно дружество, на държавна печатница и т.н. – не се визуализира в човешки фигури. Може би повествователят смята, че те се подразбират като европейски.
И така страната остава между човешкото себе си като традиционно облекло и външност и европейското градско пространство като оформеност и съграденост.
Библиография
А. Е. Lux. Die Balkanhalbinsel (mit Ausschluß von Griechenland). Physikalische und ethnographische Schilderungen und Städtebilder. Mit 90 Illustrationen, einem Panorama von Konstantinopel und einer Übersichtskarte. Freiburg in Breisgau:Herdersche Verlagsbuchhandlung, 1887.
Н. Чернокожев. България: стереотипи и екзотика. Техника на сглобяване на български образ в немскоезичната книжнина от XIX век. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012.
Н. Чернокожев. Видяна България. Визуални образи на страната/земята и хората в немскоезичната книжнина до 1879 г. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2016.
[1] Lux, Anton E. Die Balkanhalbinsel (mit Ausschluß von Griechenland). Physikalische und ethnographische Schilderungen und Städtebilder. Mit 90 Illustrationen, einem Panorama von Konstantinopel und einer Übersichtskarte. Freiburg in Breisgau:Herdersche Verlagsbuchhandlung, 1887.
[2] Отделни бележки в тази проблемна сфера съм правил в: Чернокожев, Н. България:стереотипи и екзотика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012 и в Чернокожев, Н. Видяна България. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2016.
[3] Етнографските разчитания на своето са „Volkskunde“, а на другото – „Völkerkunde“: единствената разлика е множествеността – „народ”- „народи”.
[4] Чернокожев, Н. Видяна България. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2016.
[5] При Лукс това е видимо и в разположените като приложение в края на книгата три синхронизирани прегледи на историята „на Османската империя в Европа”, „на Босна”, „на сърбите”.
[6] По същия начин Лукс борави с имената на местата, населявани от други народи: гърците населяват Южна Албания (Епир), части от Тесалия и Македония, полуостров Халкидики и т.н.; румънците – северната част на Сърбия, част от дунавския бряг на България, устието на Дунава в Добруджа; сърбите са известни под различни имена (босняци, херцеговци, хървати, моралци) в различните свои местообиталища.
