Един опит за картографиране на Балканите от 1826 г.

 

Надя Данова

 

От доста години вече събирам материали за един том, който евентуално ще има заглавието “България и българите в гръцката книжнина XVII-XIX век”. При работата ми в Гърция ми попадна една обемиста география, издадена в Париж през 1826 г. на френски език под заглавието “Кратко географско изложение за Гърция и Европейска Турция от Г. А. М., гръцки гражданин, илюстрирана с една карта от М. Перо”. Книгата се отпечатва от Амброаз Дюпон и представлява том пети от “Колекция от кратки географски изложения”.[1] При идентификацията на автора на книгата бях облекчена от прекрасната система на комплектуване на фонда и специално на съставяне на каталога на атинската библиотека “Генадион”, в която се съхранява екземпляр от тази география. В библиотеката “Генадион” се пази още и немското издание на същата книга, която излиза от печат в два тома през 1828 г. в Хайделберг.[2] В изданието на немски език описанието на България и българите е поместено във втория том. В каталога намерих развързани инициалите на автора - Георгиос Манос, както и датите на неговото раждане и смърт - 1792 и 1869 г. Биографичните данни за Георгиос Манос, които се съдържат в гръцките енциклопедични справочници, са крайно оскъдни. Според тях той принадлежи към видната фанариотска фамилия Манос. Син е на Александрос Манос (1755-1815) - велик пощелник във Влахия и след това спатариос и логотет на Цариградската патриаршия. Самият Георгиос Манос заема различни постове в Дунавските княжества в началото на XIX в. По време на гръцкото въстание от 1821 г. в Дунавските княжества се присъединява към вожда на гръцката революционна организация “Филики етерия” Александрос Ипсилантис, поради което брат му Йоанис е обезглавен в Цариград. След освобождението на Гърция през 1830 г. се завръща в гръцкото кралство и участва в политическия му живот. Заема различни дипломатически постове, а също и изнася лекции в европейските културни средища.[3] В библиотеката “Генадион” се съхраняват и екземпляри от останалите трудове на Георгиос Манос, които са посветени на Александър Македонски и на Източния въпрос.[4]

Книгата на Манос представлява физическа и политическа география на Балканския полуостров, в която, според тогавашните изисквания географското описание е много тясно преплетено с историческото. При съставянето й авторът е използвал несъмнено съчиненията на своите предшественици. Тук би трябвало обаче да имаме предвид, че както прочутата гръцка “Модерна география” на Григориос Констандас и Даниил Филипидис, издадена  през 1791 г. във Виена[5], така и изданието на Манос, са плод на атмосфера, проникната от идеологията на Просвещението, изискваща позоваването главно на личния опит, поради което и двете книги в много отношения имат стойността на пътеписи на очевидци. Манос следва и една друга типична за епохата практика - той не посочва своите източници, т. е. не споменава нито използваните от него автори, нито заглавията на книгите, от които черпи информация, практика, която ще се отхвърли едва по-късно с утвърждаването на “авторското право”.

За съжаление все още не мога със сигурност да посоча книжовните източници на Манос при съставянето на неговата география с изключение на трудовете на френския лекар и консул на Франция в Янина, автор на прекрасни пътеписи за Балканите Франсуа Пуквил (1770-1838), на когото той посвещава книгата си. Някои сходства в конкретните географски данни между текста на Манос и “Модерна география” на Констандас и Филипидис дават основание да се твърди, че той черпи данни от тях или пък от някакъв общ източник. За Констандас и Филипидис знаем със сигурност въз основа на свидетелството на свързания с тях френски географ Барбие дю Бокаж, че те имат за свой първообраз  “Модерна география” на френския географ Никол дьо ла Кроа и радващата се на изключителна популярност “Методическа енциклопедия” на Панкук. Пак според информацията на Барбие дю Бокаж, Констандас и Филипидис са разчитали много и на своите лични наблюдения, както и на разказите на гръцките търговци във Виена.[6] От текста на книгата на Манос проличава, че той също се опира до голяма степен и на собствените наблюдения, които той е имал възможност да направи, прекосявайки България по пътя между Цариград и Дунавските княжества. Впрочем именно благодарение на заеманите постове в земите отвъд Дунав от представители на различни фанариотски фамилии дължим и някои други текстове, излезли от ръката на гръцки автори през периода XVII-XIX век, какъвто e случаят с дневника на преминалия през България през 1791 г. фанариотски секретар Панайотис Кодрикас.[7] Както ще видим по-долу, някои от споменатите от Манос имена на селища се срещат в книгите или картите на негови предшественици, а по-късно се променят или изчезват изобщо.

Текстът от книгата на Манос, посветен на България и българите обхваща около 42 страници. От тях особен интерес представляват страниците, посветени на образа на българина, тъй като те заслужават особено внимание поради своя приятелски и топъл тон, какъвто, впрочем, Манос поддържа и в по-късните си публикации, в които той постоянно нарича славяните “братя на гърците”.

А ето и самият текст на Манос, описващ България и нейните жители:

 

България  има площ подобна на тази на Тракия, за която ще стане дума след малко, но тя не е така населена. Тя граничи на север с Дунава, на юг с Кимерическата верига, която я отделя от Румелия, на изток - с Черно море, и на запад - със Сърбия. Тази провинция е много блатиста. Нейните долини и равнини изобилстват на житни растения. Лозата вирее успешно на подходящите места, както и черницата,  насекомото на която дава коприна в доста голямо количество. Горите са многобройни, поради което износът на строителен дървен материал служи за основа на една значителна търговия, а дивечът съставлява основното богатство на страната. Цялата южна част на тази провинция е почти пустинна и броят на градовете и  паланките нараства единствено по бреговете на Дунава и на Черно море.

Българите принадлежат още към славянската разновидност на яфетическия вид, който от ранни времена населява Босна и изобщо басейна на Долни Дунав. Те е трябвало да поддържат най-кръвопролитни войни  срещу Византийската империя, която те са изпълвали с ужас до 1017 г.,  когато Василий ги покорил, но тяхното подчинение траяло кратко. Те отхвърлили игото, което  тежало върху тях и си избрали царе от собствената националност. Те поддържали своята независимост до епохата, когато унгарският крал Стефан ги принудил да го признаят за свой владетел. Гръцките императори се обявили тогава на страната на българите и завоевателят, който в началото ги покорил, бил принуден да се откаже от това да им диктува законите. Мурад I ги победил и след това Баязид завладял окончателно провинцията. Българите, които говорят още своя старинен език с някои леки изменения, са като цяло с висок ръст, притежават голяма физическа сила, постоянство, работливост и безстрашие, но са полудиви. Почти всичките принадлежат към гърко-православната религия. Географското разположение на страната, която те населяват, я превърна в почти непрестанен театър на войните, които през тези последни столетия се водиха между русите и турците. Някои обявиха, че българите са негостоприемни, но ние можем да потвърдим противното. В селата пътниците се приемат, като се засвидетелства  радост, а млади девойки ги посрещат и ръсят различни семена подир тях и ги поканват да отседнат в скромните колиби на техните бащи. В големите градове обаче трябва да се прибягва до хотелите (ханове). Населението им се състои в голямата си част от турци, които не са така великодушни като българите.[8]

 

В своето изложение за България Манос следва обичайната за повечето географи традиция да употребява името “България” за земите между Дунав и Стара планина, наричани в античността Мизия, традиция, следвана и от Констандас и Филипидис, както и от останалите гръцки географи от това време. В границите на провинцията Манос включва Силистрински санджак, Русенски, Видински и северната част от Софийски санджак. Интересен е фактът, че Манос използва понятието “Русенски санджак”, което според описанието му очевидно включва земите на Никополски санджак. Обяснение за тази замяна на Никопол с Русе би могло да бъде цялостното развитие на Русе по това време, който постепенно изпреварва Никопол и на практика се превръща във “важния” град в тази административна единица. Провинцията Румелия обхваща в книгата на Манос южната част от Софийски санджак, Тракия и Македония, със санджаците Чирмен, Кюстендилски, Солунски и Галиполски.

Отделните райони са описани подробно от гледна точка на географския релеф и природните дадености, гори, реки и пр., като се подчертават красивите гори в северозападна България. Подчертава се, че въпреки плодородието на почвата, която не би отказала каквото и да било на земеделието, този санджакът е станал почти пустинен, тъй като често е бил театър на кръвопролитни войни. Неговите жители почти всичките са емигрирали и са изоставили своята страна на турците, които имат репутацията на най-смелите и най-лошите в сравнение в тези по другите места. Описани са подробно Видин, Русе, Оряхово, Лом, Айтос, Месемврия, Шумен, Провадия, Хаджиоглу Пазарджик, Варна, Калиакра,  Силистра, Ески Джумая, Тутракан, Созопол, като се дават и сведения за тяхната история и административно управление. Търново е описан като потънал в разнасящи розов аромат градини. Подчертава се, че българите в Никопол принадлежат към западната църква.

В описанието си на София Манос, говоря съвсем сериозно, казва: София е един от най-големите и най-хубави градове на Европейска Турция. Неговите улици са добре павирани и много чисти. Всички къщи са обградени от красиви градини и богати насаждения.[9] Пловдив е описан като един от най-приятните градове в Европейска Турция, населен от турци и гърци, а околностите му от гърци униати. Предимно от гърци се стои и населението на Пазарджик, Силистра и Провадия, които са описани като значителни градове. За разлика от по-късните автори, които винаги държат да подчертаят присъствието на гръцко население в описваните български селища Манос не чувства тази нужда при описаниета на градове като Месемврия, Варна, Мелник и Айтос. Очевидно отсъствието на появилата се по-късно “славянска опасност” все още не го кара да търси доказателства из областта на демографията. Очевидно за него историческата принадлежност на района към пространството, което е обединено от гръцката културна и стопанска дейност в най-важните градове, е достатъчна. Тези земи са населявани според него от народи едни и същи, неизменни, народи. Настоява, че Гърция е единственото място в Европа, което си е останало едно и също и чийто народи, изправени над развалините, не са си сменили нито името, нито характера, нито езика.

Особено интересни са данните за някои селища като Вълчедръм, за които се използват стари, изчезнали вече имена като Вузудерина, което се среща в географските карти от XVIII в. Той говори и за Поимиа, което се споменава от османския географ от XVII в. Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа, и после изчезва от географските карти. Споменава се и Мелковац, вероятно дн. с. Медковец, обл. Монтана, регистрирано на някои стари карти, за който се подчертава, че е лошо построен  град и че там се провежда годишно един голям панаир.[10]

Подобно на останалите свои съвременници, които са силно повлияни от класицизма, Манос е готов да търси античността във всичко, което вижда или чува. Ето каква история вмъква в своята география той, воден от желанието да забавлява своите читатели с галантни истории:

 

На една левга на северо-изток от Шумен се намира селото Мадара, обитавано единствено от жени, чиято поквара е пословична. Те са на брой около 2 000, живеят като на общински начала, освободени са от всякакъв вид данък. Те изповядват мюсюлмансата ралигия, но въпреки това не се забулват изобщо. Мадара е убежището на всяка нещастна авантюристка, която иска да се скрие от отмъщението на един съпруг или роднини, ядосани от нейното поведение. Поради това там се срещат жени от всякакви социални групи и от всички части на османската империя. При появата на един пътник, те го пресрещат танцувайки и с най-предизвикателно облекло. Те не спират да правят своите предложения на пътника докато той не влезе при някоя от тях, където новата вакханка го предизвиква към най-срамни оргии. Всички, които искат да вкусят от такива удоволствия са уважавани и приети в женското селища с една особена сърдечност. Законите на гостоприемството там са съблюдавани напълно, но пътешественикът, който е воден единствено от просто любопитство и който отказва да задоволи вкусовете на своите домакини, рискува да бъде малтретиран и изгонен най-грубо. Дерибейте избирали между жителките на Мадара своите гювендии (един вид танцьорки) които били задължени не само да доставят удоволствие на своя годподар, но и въоръжени от глава до пети по свой начин, и качени на своите бързи бойни коне, били задължени да участват в походите срещу враговете и да се сражават в леки части, било като опитват силата на своя шарм, било като атакуват с копие в ръка. Този обичай е изчезнал заедно с дерибеите, които съществуват вече само в историята на Турция. Галантната и военнолюбива колония, която както изглежда е съществувала още от античността, не допуска нито грозна нито стара жена, и от там може би си води началото и баснята за амазонките, върху които са се упражнявали толкова много коментаторите.[11]

 

Ако се опитаме да ситуираме книгата на Г. Манос в общата идейна атмосфера при гърците по това време, би трябвало да припомним, че гръцката национална идентичност започва да се формира през XVIII век при условията на съществуването на два идентификационни модела. Първият е свързан предимно със средите на светската и духовна източноправославна аристокрация в Цариград, която до голяма степен има гръцки културен облик, независимо от това че в етническо отношение е разнородна. Този модел се опира на византийското минало и православието. Вторият модел е ориентарин към Антична Елада и нейните ценности. Някои автори са склонни да виждат родоначалник на втория модел в лицето на философа от Мистра Плетон Гемистос, който в навечерието на османското завладяване отвръща очи от западащата византийска столица, апелира за връщане към античната философия и религия и сочи Пелопонес като база за бъдещия реформатор на Гърция. Именно вторият идентификационен модел заедно с цялата свързана с него национална митология добива особена тяжест под влиянието на класицизма на Европейското Просвещение.[12]

Текстът на Манос би могъл да бъде квалифициран като еклектичен, тъй като той съчетава елементи и от двата модела. Още в заглавието на книгата авторът се представя като “гръцки гражданин”. По това време - 1826 г. на практика няма гръцка държава, а избухналата през 1821 г. гръцка революция бере душа. Гръцките революционни власти имат контрол над много малки територии, а гръцката държавност е представена от воюващите ожесточено помежду си революционни групировки. Манос употребява понятие от понятийния арсенал на Френската революция. Същевременно прибягва до арсенала на античните ценности, митове, символи и пр., за да привлече вниманието на Европа към обитателите на Османската империя. А тази античност в очите на европейския читател е могла да бъде предимно гръцка. В текста присъства многократно твърдението за континюитета в гръцкото присъствие в описваните земи на Балканите, което е един съществен елемент от националната митология. Същевременно Манос залага и на средновековните критерии, като придава тежест на общността в религията между гърци и българи, които принадлежат към “гръцката” църква. В един момент гражданинът на въобразената гръцка държава започва да говори за “нашите братя гърко-славяни” като представител на византийската общност.

На практика става дума за територии, които са част от Гърция, докато в Същинска Гърция влизат Морея - Пелопонес, Атика и Тесалия. Впрочем тези са границите, в които виждат Гърция и Констандас и Филипидис, както и почти всички гръцки географи от това време. В тези граници вижда своята република и идеологът на гръцката революция Ригас Велистинлис.

Независимо от някои неточности в описанието на България и българите от Манос, в неговата география е регистриран безспорно един етап от еволюцията на географските представи за този район. Както съобщените от него имена на селища и административни единици, така и очертаните в книгата граници на отделните санджаци отразяват динамиката в историческите процеси, оказали влияние върху промените в топонимията и административното деление на териториите в нашия регион. Тази книга представлява особен интерес за нас, тъй като е интересно да знаем как са се оглеждали нашите сънародници в очите на своите образовани съседи, а този образ на българите несъмнено е играел роля при формирането на политическите проекти на определени среди. С изданията на френски и немски език на своята география високообразованият и продуктивен фанариот Георгиос Манос участва както в изграждането на имиджа на българите сред гърците и западноевропейците, така и несъмнено в картографирането на Балканите. Неговата книга ни помага днес да си представим стратегията на текстовете, които в една или друга степен са слагали своя отпечатък върху взаимоотношенията между народите в нашия регион.

 

 



[1] Résumé géographique de la Grèce et de la Turquie d’Europe, par M. G. A. M., citoyen grec, orné d’une carte par M. Perrot. Paris, 1826. (Collection résumés  géographiques, t. V)

[2] Gemälde Griechenlands und der Europäischen Türkey, oder Abriss der physischen, historischen und politischen Geographie dieser Länder. Aus dem Franzöischen des Griechen G. A. M. Mit einleitender Vorrede von Professor Chr. B. I-II B., Heidelberg, bey Joseph Engelmann, 1828.

[3] Ελευθερουδα΄κη εγκυκλοπαιδικο΄ν λεξικο΄ν. Τ. ε΄νατος. Αθη΄ναι , 1930, σ. 116.

[4] Alexandre le Grand d’après les auteurs orientaux, par G. A. M. Genève, Abraham Cherbuliez, Paris, 1828. Extrait de son cours fait à Genève en 1828; Mano, G. A. Examen du quatrième point de garantie. Paris, Aymont, 1856; Mano, G. A. L’Orient rendu à lui-même. Paris, 1861; Mano, G. A. La Grèce et le Danemarkt. Paris, 1863; Mano, G. A. Des intérêts religieux de l’Orient au sujet des biens  conventionnels dans les Principautés- Unies. Paris, 1864; Alexandre le Grand d’après les auteurs orientaux, par G. A. M. Genève, Abraham Cherbuliez, Paris, 1828. Extrait de son cours fait à Genève en 1828.

[5] Вж. съобщените до този момент материали в: Danova, N. La “Géographie contemporaine” de Gr. Konstandas et D. Philippides et les Bulgares. - Etudes balkaniques, 1975, 4, 56-74; Данова, Н. Българите от края на ХVIII век през погледа на един грък. - Векове, 1977, 4, 30-37 и същата. Българите в гръцката книжнина през XVIII и началото на XIX век. - Балканистика, 1, 1986, 252-271, както и публикуваните в български превод откъси от тази изключителна книга в: Румелийски делници и празници от XVIII век. С., 1978.

[6] По този въпрос вж. подробно предговора на Екатерини Кумариану към новото издание на “Модерна география” на Григориос Констандас и Даниил Филипидис: Δημητριεις. Γεωγραφι΄α νεωτερικη΄. Επιμε΄λεια Αικ. Κουμαριανου΄. Αθη’να, 1988, 38-39.

[7] Данова, Н. Българите от края на ХVIII век през погледа на един грък. - Векове, 1977, 4, 30-37.

[8] Résumé géographique de la Grèce et de la Turquie d’Europe, par M. G. A. M., 402-405.

[9] Пак там, с. 425.

[10] По този въпрос вж. подробно: Данова, Н. Видин и Видинско в географията на Манос (1826 г.). - В: Книги, история, приятелство. С., (под печат)

[11] Résumé géographique de la Grèce et de la Turquie d’Europe, par M. G. A. M., 408-410.

[12] По тези въпроси вж. подробно: Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политически програми през XIX век. С., 1980, 23-59.