Хобс и Русо за естественото състояние на човека

Христо П. Тодоров

(София)

 

В трактата на Русо върху неравенството от 1755 намираме следното място:

 

„И особено трябва да се пазим от извода на Хобс, според когото човек е лош по природа, щом като няма никаква представа за доброто; че е порочен, защото не познава добродетелта; че винаги отказва на себеподобните си услугите, които не смята че им дължи; че по силата на правото, което с основание си приписва върху нещата, от които се нуждае, той безразсъдно си въобразява, че е единствен собственик на целия свят. Хобс много добре е видял недостатъка на всички съвременни определения на естественото право, но заключенията, които извлича от своето определение, показват, че и той го взема в погрешен смисъл. Разсъждавайки върху установените от самия него принципи, този автор трябваше да каже, че тъй като в естественото състояние грижата за собственото опазване най-малко вреди на опазването на другите, естественото състояние е най-присъщо на мира и най-подходящо за човешкия род.”[1]

 

Вземам това изказване на Русо за отправна точка на моето изложение по две причини. Първо, защото то е открито полемично и по недвусмислен начин дава израз на едно съществено несъгласие на автора с важен момент от философско-политическата теория на Томас Хобс, именно определението на така нареченото „естествено състояние” на човека. И второ, защото става дума за едно частично несъгласие, или несъгласието на Русо се формулира на фона на едно базово съгласие. Това показва, че съществува солидна база за сравнение между определенията на Хобс и на Русо за естественото състояние и в случая изобщо не става въпрос за външни сходства или обикновени съвпадения на думи. Поставям си следните три цели: 1) да покажа, че, говорейки за „естественото състояние”, и Хобс и Русо търсят решение на един и същи проблем; 2) да сравня накратко описанията на двамата на „естественото състояние” и 3) да посоча какви са следствията за политиката от всяко едно от двете разбирания за „естественото състояние”.

Зад формулировката „естествено състояние”, широко разпространена във философията на политиката от началото на Новото време (XVII-XVIII в.) се крие една теоретична фикция. Въпреки понякога подвеждащия начин на говорене за „естественото състояние” у автори като Хобс, Лок и Русо, у нито един от тях не става дума за реално историческо състояние на което и да било човешко общество, което може да се датира и да се опише на базата на исторически извори – Русо говори например за „предполагаемо първобитно състояние”[2]. Става дума за въображаемо, а не за наблюдаемо състояние, за състояние на човешкия род като цяло, а не на дадена човешка общност. Приемането на такова състояние се налага от определена теоретична необходимост, а именно необходимостта да се обясни възникването на политическия ред с неговите институции, или казано с речника на епохата, възникването на „политическото състояние”.

Въпросът за произхода на политическия ред е централен за всяка политическа философия. Този въпрос става особено актуален в епохата на религиозните войни в Европа след Реформацията. Един от най-значимите исторически резултати от религиозните войни (както войните в континентална Европа, така и Гражданска война в Англия) е секуларизацията на политиката или откъсването на политиката от религията. Това откъсване означава преди всичко изоставяне на основополагащата за християнската философско-политическа мисъл на средновековието идея, че политическият ред намира своите основания и своето оправдание в божията воля. Щом обаче редът в държавата не е предзададен от един провиденциален план, то тогава неговите нормативни основи ще трябва да бъдат търсени другаде. Политическата философия на Новото време търси тези нормативни основания не в трансцендентното, в човешката воля. По силата на на тази воля чрез договор между хората се учредява политически ред. Така контрактуализмът става онази рамка, в която мислят и Хобс, и Лок, и Русо. Главният въпрос, който занимава великите политически философи на епохата е въпросът за това, какво обуславя волята на хората да учредят политически ред. Каква е онази съществена характеристика на човека, която е крайната причина хората, независимо от това какви са, кога, къде и при какви условия живеят, те да поискат да създадат политическия ред на държавата, да поискат да преминат от „естествено” в „политическо” състояние. Хобс и Русо дават радикално различни отговори на този въпрос. Разликата се корени в противоположните начини, по които те виждат и определят неподправената човешка природа така, както тя се проявява в „есетественото състояние” на човека. Излишно е да се обяснява, че по този начин в основата на политическата философия се полага една секуларизирана философска антропология.

Хобс дава описание на „естественото състояние” в глави XIII, XIV, XV и XVII от първа част на своя основен философско-политически трактат „Левиатан” (1651). Съвсем схематично това описание изглежда по следния начин. На всеки човек са присъщи воля за живот и инстинкт за самосъхранение. Заедно с това хората се раждат с приблизително равни физически и умствени способности. Поради това за всеки отделен човек е невъзможно да признае доброволно, че други могат да имат основателни претенции за придобиване на блага, които той самият или други също искат да придобият. Ето защо, когато двама или повече души искат да притежават едно и също благо, те попадат в отношение на непримиримо съперничество помежду си, което ги кара взаимно да гледат един на друг като на врагове. Веднъж дефинирали отношенията помежду си като враждебни, водени от недоверие един към друг, хората започват да действат спрямо другите изпреварващо – те започват да им вредят, за да не понесат вреди от тях. И понеже съперничеството, недоверието и желанието за слава са единствените устойчиви мотиви на човешкото поведение, по логиката на превантивното действие възниква онова „състояние, което се нарича война, и то война на всички против всички”[3]. Това състояние е описано от Хобс в черни краски: „При такива условия няма място за труд, защото плодовете му са несигурни, и затова няма и земеделие, корабоплаване, консумация на стоки, внасяни отвън, по море, удобни жилища, превозни средства и средства за пренасяне на неща, за които е нужна голяма сила, изучаване на земната повърхност, измерване на времето, занаяти, книжнина, общество, а, което е най-лошото от всичко, има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък.”[4] В условията на война на всички против всички няма нито морал, нито право. Затова при тях не могат да бъдат разграничени доброто от злото и справедливото от несправедливото. Тъй като няма обвързващи със задължения към другите нормативни системи, в естественото състояние действат непосредствено естествените закони. Два от тях са от решаващо значение. Първият гласи, че всеки човек би следвало да иска мир и да пази мира с другите, защото това е единственият начин да се защити трайно. Според втория закон пък човек би трябвало в случай, че другите са съгласни също да направят това, да се откаже от част от свободата си в замяна на аналогични откази от страна на другите, ако това е необходимо да се поддържа мира. Освен тези два Хобс изброява още дванадесет естествени закона, но споменатите два закона са напълно достатъчни като причини за учредяване на политически ред. Именно тяхното действие кара хората, договаряйки се помежду си, доброволно да прехвърлят върху една централна инстанция на властта естествената си свобода да преследват своите цели и да се борят за самосъхранение на всяка цена в замяна на поемането от нея задължение да го брани от онези, които го нападат, за да отнемат живота му. Тази инстанция на властта е държавата и тя се учредява с договора между хората. Хобс оприличава държавата на библейското чудовище Левиатан, защото по идея нейната мощ трябва да е по-голяма от мощта на всеки индивид и на всяко сдружение на хора. Ето дефинитивният отговор на Хобс на въпроса, защо се създава държава е: „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от онова окаяно състояние на война, което е неизбежна последица от страстите на хората, когато няма видима власт, която да ги респектира и да ги заплашва, че ще ги накаже, ако не изпълняват спогодбите и не спазват естествените закони”[5].

Описанието на Русо на „естественото състояние” се намира в трактата за неравенството, както и в книга първа на „За обществения договор”. Най-напред, полемизирайки с Хобс, Русо твърди, че „естественото състояние” не е и не може да бъде състояние на война между хората по силата на три различни причини. Първата е, че в „естествено състояние” хората имат всичко необходимо за своето съществуване[6]. Втората е, че в „естествено състояние” хората не познават разликата между доброто и злото и затова няма как да бъдат лоши, а в същото време техните естествени инстинкти ги карат да не причиняват на другите страдания, всеки човек носи в себе си „вродено отвращение пред гледката на страдащия себеподобен”[7]. При това трябва да се добави, че състраданието е по-силно от естественото себелюбие. Третата причина е, че в „естествено състояние” хората влизат помежду си единствено в лични отношения, а частна война не съществува: „По силата на простия факт, че хората живеещи в своята първобитна независимост, не са обвързани с достатъчно постоянни отношения, за да възниква между тях състояние на война или на мир, те съвсем не са врагове по природа.”[8] Щом в „естествено състояние” хората имат всичко необходимо, за да живеят и не са заплашени от другите хора, тогава каква би могла да бъде причината за учредяване на политически ред? Причината според Русо се състои в исторически много дългия процес на ерозия на „естественото състояние”. Тази ерозия започва с възникването на собствеността, която пък от своя страна е породена от разделението на труда и усъвършенстването на оръдията на труда. Собствеността поражда неравенства, те пък завист и съперничества между хората. Те пък от своя страна са в основата на насилствените конфликти и войните. За да бъдат обуздани завистта и съперничеството, е било необходимо да се създадат нормативните системи на морала и правото и действието на правото да се гарантира от материалната сила на държавата. Сигурността, която трябва да донесе създаването на държавата обаче се заплаща с цената на отказ на индивидите от най-ценното, което всеки от тях има по природа – свободата и личната независимост. Политическият ред по начало е ред на господство и подчинение и в него хората губят своята естествена свобода („Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови.”[9]) и това няма как да се избегне или промени. Единственият начин индивидите да получат компенсация за загубената си естествена свобода е да договори чрез обществено съглашение своята свобода в обществото. Големият въпрос, който стои пред Русо е, как да се създаде такава форма на съвместен живот на хората, при която политическият ред да закриля личността и собствеността на всеки човек и при това индивидът да си остава свободен. Това е възможно само ако хората изградят такова съдружие, при което управляващите да съвпадат с управляваните – това е знаменитата идея на Русо за народния суверенитет. В едно такова обединение ще бъде преодоляно историческото разцепление на обществото, започнало с появата на собствеността и частните воли на отделните индивиди ще се обединят в една единна обща воля, която трябва да залегне в основата на политическия ред на свободата. Сравнявайки теориите на Хобс и Русо за „естественото състояние” можем да констатираме, че за Хобс политическият ред се учредява, за да се преодолее „естественото състояние”, докато за Русо той възниква, за да съхрани и донякъде да възстанови онова най-ценно нещо от „естественото състояние” – естествената свобода – което е пострадало най-много от неговата ерозия. И тъй като в единия случай политическият ред има за задача да защитава най-простото за защитаване – живота и сигурността, а в другия случай – най-сложното – свободата, то напълно логично и представите за формата на държавата ще бъдат различни. За Хобс най-важното е държавата да бъде ефективен източник на сила и затова може да бъде и потисническа, докато за Русо най-важното е държавата да бъде държава на свободата.

При цялото това различие обаче правят впечатление две странни прилики. Първо, от гледна точка на индивидуалната воля държавата на Русо може да се окаже не по-малко потисническа от тази на Хобс, доколкото като нейна субстанция общата воля винаги има абсолютно надмощие над частните воли, или с други думи, хората могат да бъдат свободни само колективно, само когато живеят в пълно съгласие помежду си. И второ, както Хобс, така и Русо разглеждат обществения договор като едностепенно просто споразумение за учредяването на политически ред, без да разширяват споразумението до договор между управляващи и управлявани. За Хобс „смъртният бог” на държавата в някакъв смисъл би престанал да бъде бог ако се договаряше със своите поданици Веднъж учредена чрез договор, политическата власт става абсолютно независима от онези, които са я учредили и няма никакви задължения към тях. За Русо пък след учредяването на политическата власт няма защо да има по-нататъшни договаряния след като самата държава като държава на свободата, основана върху общата воля, предполага общо единство и в такава държава няма как изобщо да има страни по договор.



[1] Жан-Жак Русо, „Разсъждения върху следния въпрос, предложен от Дижонската академия: Какъв е произходът на неравенството между хората и основава ли се то на природния закон?” - В: Русо, Жан-Жак. Избрани съчинения, Т. 1, Прев. Донка Меламед. С.: Наука и изкуство, 1988, с. 609.

[2] Пак там, с. 617.

[3] Хобс, Томас. Левиатан, Прев. Руси Русев. С.: Наука и изкуство, 1970, с. 134.

[4] Пак там, с. 135.

[5] Пак там, с. 181.

[6] „Инстинктът е съдържал всичко необходимо на човека, за да живее в „естествено състояние.” (Жан-Жак Русо, Разсъждения върху следния въпрос, предложен от Дижонската академия: Какъв е произходът на неравенството между хората и основава ли се то на природния закон?) - В: Русо: Избрани съчинения, Т. 1, с. 608.

[7] Пак там, с. 610.

[8] Жан-Жак Русо, За обществения договор, или принципи на политическото право. - В: Русо: Избрани съчинения, Т. 1, с. 85.

[9] Пак там, с. 79.