Русо и Русия

 

Тамара Стоилова

(София)

 

Мястото на Русо в руската култура и възприемането на философските му идеи от руското общество може да се определи кратко с цитат от А. И. Херцен: “Ние преживяхме Русо така както французите.”

Ще се опитам да представя “конспект” на проблемите, изпълващи от моя гледна точка темата “Русо и Русия”. Преди всичко бих ги разделила на две основни групи. Първата обхваща представите на Русо за Русия, както и свързаните с тях предложения относно Полша. Втората включва възприятията и интерпретациите на идеите на Русо в Русия. В една трета, междинна група са събрани проблеми, които илюстрират интереса към личността на Русо. Част от проблемите в тази група са следствие от негативното отношение на Русо към Русия (това са проблемите включени в първа група) и в същото време са обяснение за някои от руските интерпретации на неговите идеи.

Русо, колкото и контрастно да е оценяван от своите съвременници, безспорно е сред най-популярните личности в Европа през втората половина на ХVІІІ век. Неговата популярност в Русия се дължи на цялостното му творчество, но и на европейската мода в културата, която висшето общество в Русия следи и възприема.

Веднага трябва да се отбележи и една съществена разлика в европейските и руските възприятия на литературните и философските концепции. В западноевропейската традиция авторът като личност се възприема извън текста. Никой не поставя под съмнение педагогическата ценност на идеите в “Емил” само защото неговият автор не се придържа към тях в живота и дава, например, децата си във възпитателни домове без дори да записва номерата им. Докато в Русия, още от Ломоносов и Державин литературната полемика неизбежно прераства в критика на личното поведение на автора.

Позитивистката традиция в историята и литературата обяснява тази “незрялост” на руската критика като невъзможност все още да бъдат разделени идеите от лицата, т.е. от техните носители. Според някои автори обаче (Ю. М. Лотман) на този факт трябва да се гледа положително, като на продължение на традицията, която свързва правото да намериш истината и да я проповядваш чрез личността на този, на когото тя е поверена.

В тази общност на текст (т.е. концепция) и автор може би трябва да се търси и обяснението за практичната (приложима в практиката) интерпретация на идеите на Русо в Русия. Още повече самият Русо споменава Русия и гради представата за нея в минало и бъдеще време в две от своите обвързани с практиката съчинения: “Общественият договор” и “Съображения относно начина на управление в Полша”.

Няма да се спирам подробно на отношението на Русо към Русия. Известно е, че за разлика от Волтер и френските енциклопедисти той критикува Петър І за реформите, които отнемат на руснаците възможността да бъдат себе си, открито се противопоставя на външната политика водена от Екатерина ІІ, застава на страната на поляците и се опитва да ги убеди в необходимостта да запазят Полша в сърцата си, за да не изчезнат заедно с неизбежното изчезване на държавата им от политическата карта на Европа.

Предварително искам да предложа един важен извод относно влиянието на Русо и неговото възприемане в Русия.

Интерпретациите (рецепцията) на идеите на Русо в Русия разкриват същността, своеобразието на възприемащата среда. Тоест, изследването на възприятието не е самоцелно, не се отнася единствено до конкретната реакция, която идеите на Русо предизвиква. Рецепцията дава възможност да се изучава средата, да се определят нейните характеристики и да се съпостави с другите възприемащи среди. В конкретния случай това означава да се намерят приликите и отликите между руската и европейската мислеща среда, която неминуемо е резултат от съществуващата социална, икономическа и политическа действителност. Едва ли е необходимо това съпоставяне да бъде цялостно и детайлизирано, за да стане ясно, че представянето на руската рецепция на Русо през ХVІІІ век не е самоцелно занимание, а възможност да се разкрият характерни особености на руското общество и на руската държава.

Възприемането на Русо в Русия през ХVІІІ в. се оформя под влиянието на три типа фактори:

1. Появата на всяка нова книга на Русо предизвиква множество отзиви, възражения и отговори. Всяко ново произведение разкрива пред руския читател нов Русо, който допълва познатия без да покрива вече изградения образ. Самият Русо пише в “Изповеди”: “Ако понякога се изказвам неясно, аз се старая да уточня смисъла с поведението си.” Това засилва интереса на руските читатели към личността на Русо.

2. Вътрешното развитие на живота в Русия, социалните конфликти, еволюцията на руската обществена мисъл са предпоставка за различните интерпретации на Русо. Всяка обществена група има своя Русо и своите интерпретации на неговите идеи.

3 .Пряко свързани с промените в тълкуването на Русо са събитията в Европа през втората половина на ХVІІІ в.

Кои са обществените кръгове, т. е . възприемащите среди в Русия, които имат отношение към идеите на Русо? Императрицата и нейното обкръжение, дворяните, знаещите и мислещите личности, благодарение на които през втората половина на ХVІІІ век Русия “копира” творчески Европа и постепенно започва да създава своята модерна интелигенция.

Независимо от официалното отрицателно отношение, Русо е популярен в Русия. Неговите произведения се четат в оригинал и са често превеждани. Но същността на русоистките идеи достигат само до отделни, изключителни личности. Като цяло руското общество от втората половина на ХVІІІ в. не е готово за тях.

В един разширен вариант на този доклад ще се опитам да представя възприемането на Русо от представителите на различните обществените слоеве в Русия. Тук обаче ще представя само върха, т.е. императрицата, чието мнение е било отчитано от просветените социални слоеве в Русия, независимо дали с одобрение или критично.

“Да бъде просветена” става основна цел на Екатерина от момента в който тя става част от двора на Елисавета Петровна. Основен принцип на тази просветеност става разделянето на политиката от идеологията (“литературата”). Дейността на Екатерина в областта на идеологията придобива европейски мащаб. За да постигне целите си използва корифеите на европейската мисъл и се стреми да спечели общественото мнение в Европа. Вътре в страната се заема да “просвети народа”. Започва, разбира се, с висшето общество и по примера на Франция (и Европа) поощрява създаването на салони като форма на живот и общуване.

Годината 1762 на политическия преврат на Екатерина е и годината на интелектуалния преврат на Русо, който публикува “За обществения договор” и “Емил”, възвестяващи появата на ново поколение в Просвещението. Новите просвещенски идеи заставят руската императрица да вземе предпазни мерки и през септември 1763 г. тя изпраща заповед до генерал-прокурор Глебов: “Носи се слух, че в Академията на науките се продават книги, които са против религията, добрите нрави, против самите нас и руската нация, които са забранени в целия свят, каквито са например: Емил на Русо, Спомените на Петър ІІІ, Жидовските писма на френски и много подобни”.

В специалните изследвания върху отношението на Екатерина ІІ към идеите на Русо съществено място заема полемиката на императрицата с политическите концепции в “Обществения договор”. Първото категорично отричане на “Обществения договор” е направено в “Наставлението за комисията относно съставянето на проект за нови закони”, известно на всички езици като “Наказ” (“Наказ комиссии о составлении проекта нового уложения”). Известно е, че Екатерина използва съчиненията на Монтескьо и Бекария. Дори демонстративно го признава, очевидно, за да подчертае принадлежността си към модерните и уважавани просветени монарси. Но задълбоченото изследване на текста довежда специалистите до извода, че тя ги използва за да защити своята концепция, без да се притеснява от факта, че променя съдържанието им. Например, аргументите, с които Монтескьо доказва изгодите от монархията, императрицата използва за да оправдае самодържавието, което, според терминологията на Монтескьо, не е монархия. Нещо повече, тя използва некоректно цитати от Монтескьо и ги насочва срещу най-опасните за нея идеи в “Обществения договор”.

Още по-интересен анализ на текстовете в “Наказа” предлага Таганцев, специалист по история на правните науки, който през 1902 г. изследва не това, което е заимствано, а това, което е пропуснато от императрицата при съставянето на документа. След като се сравнят заемките, които Екатерина прави от Бекария, когото не без основание наричет “италианския Русо”, става ясно, че императрицата е запозната и със съчиненията на Русо, тъй като старателно е пропускала текстовете на Бекария, в които се усеща влиянието на Русо.

Не би могло да се очаква и нещо различно, тъй като “Наказът” е израз на сериозно обмислена политическа система, която Екатерина ІІ следва в първото десетилетие на своето царуване. Преди всичко отрича твърдението на Русо, че приобщаването към европейската цивилизация е гибелно за Русия. Според него тя трябва да остане самобитна, а реформата трябва не да променя националната същност, а да възстанови народния суверенитет, което за нацията означава да стане самата себе си. Екатерина ІІ смята този тезис противоположен на целите на своята вътрешна и външна политика. Не случайно Първата глава на “Наказа” започва с категоричното твърдение: “Русия е европейска държава”. Заслуга на Петър І е избавянето на Русия от азиатските влияния и утвърждаването на самодържавието.

Засегната от изводите на Русо за бъдещето на Русия, още през 1763 г. Екатерина пише на Волтер: “Ще отговарям на предсказанията на Жан Жак Русо с много невежливо опровержение докато съм жива.” Погрешните предсказания споменава и в писмо от 1771 г. В “Антидот” не просто отрича представата на Русо за бъдещето на Русия, която абат Шап цитира, а категорично заявява, че руският народ ще постигне просвещението и ще стигне далеко в своето развитие.

В “Наказа” Екатерина не подминава и идеята за народа като носител на суверенитета, чийто администратор се явява владетелят. В един от последните параграфи тя пише за ласкателите, които непрестанно твърдят пред владетелите, че техните народи са създадени за тях. “Ние обаче мислим и се гордеем, че сме създадени за нашия народ.” (Однако мы думаем и за славу себе вменяем сказать, что мы сотворены для нашего народа.).

Непримиримата разлика в съсловните интереси и силната руска монархическа традиция не позволяват идеите на Екатерина от “Наказа” да бъдат приети. Създаването на държавни институции, в които управлението да се извършва по точни и постоянни закони се оказва непосилна задача за 60-те години на ХVІІІ в. Но с “Наказа” за първи път се поставят за обсъждане понятия като “гражданин”, “власт”, “веротъпримост”, “равенство на гражданите”.

За “Наказа” пишат Дидро и Волтер. Към работата на комисията, която обсъжда предложенията на Екатерина, интерес проявяват френските дипломати в ПетербургБосе, дЮсиер, Росиньой. “Наказът” е забранен за разпространение от френското правителство, а местните парламенти във Франция го използват за антиправителствена аргументация. През 1782 г. Ж. П. Брисо, лидер на жирондистите, го публикува в т. 3 на “Философска библиотека на законодателя, политика, юриста”. Едва ли може да се вярва на молещата покровителство госпожа Русо, която през 1790 г. в писмо до руската императрица споменава възхищението на съпруга си от делата й и от грижите, които полага за своите народи. Не е изключено обаче наистина Русо да е смятал “Наказа” за “безсмъртен труд”.

В началото на 90-те години Екатерина определя ролята на Русо в придвижването на французите към революционните събития: “...какво ще направят французите с най-добрите си писатели, които, включително и Волтер, са роялисти; всички проповядват ред, спокойствие, всичко противоположно на системата установена от хидрата с хиляда и двеста глави (така Екатерина нарича Националното събрание); дали няма да изгорят творбите им на площада, тъй като са несъвместими с глупостите, които те правят сега; Русо ги направи четириноги.”

Отрицателното отношение на Екатерина към Русо е и заради неговите връзки с поляците. Съчинението му за необходимите реформи в Полша е публикувано през 1782 г., но Екатерина се запознава с него още през януари 1773 г., благодарение на копието, доставено от Грим.

Екатерина неведнъж демонстрира отрицателното си отношение към педагогическите идеи на Русо. На неговата възпитателна система противопоставя възпитанието от “доброто старо време, когато са мислили различно и тъй като между нас има успешни личности, то аз се придържам към този резултат”. Но през 1764 г. Русо е в учебната програма на великия княз Павел Петрович. Двадесет години по-късно, Павел се завръща от европейската обиколка, която прави с жена си и донася на Екатерина бюстовете на Русо и Волтер.

Но императрицата смята за необходимо да просвещава нацията и всъщност приема идеите на Русо за “естественото възпитание”. Поставя задачата да бъде създадена “нова порода хора” – просветени, хуманни дворяни, търговци, индустриалци и занаятчии. С тази цел през 60-70-те години започва създаването на система от възпитателно-образователни учреждения. През 1764 г. Екатерина подписва разработения от И. И. Бецкой проект “Генеральное учреждение о воспитании обоего пола юношества”. За да бъде постигнато добро образование и нравствено развитие учениците е трябвало да бъдат изолирани от обичайната среда и да се настанят в затворени училища. В Москва и Петербург са открити възпитателни домове, училище към Художествената академия, а Смолни, като институт за благородни девици, поставя началото на средното женско образование в Русия. Практиката обаче показва, че “новата порода хора” остава абсолютно утопична идея.

По този повод в заключение ще цитирам един анекдот, разпространяван в Русия по това време, като израз на стремежа към конкретното и реалното. В семейство с шест сина идва времето да бъде възпитаван и обучаван най-малкият от тях. Бащата решава, че ще следва системата на авторитетния женевски философ. Резултатът обаче е отчайващ и бащата съобщава за това на Русо. Той от своя страна отговаря: “Когато издавах книгата си аз се надявах, че ще я четат, но изобщо не съм си представял, че ще има толкова неразумен баща, който би последвал указанията ми.”