БогоровРусо. (Не)възможни паралели

 

Елена Гетова

(Пловдив)

 

Иван Богоров започва да мисли “важността на майсторските работи”, “науката за развитието и разпространението на богатството”, “познанието на естествените закони”[1] когато Европа вече познава убедителен индустриален напредък, а от издаването на есето на Жан-Жак Русо “Допринесъл ли е прогресът на науките и изкуствата за пречистване на нравите” (1750), са изминали 112 години.

Богоров е български интелектуалец, немски възпитаник, с френска диплома по медицина, с манталитет на образован гражданин космополит, който оставя своето поприще на градски лекар и аптекар и решава да лекува собствената си боледуваща нация с други средства – започва да “изнамира” индустриални решения за бъдещето на “изпадналите в мъчнотия” българи.

“Алъш-вериш няма, пари няма. Тия са нашите думи, които слуша человек, като поседне малко нечто на някой дюкян. Ми нине няма да ся продължаваме да тълкуваме тех думи, что са познати и на малките деца; само щем ся затечем да преобърнем, ако е възможно, това нямание на имание. Наистина человек ся разтреперва като гледа всякой ден търговци да изпадват, да си прекратяват делата и да затварят дюкяните си; занаятци да работят вес ден и да не могат да си изкарат хляба. Само в наш Пловдив от три месяца насам са ся затворили по тая причина десятина дюкяна; същето казват да ся е случило и да ся случава и по други наши места. В Калофер, Карлово, Сопот, Копривщица и по други някои села, както ни уверяват нашенци оттам, хиляди жени предат прежда за гайтан и чорапи и не мажат да си изкарат нито насъщний хляб. На тази мъчнотия, на това тяжко време, да ся изговорим с техните думи, никой не е седнал да изцери първите, та да намерят леснина за вторите.”[2]

Мислените като възможни паралели между настоящия (както и други Богорови текстове)  препращат към отличеното в конкурса на Академията в Дижон есе на женевския просвещенец. Въпреки голямата темпорална отдалеченост, между текста на Русо и проектите на Богоров има показателни аналогии, подчертаващи както подобия, така и различия, които са обект на наблюдение в това изследване.

Новаторът от Карлово очертава с дейността си разнообразието от нравствени и културни нагласи на възрожденския българин[3]. Ив. Богоров коментира техническия прогрес по страниците на първото българско икономическо списание – “Журнал за наука, занаят и търговия”, издавано в Пловдив през 1862 г.  Богоровите публикации свидетелстват за възможна връзка между икономическия проект и моралните измерения на прогреса на науката, осъществим или хипотетичен сред възраждащите се българи. Този паралел видимо отпраща към Русоистките възгледи, без напълно да ги споделя.

Както e известно, “Журнал за наука, занаят и търговия” е уникално явление в българската възрожденска култура. То няма прецедент, макар че в пресата на Възраждането се коментират епизодично икономически проблеми. Изданието на Богоров няма и последователи в журналистическото, а и въобще в практическото мислене на българина от Възраждането. “Икономическите” сюжети на Богоровото списание имат своя самостоятелна концепция. Тя е позована на тези както на древногръцки мислители, така и на съвременни на Богоров изследователи – химици, физици, икономисти и философи. Въобще списанието подрежда модерни проекти за преуспяващата нация, като ги осмисля в две глобални представи за отношение между наука и нравственост.

 

Богоров, различен от Русо

 

Известно е, че икономическите проекти на Богоров не просто подменят един традиционен патриархален казус с друг. Те узаконяват такова отношение спрямо научния напредък, което му придава престиж и морален авторитет. Нещо, което категорично отдалечава от позициите на Русо, който пише:

“Докато правителството и законите се грижат за безопасността и благосъстоянието на хората, науките и изкуствата, не толкова деспотични, но може би по-мощни, обвиват с гирлянди от цветя железните вериги, в които хората са заковани, задушават в тях чувството на оная природна свобода, за която изглежда да са родени, карат ги да обичат своето робство, и правят от тях тъй наречените цивилизовани народи.”[4]

Пътят на Ив. Богоров към икономическа програма, задаваща параметрите на прогресиращата научно и морално нация, е дълъг. Запознат с теоретическите позиции на европейската класическа политическа икономия, възрожденецът всъщност произвежда просвещенски проект за модерно научно развитие на българите в края на ХІХ век. Тъй като няма цялостно икономическо съчинение, Богоров публикува в пресата множество статии и студии по икономически въпроси, които обвързва и с моралното възпитание и нравственото развитие на нацията[5].

Темите, които обикновено присъстват в Богоровата периодика, засягат индустриални изобретения и начини на тяхното приложение. Това са статии за земеделие, за историята на европейски икономически сдружения и компании, за банковото дело в Европа. Богоровите позиции за модернизация и научен напредък визират прилагане на европейското знание в практиката, но най-вече като морален избор за развитие на модерната личност:

“Работливий майстор ще има всичко на книга, та според нея ще може да ся упътева, за да изтънчава и усъвършава своя занаят.

Хитрото търговче не ще има потреба да ходи веке из Влахо-Богданските прахове, нито в Цариград из балкапанските коруби, за да печели пари, но там, дето ся е родило, при дясното коляно на своята млада невеста и при своите приятеле.”[6]    

Идеята на подобни публикации е да се оценности науката, да се приведе в моралните параметри на семейното и общността, да се посвети на грижата за другия. Ето така вижда Богоров връзката между моралното развитие и техническия прогрес – той е средство за възпитание. Според българския лекар-икономист (забележително е съвместяването на двете лица на Богоров) науката, занаятът и търговията се оказват панацея за българското бъдеще. Русо е различен:

“Всекидневният прилив и отлив на океанските води не се подчинява тъй правилно на движението на нощното светило, както съдбата на нравите и понятието за чест се подчинява на прогреса на науките и изкуствата. Добродетелта изчезва паралелно с изгряването на тяхната светлина върху нашия хоризонт и това явление е наблюдавано във всички времена и на всички места.”[7]

“Нека противопоставим на тия картини оная, която представят нравите на едно малко число народи, които, запазени от заразата на ненужните знания, са били щастливи със своите добродетели и са служили за пример на другите народи.”[8]

И за разлика от Русо, Богоров не просто вярва в мисията на науката и техниката, но ги вижда като морални гаранти за една прохождаща в модерността нация. Защото тук не става дума за пречистване на нравите, които може да се предположи, са достатъчно съхранени в българската патриархална идиличност, а за тяхното осмисляне чрез и заради научния напредък, или за “влияние на търговията върху просветението”, както го дефинира българският “икономист”.

“Не трябва някой да мисли много время, за да разумее, че търговията спомага, за голяма чяст, на четири следствия, на които събранието съставлява успеха, сиреч: разпространението на общето добро-поминувание; съхранението или завладението на слободата; взаимното задължение и развитието на человеческите познания. Нека захванем всяка от тия стихии на человеческото благополучие.

Ми нямаме много нечто да прибавим на онова, что казахме ради благодетелното действие на търговията, за да задоволствува добронравните или съществените нужди, от първа потребност или подправени, на народонаселенията.”[9].

Богоров вярвя, че успехът на научните достижения минава през националното обединяване на “естествените и остроумните сили на человека”: “От изучението на майсторските леснини става явно, че стойността, добивката може ся произведе в предметите: 1. с естествените сили; 2. с остоумните сили на человека и с работа; сетне, най-чясто, със съединение на два елемента. За то богатството и образованието почиват днес върху натрупванието на инструментите на работа сир: на машините, произлазвание от помощта на разума и от различните науки.[…]

Занаятските дружини за улеснение всякому направуват един влог, зачто той е главното средство на случките за печалба. Тъй един народ може убогатее толкоз по-скоро, да умножи толкоз по-много своите богатства, колкото влогът ся намира готов да спомогне всичките затичвания, всичките действия, които ся относят за произведение на богатството. Средствата на съществуванието са толкоз по-приятни, колкото един народ става по-разумен, по-постоян, по-справедлив, и си ся почита по-много. Тогаз яремът от сиромащта бива по-лек и преклонява по-малко глави; зачто пак да речем, благоденствието на един народ зависи от производителни сили, с помощта на които той ще знае скоро да създаде посредством своята работа безкрайно богатство.”[10]

Богоров мисли и за успешната приложимост на „модернизационните” процедури, възможни чрез съхраняване на “общността на ХІХ век”:

“То е едно козмополитско и благословно и славно състояние, и което е полезно на всякой народ, нежели онова, което оставя всяко племя да ся развива с най-износния начин в своите добивки откъм икономическата страна както и откъм всите други, также и което го подканя, та му посказва по-многочетни и по-заздравени средства, и по-добре напълнени пазари. Имало е освен това всякогаж, и добре е да направим да го съгледат последователите на търговското усамотение, имало е всякогаж в търговията една стихия от всеобщност, която е изпъкнувала през всичките разнообразия и всичките съперничества, надокарани от политиката. Ако тази стихия от всеобщност приемаше по-голяма страна, отколкото друг път пред общността на ХІХ век, ничто не е по-естествено и по-добро.”[11]

“Икономическото братство” конкретизира относително ясно онова нравствено и духовно родство – чрез наука, занаят, търговия, европейски образци, което “изключва усамотението”. И ако при Богоров става дума за всеобщност, то според Русо е по-подходящо да се нарече стадо.

“Никой не смее вече да се покаже такъв, какъвто е, и в това вечно принуждение хората, които образуват онова стадо, що се нарича общество, поставени при същите условия биха вършили същите работи, ако по-силни мотиви не ги отклоняваха от това.”[12]

Проектите на Богоров за технически напредък са предложени така, че да носят максимална материална, но и морална полза – на личността, а и на общността, която без общополезната дейност също ще се окаже стадо.

“Хората ся казали всякак върху приблизението на народите през международната търговия; явно е, че множеството на променяванията между различните общински купове клони да ги съединява по-тясно, да направува по-съвършено взаимното задължение на делата им, били добри, били лоши, с една реч, както ся е повтаряло толкос чясто, да стане едно само и съще стадо от вес человеческий род.”[13]

Човекът Богоров, с науката, парите, акциите, акционерите не успява да реализира идеите си за сдруженост, които списанието упорито прокламира. Особеното в случая е, че въпреки своята на пръв поглед максимална дистанцираност от емоции, един подчертано ограмотяващ технически „сборник”, функционира като нравствено напътствие за съхранение на родното. Така, ако лекарят Богоров с медицински предписания не успява да предложи национално лечение, аптекарят Богоров не подобрява с лековете си здравето на нацията, то икономистът се ориентира към други средства за това. Чрез журнала си той налага възрожденски модел на модерния, но и нравствен човек.

 

Богоров като Русо

 

Модернизирайки в перспектива националното мислене обаче, проектът за наука, техника и търговия не остава чужд на възрожденския скептицизъм. Недоверчивият по природа българин би се усъмнил в обещанията на Богоров. В Цариград, сред българската общност на балканските търговци Богоровите проекти за технически напредък се възприемат с ирония.

“Млого пъти вечер са събирахме в една стая по пет шест души за преминувание на време. Аз приказвах за Европа, за търговски компании, за железни пътища, за чийто отговор тий ми казваха: “варди са да не ти падне тавана отгоре ви.”[…]”[14]

На Богоров не е чуждо, макар и не така категорично, съмнението на Русо в нравствената полза от прогреса на науката и изкуствата, което е мотивирано така от френския мислител и, чийто произход е ясно заявен:

“Какво да кажа за метрополията на Източната Империя, която по положение бе създадена да бъде метрополия на целия свят, за това убежище на науките и изкуствата, изгонени от останалата част на Европа, по-скоро може би от благоразумие, отколкото от варварство? Всичко най-срамно, което развратът и развалата могат да съдържат, измяната, убийствата и най-черното отравяне, съвпадение на всички най-ужасни престъпления – ето какво образува канавата на историята на Цариград, ето чистият извор, отдето произлиза просвещението, с което нашият век се толкова слави.”[15]

Интересен е паралелът между възгледите на Русо, който мисли по този начин Османската империя и конкретно Цариград, и Богоров, който го обитава (100 години по-късно), и на който е посветена специална част в икономическата програма за преобразования на една модерна държава.

Възрожденският мислител огласява и някои морални щети за българина, резултат от разцвета на науката и техниката. Първо, счита той, последиците от “немотността” се лекуват трудно, после – контактите с Европа, с която се идентифицира напредъкът, не са само позитивни за българите:

В поти лица твоего смеси хляб твой, каза Господ на дяда Адама. Тъй всичкото богатство на света не е купено открай время със злато и сребро, обаче с работа. Ми продаваме вълната за навън на Европейците, что им става оката с всичките разноски, по 20 гроша; тий като ни донесат вълнений плат, продават ни го по 200 гроша оката. Продаваме им коприната 200 гроша, а купуваме от тях джанфеза по две хиляди гроша оката. Всякой може види, че тук едното е умножено с десят зато тий остават с всякой ден по-богати, а нашите вълнаре и копринаре по-сиромаси. Кой от нас като изпреде и изтъче ока вълна или коприна печели от едното десят? – никой. Даклем разумната работа, като направи възможни най-големите успехи, бива най-великий създател на богатството, най-силний лост на образованието.“[16]

Трябва да се отбележи, обаче, че първото българско икономическо списание споделя и идеи, и мисии: 1. за толерантност към различието; 2. за профила на търговията да стимулира диалога между културите; 3. да търси и дръзко определя своята съобразност със “слободата”; 4. да се идентифицира с “правосъдието и с чювството на почтеност и добродетелност”, разчитани в ясен морален аспект.

“Всяко икономическо основание, за да ся оправдае добронравно, трябва да бъде поставено, най-паче днес в съобразностя със слободата, с правосъдието, с чювството на почтеността и добродетелността, което иска съще тъй и оскудната сбирщина да намира да живее от своята работа, без да гледа да нарастеват искуствено веке толкос големите мъчнотии ради развързванието на задачата за катадневний хляб. Даклем, хората са го казали с правда, слободата на работата и на майсторията, която е явно според духа на нъйнешното просвятение, полага и иска: 1. человеците да си избират един занаят по своя воля и да си го имат както го познават, но само взаимната слобода на близоседа да не изпада в опасност; 2. человеците да си назимат отдето тий щат вещества и съчева; 3. да си полагат по своя воля произведенията и мъздата от своята работа за личното си употребление или за някакво почтено определение, което им е угодно.”[17]

Каква е реалността? Прогресът на техниката и науката в своите възможни балкански проекции през втората половина на ХІХ век отново предизвиква препрочитането на Жан-Жак Русо. И е ясно, че модернизацията на обществото е преди всичко духовна наличност, която всяко поколение след Русо мисли в различни (свои) морални измерения.



[1] Богоров, Ив. Журнал за наука, занаят и търговия. 1862, с. 1.

[2] Богоров, Ив. Алъш-вериш няма…- Дунавски лебед, 1861, 27 юни, № 39.

[3]Журналистиката например се оказва насъщно занимание, което преследва мислите и сглобява мисиите на неспокойния дух на Богоров. Първооткривателската му роля в тази насока, както и в много други области на културата, образованието, езика, фолклорното и историческото наследство са  тема в редица класически и съвременни проучвания. Вж. библиография по въпроса в: Гетова, Е. Почеркът на пътя. ХІХ век, Пътуването, Писането., В. Търново, 2006.

[4] Русо, Ж-Ж. Реч, наградена от Дижонската Академия, в 1750 г., върху въпроса, предложен от същата Академия: Помогнал ли е напредъкът на науките и изкуствата за подобрение на нравствеността? – В: Русо, Жан-Жак. Емил или за възпитанието. С., 1907, с. 500.

[5] Възрожденските издания – “Български орел”, “Цариградски вестник”, “Български книжици”,Народност”, на които Богоров е редактор, както и “Турция”, “Дунавски лебед” и други отпечатват негови изследвания по въпросите на икономическото развитие.    

[6] Богоров, Ив. Работа с наука или употребение на учението в занаятите. – Журнал за наука, занаят и търговия. 1862, с. 170.

[7] Русо, Ж-Ж., Цит. съч., с. 503.

[8] Русо, Ж-Ж., Цит. съч., с. 504.

[9] Богоров, Ив. Цит. съч., с. 66.

[10] Богоров, Ив. Журнал за…, с. 2-3.

[11] Богоров, Ив. Журнал за…, с. 217.

[12] Русо, Ж-Ж. цит. съч., с. 502.

[13] Богоров, Ив. Журнал за наука, занаят и търговия., Пловдив, 1862, с. 67.

[14] Богоров, Ив. Живота ми…., с. 7.

[15] Русо, Ж-Ж. цит. съч., с. 504.

[16] Богоров, Ив. Журнал за …,Пловдив., 1862, с. 2. (Маркирането в курсив е на автора, а получерният формат тук и в другите цитати е мой. Е. Г.)

[17] Богоров, Ив. Журнал за…., с. 217.