Общата воля у Русо в светлината на полупряката система на демокрация в Швейцария

 

Жорж Асима

(Лозана/Женева)

 

Гражданин на Женева, Жан-Жак Русо успява да се възползва от този привилегирован статут в Европа през ХVІІІ в. и да живее щастлив и скрит с широките си познания и многобройни таланти. Дълбоко засегнат от мъчителните условия в детството си и осъден от обществените класови условия на скромно съществувание, той си налага като жизнен принцип да тържествува над съдбата си, като изправи неравенствата, наскърбен от повечето себеподобни – все причини, които ще го доведат до поставяне на индивидуализма си в служба на колектива. Най-меродавната трактовка на Жан Старобински дава ключ към допълнително необходим прочит на трогателната тежест, която го съживява: “За да запази убеждението си за принципната си наивност Жан-Жак Русо трябва да отхвърли злото и да го вмести в световния заговор, организиран от враговете му.”

Общественият договор, сключен между гражданите, и съгласието, което той утвърждава между народния суверенитет, волята на всички, обществената полза и общата воля, се осъществява в друг, по-различен план в сравнение с институционалния модел, изразен от Монтескьо, без да му противоречи в същността си - така както Жермен дьо Стал изглежда го е желала, а Бенжамен Констан го доказва. И ако трябваше да се търси допълнителен пример за валидността на концепцията на женевеца, щяхме несъмнено да го намерим в историята на институциите в Швейцария.

Под една или друга форма, много рано изкована от директната демокрация, тази страна ѝ остава вярна практически без прекъсване в продължение на цялото последно хилядолетие. Практикувана в много по-скромен мащаб, в рамките на общината и кантона, тя успява да се приспособи доста бързо към новите идеи, идващи от американската и френската революция, и да премине към по-висши размери – включващи площта и броя на населението на една модерна държава от 1848 г. насетне. За да успее, Конфедерацията доизработва постепенно оригинална политическа система или демокрация, наречена полупряка, практикувана както на общинско, така и на кантонално и федерално ниво. Управлението на народа, в името на народа, но най-вече от народа с посредничество в национален план със законен референдум, незадължителен и народен (за който е нужен 1 % електорат), народна конституционна инициатива (за която са нужни 2 % електорат), както и задължителен референдум по конституцията и по важни международни договори.

Парадоксално е, че Жан-Жак Русо е първият, който е поставил въпроса в теоретичен план за абсолютната стойност на механизмите на пряката демокрация, към която е привързан: “...колкото повече държавата се нараства, толкова повече свободата намалява”. При все това, едно Landsgemeinde или събрание на народа в кантона Апенцел ще бъде откритие за Солженицин, който се убеждава, че може с това да направи инструмент на демокрацията в Русия след падането на Желязната завеса. Един век преди него в Швейцария политически дейци от младата Република на Съединените щати постъпват по същия начин – опит, който довежда до пренасяне в Новия свят на демократична полупряка система, тогава още в стадий на разрастване в Конфедерацията.

Днес американското население се ползва от “системата Орегън” в по-голямата част от щатите, някои от които надминават по площ или по население много от европейските държави. Това позволява да се отхвърли възражението за размера на държавите и да се пледира за пряка демокрация. Общата воля и народът заедно с нея успяват винаги да си прокарат пътя, независимо от голямото разнообразие на спецификите във всяка страна, отнасящи се до религията, релефа или климата, ако максимално се придържаме към Обществения договор. Под едно друго небе, Уругвай сам се обяви за Швейцария на Латинска Америка. Тази страна също се вдъхновяваше преди повече от шестдесет години от системата ѝ на полупряка демокрация със съответното право на народна инициатива, както и колективно управление – два инструмента, които им бяха много необходими, за да се взимат предвид етническите и политически разнообразия. Близо до нас Австрия, Литва и Италия, всяка по свой начин, също използваха този път.

Във Франция генерал Дьо Гол преди половин век повери последната дума на народа, за да разреши въпроси, смятани за фундаментални от изпълнителната власт, въвеждайки референдум в новата конституция на Петата република. Това бе напредъкът, който не беше чужд на правото на народната инициатива, предвидено в Европейския конституционен договор – самият той отхвърлен с народен вот в Нидерландия и Франция през 2005 година. Той оживя в Лисабонския договор и ще завърши, независимо от отхвърлянето на този текст от ирландския народ през 2008 година, за да види рано или късно отново бял ден. България също ще прескочи заедно със стотиците милиони съграждан(к)и от Европейския съюз допълнителната бариера към голямата стълба на народния суверенитет.