Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Десислава Лилова

Възрожденските географски карти: стратегии на употреба

 

Задачата ми днес е да се опитам да реконструирам идеологическите употреби на географските карти във възрожденската култура. Проблемът заслужава внимание, тъй като географията е възлов предмет в образователната система от този период. Между 1835 и 1874 са отпечатани 38 учебника (55 заедно с преизданията), 3 атласа и 15 карти. Без преувеличение би могло да се твърди, че съобразно потенциала на тогавашния книжен пазар корпусът е внушителен. Дори продукцията по свещена история, която се смята за базов предмет и поставя началото на учебната книжнина, е с по-малък обем: общо 31 издания (58 заедно с преизданията). Но ако балансът между географиите и свещените истории е все пак равностоен, то съотношението с учебната книжнина по родна история е драстично. За сравнение можем да посочим, че първият учебник по българска история (1844) излиза точно 10 години след първата география. Също така едва ли е случайно, че българските истории са общо 10, т. е. близо 4 пъти по-малко от цялостния обем на литературата по география. Дисбалансът между двата предмета може да бъде проследен и в хронологията на изданията. Девет от десетте учебника по история излизат през последните 17 години от епохата под османска власт. Или с други думи, дисциплината се развива взривно и сравнително късно. Докато в сектора по география изданията са разпределени равномерно в течение на 40-годишен период. В повечето случаи на пазара излизат от 1 до 5 учебника годишно.[1]

Как да си обясним това крайно некласическо съотношение между история и география в образователната сфера? Без съмнение географията е по-добре развита, но оттук не следва непременно, че тя се смята за по-важна. По-скоро може да се каже, че тя се смята за по-достъпен идеологически ресурс. Историографията е стара дисциплина с голям авторитет и затова е прието, че в нея могат да се изявяват само специалисти с необходимия професионален ценз. По-просто казано, това означава, че за да бъдеш историк, трябва да притежаваш университетска диплома, да владеещ чужди, редки и мъртви езици, както и да имаш достъп до архиви, научни библиотеки, археологически колекции и разбира се, да бъдеш член на съответната академична мрежа. През първата половина на ХІХ в. статутът на географията е коренно различен.[2] Смятат я за приложна дисциплина, предназначена да обслужва развитието на търговията и функционирането на държавния апарат, като ги снабдява с картографски материали и статистически данни – особено за непознатите земи на колониите. Ниското й реноме като помощна дисциплина се дължи преди всичко на липсата на собствен предмет. По това време географите се задоволяват с каталогизация на факти, чийто анализ и обяснение са от компетенциите на други науки: астрономия, метеорология, хидрография, геология, ботаника, зоология, етнология, антропология, история, статистика, демография, топография, агрономия, икономика, инженерни комуникации, администрация, търговско и военно дело.

Липсата на собствен предмет от своя страна обяснява защо до 80-те години на ХІХ в. географията не се изучава нито като отделна специалност в университетите, нито като самостоятелен предмет в училищата.[3] И в двете институции географското познание се преподава като увод или допълнение към други дисциплини – примерно история или естествознание. Съответно няма и професионални географи. Сведенията в тази област се събират или от представители на гореспоменатите научни клонове, или от любители – пътешественици, дипломати, търговци, инженери, военни, служители в колониалната администрация. На практика през първата половина на ХІХ в. няма друг научен клон, който да изисква толкова ниско ниво на професионализация и би било по-скоро странно, ако младата българска интелигенция не беше оценила този рядък шанс. За разлика от историческия разказ, географското описание представлява еклектичен набор от разнородни данни. Голяма част от тази информация може да се събере от личен опит и изложението й не изисква специализирана квалификация. На практика всеки от българските преводачи на учебници по география е в състояние да разшири уроците за Европейска Турция със сведения за градчета и села, които лично той познава. Благодарение на този потенциал географията се оказва един от първите идеологически ресурси за конструиране на колективна идентичност, който е усвоен във възрожденската култура.

Вторият фактор, който мотивира изключителния интерес към географското познание през този период, е свързан с характера на самата дисциплина. До голяма степен би могло да се твърди, че по стечение на обстоятелствата в български условия географията трупа капитал от недостатъците си. Нейният прием провокира такъв ентусиазъм именно защото дисциплината няма собствен предмет и съществува, за да систематизира резултатите от анализа на други науки. Тя се намира в начален стадий на развитие и поради това е описателна, повърхностна и еклектична. Географският кадър цели да регистрира, да преброи и да измери всичко, свързано с човешкия, стопански и природен ресурс на земята – от Слънчевата система до минералите под земната кора. Но всъщност точно затова географията позволява да се ползва като енциклопедична база данни на модерната рационалност. В нейния кадър се съдържа практически всичко – и космосът, и планетата, и човекът, и социалният ред. За една култура, чиято писмена традиция е прекъсната от векове, усвояването на такъв елементарен, но изчерпателен компендиум е повече от важно. Тази стратегическа потребност на свой ред би могла да обясни иначе непонятния статут на географията като гръбнак на учебната програма. Тя печели своята позиция не само защото се оказва в състояние на компенсира дефицита на учебници по българска история. Географията се налага толкова категорично, защото бива оценена като инструмент, който позволява ефективно да се популяризира азбуката на модерността.

Начинът, по който се използват географските карти и глобуси, е добър пример в това отношение. Тяхната класическа употреба е свързана с формирането на представа за родина и по принцип българският казус не прави изключение от това общо правило.[4] Специфичното в случая е по-скоро в педагогическата стратегия, с която се формира чувство за териториална принадлежност. Би могло да се каже, че тя се изгражда като сложен баланс между универсално, национално и локално. Едва ли е случайно, че голяма част от картите изобщо не показват конкретна територия, а онагледяват земята като планетарно тяло. Те са публикувани в началния раздел от учебниците, посветен на така наречената математическа география. Тук се разглеждат въпросите за слънчевата система, паралелите, меридианите, хоризонта, посоките на света, смяната на деня и нощта и т. н. Като цяло, това не са проблеми с пряко отношение към формирането на национална идентичност. Именно затова прави впечатление, че според статистическите данни интересът към точно този вид познание е изключителен. Една четвърт от всички учебници са всъщност специализирани издания, третиращи единствено проблеми на математическата география. Останалите учебници също съдържат илюстрирани уроци по темата, включително и указания как да се изработи глобус от подръчни материали.[5]

Как са били използвани домашно приготвените глобуси от диня, мукава, конци, малки пръчици и броенични зърна, научаваме от специално ръководство по въпроса, публикувано от Костаки Търновски през 1869. Наръчникът представлява сборник със задачи, които ученикът трябва да реши с помощта на глобус. Например, да изброи всички страни, които се намират на определен паралел или меридиан; да открие всички места, осветени от луната в определен момент; да изчисли къде още слънцето стои в зенит, ако датата е 16 август и в неговия роден град часът е четири следобед и т. н. Конкретно на последната задача правилният отговор е Карибско море.[6] Но и в останалите случаи математическата логика мотивира ученика да постави неочакван знак на равенство било между скандинавските фиорди и арабската пустиня, било между Куба и Долна Саксония, било между Западна Европа и североизточна Азия. Както се вижда, това е педагогика, която целенасочено и радикално заличава дори елементарните следи от културни разлики или несъвпадения в степените на развитие. За сметка на това тя култивира чувство за универсална принадлежност към човешкия род, който обитава своя общия планетарен „дом”.

Огромната популярност на математическите географии навежда на мисълта, че възрожденската култура придава ключово значение на научните доказателства, които могат да легитимират изграждането на такава идентичност. До голяма степен това впечатление се потвърждава и от картите, предназначени да онагледят следващия дял от учебния материал по предмета, а именно физическата география. Като цяло трябва да се отбележи, че това е значително по еклектичен раздел. Той включва всевъзможни сведения както за земните недра, така и всичко, което може да се наблюдава по земната повърхност – от релефа, водите, ветровете и климата до населенията, техните имена, брой, езици, религии, раси, нрави, занаяти и културни особености. Спектърът е широк и по принцип предоставя възможност за развитие на всякакви картографски стратегии. Както е известно, идеологията на модерността е подчинена на усилието за тотален контрол над природния и социалния свят. Това от своя страна изисква преброяване и ясен ред съгласно стандартизирани класификационни схеми. Картографията се оказва мощен инструмент в това отношение и неслучайно именно в този период в Западна Европа се появяват първите карти, които онагледяват големината и разпределението на етническите, езиковите, расовите и религиозни групи по земното кълбо.[7]

Възрожденската интелигенция определено проявява интерес към модерния инструментариум за конструиране на идентичност. Всеки учебник е снабден с таблици на населението в Европейска Турция, в които поданиците на султана са класифицирани по етнически, езиков и религиозен признак. Сведения от такъв характер ежедневно пълнят и страниците на печата, тъй като българските журналисти водят статистическа война със своите гръцки колеги по повод броя и характера на населението в големите градове и смесените епархии. Факт е обаче, че до края на периода под османска власт не е отпечатана нито една карта, която да отразява етническия пейзаж на Европейска Турция. Напълно е възможно липсата да се дължи на недостатъчните компетенции на възрожденския елит в картографската наука. Но от друга страна, би следвало да имаме предвид, че по това време вече има някои опити за преработка на карти, отпечатани в чужбина.

Типичен пример е атласът на Христо Данов от 1866 година. Тук има няколко карти по физическа география, които авторът е препечатал от оригинала на Йохан Георг Август Галети (1847). Най-интересни са промените, направени в последната карта, която представлява сравнение между по-главнити реки и планини на земното клъбо.[8] Най-общо казано, тактиката на Данов е да вмъква родни имена в колекцията от най-забележителни реки и планини на планетата Земя. Благодарение на това Марица се озовава между По и Темза в скалата на реките, а в списъка с върховете „Марин Гидик при Калофер” и „Царичина при Тетевен” попадат между гръцките конкуренти Парнас и Тайгет, Мусала и Св. Никола край Габрово се състезават съответно с върхове в Тирол и Франция, а Витоша, Пирин и Родопа, Шар планина, и Средна гора мерят ръст с представители на Австрия, Италия, Норвегия и Каталония. Освен това в оригинала на Галети изображението е абстрактно и показва само схематично нарисувани планини, които се извисяват една над друга. Докато в атласа на Данов картата е разкрасена с десет миниатюрни рисунки на градчета с къщички, които са поставени на съответната надморска височина. На практика наблюдателят на картата остава с впечатление, че на планетата има само десет града и това са Солун, Охрид, Одрин, София, Пловдив, Котел, Габрово, Търново, Шумен и Цариград. Едновременно трогателна, наивна и нахална, тази карта на европейските реки и планини е сред най-откровените проекции на възрожденската идея за „адекватното” сечение между универсалното и националното. Тя вкарва в пейзажа на Европа реалии, за които Йохан Галети изобщо не е чувал, брутално размества приетия ред, променя класацията на забележителностите и центрира кадъра на континента върху населените с българи земи.

Както се вижда, тази картографска идеология е аналогична, но по-радикална от отговора на задачите, които се решават с помощта на глобус. Както математическата, така и физическата география се възприемат като инструменти за дефиниране на идеологическия баланс между сферите на своето и чуждото. И двата вида географско познание култивират по-скоро универсализъм, отколкото партикуларизъм, тъй като се ползват като стратегии за символно интегриране на българите в общия „дом” на човешкия род. Но ако логиката на математическата география работи с абстракцията на едно тотално равенство между колективното „ние” и всички останали, то физическата география е оценена като шанс да се измери по конкретен и достатъчно престижен начин присъствието на българите сред всички останали.

Идеологическата парадигма на политическата география е по-скоро обратна. Тя е концентрирана върху границите на отделните държави и се описва тяхната специфика като икономически, социални и политически системи. Определено може да се каже, че в този раздел от учебниците по география има най-малко универсализъм и съответно най-голям потенциал да се създаде представа за конкретните предели на родната земя. По правило политическите карти оставят впечатление за съвпадение между държава и родина. В това отношение обаче възрожденските карти подават двусмислени сигнали. Причината е, че няма географска карта, която да показва цялата Османска империя.[9] Учениците наблюдават или европейската, или азиатската й част, но никога и двете заедно. Статистическите преброявания, популяризирани в учебниците и печата, са също така избирателни и се отнасят само за балканските провинции. При това положение Балканският полуостров, който нито е самостоятелна държава, нито е населен само с българи, се оказва единствената възможност за формиращата се нация да си представи определена територия като своя родина.

Въпросът е какво следва оттук. От една страна, би могло да се твърди, че това е сравнително либерална стратегия за формиране на териториална идентичност, тъй като и учебниците, и периодичният печат активно пропагандират идеята, че балканската родина е споделена земя, в която живеят различни народи. От друга страна, би следвало да имаме предвид, че този идеологически проект се дестабилизира от един постоянен източник на напрежение, а именно проблемът за локализацията на етническите групи. Решаващо влияние върху процеса оказва борбата за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. Както е известно, на практика става дума за прекрояване на православната карта на Балканите чрез преразпределение на епархиите. Естествено това интензифицира представата за полуострова като територия, населена с компактни и етнически еднородни групи, между които има ясни граници. Мащабната политическа акция десетилетия наред се отразява от печата и благодарение на това в края на 60-те години събирателният образ на България, Тракия и Македония се утвърждава като „българска триада”.

Как се развива и как в крайна сметка завършва конкуренцията между двете парадигми за мислене на родната земя? Ако съдим по картите, въпросът няма лесен отговор. Това, което със сигурност би могло да се твърди е, че възрожденската култура така и не получава ясна представа къде точно минават границите на България, Тракия и Македония. В това отношение картите на Европейска Турция са по-скоро объркващи, отколкото ориентиращи.[10] Тук има очертани граници, но те отговарят на вътрешно-административното деление на империята. Това са вилаети, чиито предели изобщо не са съобразени с мъглявата представа къде би трябвало да минават границите на традиционните области. От друга страна, имената на вилаетите не са обозначени. За сметка на това имената областите са изписани с големи черни букви, които пресичат пунктирните линии, очертаващи пределите на отделните вилаети.

Трудно е да се каже как точно са били възприемани тези неясни маркировки, но по мое мнение би било пресилено да се твърди, че възрожденската култура успява да си изгради конкретна представа за границите на така наречените етнически български земи. Вероятно неслучайно върху политическите карти – за разлика от физическите карти на Европа – не са правени никакви промени, които да сигнализират по някакъв начин засилено българско присъствие. Няма карти, които да показват териториалното разпределение на етническите групи. Няма карти на православните епархии или на териториите, намиращи се под контрола на самостоятелната българска църква. Няма езикови карти, няма и исторически атласи.[11] Независимо от очевидната фасцинация от географското познание, не се създават карти, които да онагледяват границите на средновековната българска държава. Нещо повече. През 60-те и 70-те години се появяват статии в печата, които заклеймяват използването на историята като аргумент за собственост над територии в съвременността. [12]

Разбира се, липсата на картографска визуализация на населените с българи земи сама по себе си не означава, че във възрожденското въображение не съществува такава представа. Напротив, съществува, само че е мъглява – по-скоро символна, отколкото конкретна и колебливостта на този краен резултат заслужава внимание. Струва ми се, че той е показателен за спецификата на проблемите, които възрожденските идеолози се опитват да решат. Техните усилия са насочени преди всичко към търсене на стратегии и идеологически инструменти, които да легитимират възможността да се дефинира по престижен начин българската идентичност. В това отношение интелигенцията работи с последователност и забележителна изобретателност. Мобилизирани всякакви ресурси, които могат да предоставят „научни доказателства”, че няма принципна разлика между развити и недоразвити, големи и малки, „стари” и „млади” членове на световното „семейство”. На тази бази идеята за универсална общност и съответно универсална споделеност – на цялата планета, на Европа, на балканската родина – придобива ключово значение и доминиращ идеологически статут. Алтернативният проект е да се редуцира мащаба на родината до относително „чиста” и несподелена територия, която е населена единствено от българи и е разграничена ясно от сферата на чуждото. Трудно е да се прогнозира как точно би завършила конкуренцията между тези две стратегии за формиране на идентичност, но така или иначе е факт, че Възраждането не създава карта на населените с българи земи. Както се опитах да покажа, то си служи с други карти и обича да решава задачи с помощта на ръчно изработени глобуси от диня. Струва си да им обърнем повече внимание. Разбира се, те нямат митичния ореол на Санстефанска България, но за сметка на това са реална част от възрожденското наследство, тъй като с техния идеологически ресурс нацията е формирала представата си за териториалната си идентичност.

 

 

 

[1] Виж приложената таблица.

[2] За състоянието на географската наука в Европа от края на ХVІІІ до първата половина на ХІХ в. вж Livingstone, David 1992. The Geographical Tradition. Episodes in the History of s Contested Enterprise, Oxford: Blackwell; Broc, Numa 1994. Regards sur la géographie française de la Renaissance à nos jours, t. I, Perpignan : Presses Universitaires de Perpignan; Godlewska, Anna / Smith, Neil (eds) 1994. Geography and Empire, Oxford: Blackwell; Livingstone, David / Withers, Charles (eds) 2005. Geography and Revolution, Chicago: University of Chicago Press

[3] За повече детайли, свързани с употребата на географията като помощна дисциплина в европейската образователна система, вж. Nordmann, Daniel 1998. ‘La géographie, œil de l’histoire’, Espaces Temps, n° 66/67, pp. 44-55; Koulouri, Christina 1992. Dimensions idéologiques de l’historicité en Grèce (1834-1914). Les manuels scolaires d’histoire et de géographie, Frankfurt: Peter Lang; Ahonen, Sirkka / Rantala, Jukka (eds) 2001. Nordic Lights. Education for Nation and Civic Society in the Nordic Countries, 1850-2000, Helsinki: Finnish Literature Society.

[4] За употребите на географските карти като идеологически инструмент за конструиране на национална идентичност вж. Андерсън, Бенедикт 1998. Въобразените общности. София: Критика и хуманизъм.

[5] Подробни указания за изработване на глобуси от диня и други подръчни мателиали вж. у Благоев, Димитър 1874. Кратко учебно земеописание. Част І. Виена: Печатница на Янко Ковачев и с-ие, с. 9; Петров, Спиридон 1865. Пълна математическа и физическа география. Чяст първа. Русе: Печатница на Дунавската област, с. 118-121.

[6] Вж. Търновски, Костаки 1869. Ръководство за употребление на изкуствените земнии и небеснии глобуси за училищата и географолюбителите. Цариград: Печатница на в. Македония, с. 35-36.

[7] За развитието на картографията през ХІХ век вж. Black, Jeremy 1997. Maps and History, New Haven and London: Yale University Press.

[8] Вж. Данов, Христо 1865. Землеописателен атлас в двадесят и четири карти. Виена: Печатница на Л. Сомер. Срв. Galetti, Johann Georg August 1847. Allgemeine Weltkunde oder Encyclopaedie für Geographie, Statistik und Staatengeschichte, 10te Auflage, Pest: Verlag von Konrad Adolf Bartleben.

[9] Картографската репрезентация на османските територии по континенти е традиция, която се отнася не само за българските, но и за османските училища от епохата на Танзимата. Както показва анализът на Бенджамин Фортна, този вид карти влизат в разрез с усилията да се култивира чувство за принадлежност към държавата и нейната територия, но османската картография закъснява в своето развитие и е принудена на ползва европейски образци. Вж. Fortna, Benjamin 2002. Imperial Classroom: Islam, Education and the State in the Late Ottoman Empire. Oxford: Oxford University Press, pp. 165-201.

[10] Типичен пример са картите с атласа на Христо Данов (1865, цит. съч). При обозначенията на вилаетите и областите в Европейска Турция българските автори не се отклоняват от традицията на европейската картография, която от една страна, маркира границите на административните единици в Османската империя без да изписва имената им, а от друга страна, изписва имената на областите без да маркира границите им. Срв. използваните от Данов карти на Galetti (1847, op. cit.), Schiller, Ludwig 1854. Europa und die Nachbarländer in historisch-geographischer Entwicklung ihrer Staaten und Reiche…, Stuttgart: E. Schweizerbart; Adami, C. 1873. C. Adami’s Schul-Atlas in 26 karten, 5 veränderte Auflage, Berlin: D. Reimer

[11] Карти, които не са посветени на съвременността, откриваме само в превода на всеобщата история на руския учен Николай Берте, направен от Георги Йошев. Единствената репрезентация на балканския регион показва епохата на разцвет на Османската империя, така че трудно би могла да се употребява за патриотично възпитание. Вж. Йошев, Георги 1861. Кратка всеобща история в прости разкази ради юношеств,. Белград: Княжеска книгопечатница. Срв. Берте, Николай 1858. Краткая всеобщая история в простих разсказах для детей и обучающихся в низших учебных заведениях, VІ изд., Санкт Петербург.

[12] Вж. Славейков, Петко 1869а. “Междуособните борби на народите в Балканскийт полуостров и технийт резултат”. Македония, г. III, бр. 28; Славейков, Петко 1869б. “Положението”. Македония, г. III, бр. 18, 19, 20, 21, 24, 27; Планински, Никола 1870. [„Критичен коментар върху Битка Косовополска от Данаил Живкович”], Свобода, г. І, бр. 37.

 

 

Таблица

 

  Учебници по география Учебници по българска история
1835 Неофит Бозвели Краткое политическое землеописание…
1842 Богоров, И. Математическа география…
1843 1. Богоров, И. Всеобща география…

2. Радулов, С. Стихийни уроци землеописания…

3. Фотинов, К. Общое землеописание…

1844 Павлович, Хр. Царственник…
1851 Богоров, И. Кратка география…
1856 Икономов, Г. Кратко землеописание… Сокращенна болгарска история
1858 1. Радулов, С. Всеобща география…

2. Хрулев, Т. Кратка география… (І изд.)

 
1860 Робовски, Ст. Краткий приглед на въведението на всеобщата география…
1861 1. Груев, Й. Уроци от землеописание… (І изд.)

2. Манчев, Д. География за Европейска Турция…

3. Параладов, Т. География…

4. Стоянов, Н. Кратко землеописание…с

5. Хрулев, Т. Кратка география… (ІІ изд.)

Войников, Д. Кратка българска история
1862 1. Груев, Й. Уроци от изчислително землеописание… (І изд.)

2. Манчев, Д. Кратка география… (І изд.)

1863 1. Груев, Й. Уроци от изчислително землеописание… (ІІ изд.)

2. Хрулев, Т. Кратко землеописание…

1864 Манчев, Д. Кратка география… (ІІ изд.)
1865 1. Груев, Й. Уроци от землеописание… (ІІ изд.)

2. Данов, Хр. Землеописателен учебен атлас… (І изд.)

3. Данов, Хр. Малък учебен атлас…

4. Петров, Сп. Пълна математическа и физическа география…

1866 4. Груев, Й. Малко землеописание… (І изд.)

5. Манчев, Д. Малък географически атлас

6. Оджаков, П. Начални познания от география…

7. Радулов, С. Сравнително землеописание…

Цанков, Др. Българска история
1867 Иванов, И. География по американска…
1868 1. Груев, Й. Малко землеописание… (ІІ изд.)

2. Манчев, Д. География…

3. Петков, Б. Кратка всеобща география…

4. Шапкарев, К. Кратко землеописание…

Цанков, Др. Българска история…(ІI изд.)
1869 1. Манчев, Д. Землеописание…

2. Михайловски, Н. Кратко землеописание…

3. Момчилов, И. Малко политическо землеописание… (І изд.)

4. Търновски , К. Ръководство за употребление… (

1. Груев, Й. Българска история

2. Н. Г. М. Българска история…

3. Цанков, Др. Българска история…(ІII изд.)

1870 1. Груев, Й. Малко землеописание… (ІІІ изд.)

2. Груев, Й. Уроци по землеописание… (ІІІ изд.)

1. Душанов, Д. Кратка българска история…

2. Цанков, Др. Българска история… (IV изд.)

1871 Паракуцов, М. Земеописание…
1872 1. Груев, Й. Малко землеописание… (ІV изд.)

2. Груев, Й. Уроци от землеописание… (ІV изд.)

3. Момчилов, И. Малко политическо землеописание… (ІІ изд.)

1. Душанов, Д. Кратка българска история…(ІІ изд.)

2. Манчев, Др. Кратък извод от блъгарска история…

1873 1. Витанов, Д. Физическа география…

2. Груев, Й. Малко землеописание… (V изд.)

3. Енчев. Д. Космография…

4. Енчев, Д. Физическа география…

Шишков, Т. История на българския народ
1874 1. Благоев, Д. Кратко учебно земеописание, ч. І

2. Благоев, Д. Кратко учебно земеописание, ч. ІІ

3. Благоев, Д. Кратко учебно земеописание, ч. ІІІ

4. Благоев, Д. Кратко учебно земеописание, ч. ІV

5. Груев, Й. Уроци от Землеописание… (V изд.)

6. Данов, Хр. Землеописателен учебен атлас… (ІІ изд.)

7. Киркович, Р. Землеописание. Общи познания…

8. Киркович, Р. Землеописание. Европа…

Учебник по географията на Азия…

1. Душанов, Д. Кратка българска история…(ІІІ изд.)

2. Манчев, Др. Кратък извод от блъгарска история …(ІІ изд.)

1876 Фингов, Д. Българска история
Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.