Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Йелда Демираг (Анкара)

Пан-идеологиите в Османската империя срещу Запада: от паносманизма до пантюркизма

 

Дори когато Османската империя обхваща една трета от европейските земи, тя не е призната за европейска сила поради религията, различаваща я от другите европейски държави.[1] Де факто, османците не са се стремили да бъдат признати като такава, понеже са смятали, че империята им превъзхожда останалите държави на континента. Османците не са имали желание да бъдат смятани за равни от Запада и да установят дипломатически отношения на равноправна основа. Портата е приемала чужди посланици в Истанбул, но не е изпращала нито един посланик в чужбина за постоянно, тъй като османските султани не са приемали, че са равни с европейските си партньори според сключените с тях договори. Писмо, изпратено от Сюлейман Великолепни до неговият съюзник френският крал Франсоа І е добър пример за това.[2]

До Карловацкия договор, който е повратна точка в историята на империята, османските отношения със Западните държави са били управлявани по този начин. 1699 е годината, в която започва упадъкът на империята и когато османците разбират, че техните политически, военни и икономически позиции по онова време не са толкова добри, колкото тези на Европа, те започват опитите да разрешат тези проблеми. От този момент нататък османската бюрокрация започва да търси значението на Европа в политически и обществен смисъл.

Най-важният въпрос е бил какво трябва да се направи, за да се спаси империята. Смятало се е, че упадъкът би могъл да бъде спрян, като се възприеме военната техника на Запада, който е успял да победи османската армия, считана някога за непобедима. Османските посланици от ХVІІІ век, са се концентрирали главно върху този проблем. Например, Ахмед Ресми Ефенди, изпратен в Прусия през 1763 г., в своето Сефаретнаме (консулски доклади), хвали много дисциплината на пруската армия.[3] Както споменава Бърнард Люис, османците не са възприели новите военни технологии, не защото не са осъзнавали настъпилия напредък, а поради икономическите проблеми, пред които е била изправена османската икономика[4], доколкото те и преди това са възприемали подобни технологии. Докато османските пари девалвират, а цените на суровините, внасяни от Европа, растат, не се очертава никаква модернизация във военната индустрия и това изиграва роля за упадъка на Османската армия спрямо Запада.[5]

Междувременно, друг момент, който османците пропускат, е полагането на основите на техническото развитие на Запада. Научното развитие на Европа започва от ХІV-ХV век, включително през Ренесанса, а през ХVІІ век тези теоретични разработки се прилагат в технологията.[6] При управлението на Селим ІІІ и Махмуд ІІ вече се разбира, че Западното превъзходство не се ограничава само до техническата област, и затова реформите се разширяват, обхващайки дипломацията и образованието.[7] След като става ясно, че тези институции сами по себе си са недостатъчни, ревизирана е и юридическата система. Тези усилия обаче нито предотвратяват упадъка на империята, нито осигуряват солидна основа за идентичността в нейните общности. Вместо това, тези реформи разрушават традиционния ред, но никога не го заместват с нов и функциониращ. При тези обстоятелства, ХІХ в. е век на многобройни дебати за политическата ориентация на империята, разгърнали се сред османската интелигенция.[8] Тук ще се спрем главно върху основните гледни точки в тях: паносманизма, панислямизма, пантюркизма и западничеството. Главната цел на тези идеологии да е била една и съща – спасяването на империята от колапса, и те не се различават значително помежду си. Ще се опитаме също да анализираме въздействието на тези идеологии върху съвременна Турция.

До края на ХІХ в. османците нямат “етническа политика”, нито са отдавали значение на това да си турчин. Макар от самото си начало Османската империя да е била основана на теократичната структура, османската държава е дала на своите малцинства шанса да запазят своята религиозна и етническа идентичност в съгласие[9] с османската система на миллетите (“millet sistemi”)[10]. Макар първоначалната причина за османците да възприемат подобна система е ислямското право, промените в икономическите и административните условия също са били не по-малко важни. Промяната в търговските пътища след европейските географски открития през ХV в. се отразява негативно върху икономическия живот в Близкия Изток и османците е трябвало да приемат нови предпазни мерки, за да възродят търговските дейности в този регион. По-специално, при управлението на Мехмед ІІ венецианските и генуезките търговци получават широки права и не-мюсюлманите, които са възприели османското управление, също получават правото на свободно вероизповедание.

Пак в този период гръцката православна Патриаршия е възродена и са й предоставени още по-големи религиозни и юридически права, отколкото тя е имала през византийския период. По същия начин, на евреите е било дадено правото да опазват своите синагоги, а на арменците – да си назначат свой патриарх, като по този начин е бил запазен балансът между различните общности.[11] Всяко вероизповедание е било свободно да се самоуправлява съобразно своите религиозни вярвания. Де факто, засилването на религиозните, а впоследствие и на етническите идентичности, които впоследствие се превръщат в съвременни политически идентичности на живеещите в империята малцинства, са били познати и преживени още при системата на миллетите, практика, запазила се 400 години.[12]

Управление на османците, което помага малцинствата да запазят своите идентичности, е фактор, който съдейства на възникването на националните движения, които успяват да намерят своите ниши в империята в момент, когато в Америка се събуждат идеите, че “всеки е създаден равен” и когато във Франция се заговорва за “човешките и граждански права” в края на ХVІІІ век. Зиммите (zımmis), или не-мюсюлманските поданици, които извличат полза от връзките си със Запада, както и от освобождаването си от военна служба, се противопоставят на империята с отцепническите си искания.[13] Европейските сили, които не закъсняват да се възползват от тези искания на не-мюсюлманите, възприемат политика на защита на малцинствата и започват натиск спрямо империята за реформи в полза на немюсюлманските общности.

В резултат на появата на националистическите идеи сред османските общности и подкрепата, дадена им от страна на Великите сили, в началото на ХІХ в. Османската империя е принудена да приеме независимостта на Гърция, както и автономията на Влахия, Молдова и Сърбия. През този век реформистките движения започват да спират смутовете в империята, от една страна, и да предотвратяват намесата на Великите сили, от друга. Държавникът от периода на Танзимата има за цел както да постигне европеизацията или озападняването, така и да обедини онези, които живеят в империята, около духа на османизма и да запази по този начин държавата в нейната цялост. Зараждането на идеите за създаване на османска идентичност, а впоследствие – и на османска националност, сред всички етнически групи в Османската империя, като се накарат османските общности за действат в съответствие с интересите на империята, също слагат своя отпечатък върху епохата.

 

Паносманизъм

 

Паносманизмът има за цел да осигури на всички “миллети” (народности) една нова идентичност, което би могло да съхрани империята от колапса. Основната идея е изразена в принципа на ittihad-ı anasır (единството на съставните елементи), която разглежда всеки миллет като равноправна част от една по-голяма османска нация. Базирала се е на две основни предположения: първо, че не-мюсюлманските поданици на империята не могат повече да се обединяват под чадъра на стария режим, позволяващ доминиращото положение на мюсюлманите. Второ, че налагането на по-ислямска или по-националистическа политика би било по-разделителен подход, който би могъл да доведе до засилване на по-нататъшните отцепнически желания.[14]

Фактически, идеята да се създаде една османска нация може да се проследи до времето на Махмуд ІІ, който заявява: „Аз познавам моите мюсюлмански поданици в джамията, поданиците-християни – в църквата, и еврейските ми поданици – в синагогата. Няма разлика между тях. Моята справедливост е равна за всички и всички те са мои истински деца.”[15] Гюлханският Хаттихумаюн от 1839 г. възприема тези негови разсъждения, като защищава равнопоставеността на всички османски поданици пред закона, независимо от техните религии.[16] Танзиматските реформи обаче не успяват да предотвратят нарастването на отцепническите идеи сред не-мюсюлманските поданици на империята, като отгоре на това си навличат неприязънта на мюсюлманските поданици, поради това че ги правят равнопоставени с не-мюсюлманите.[17]

Друга опозиционна група срещу Танзиматските реформи се заражда сред самите реформатори. Тази група, наричана “новоосманци”, заявява, че Гюлханския Хаттихумаюн от 1939 г. и реформените декрети от 1956 г. (Islahat) са документи, засилващи империализма, и че Али Паша и Фуат Паша са хора на Запада, поради тяхната икономическа политика. Според новоосманците, Танзиматът не може да отиде по-далеч от културната имитация, и е разклатил мюсюлманската общност из основи. Според представители на групата като Ибрахим Шинаси и Намък Кемал, решението е в основаването на представителна, конституционна и парламентарна администрация, и съответно, в създаването на пълна лоялност във всички поданици на империята, било мюсюлмани, било не-мюсюлмани.[18]

Намък Кемал иска да се продължи онзи синтез, който е създадена в Османската империя, и защищава идеята на османизма, която излага становището, че след като всяка отделно взета група не може да бъде сама по себе си държава, то всички те трябва да бъдат лоялни и свързани с Османската империя. В този смисъл, новите османци, които критикуват държавниците от периода на Танзимата, че имитират Запада, от своя страна също приемат Запада за свой пример. Те се надяват, че ако империята се сдобие с по-либерални институции и ако има равнопоставеност на гражданите пред законите за всички поданици, то тогава би било възможно в много кратък срок да се запази държавата от разпадане, а в дългосрочна перспектива да се съхрани нейното единство и интегралност.[19]

Макар че новите османци се различават от Али и Фуат Паша по много въпроси, има две прилики между тях: опитите да се съхрани империята и да се създаде концепцията на османизма, за да се накара национализма да избледнее и да остане на заден план.[20] Както беше споменато по-горе, при анализа на конституционализма, защищаван от новите османци, ясно се забелязва, че той има за цел ограничаване правомощията на султана, но другото очаквано следствие е да се предотврати каквото и да било по-нататъшно разпокъсване на империята чрез установяване на парламентарна система, в която всички са равнопоставени.

Въпреки всички тези опити, след време става ясно, че идеята на османизма не е била възприета сред малцинствата в империята, тъй като национализмът е бил вече вкоренен, и освен това, понеже мюсюлманите са гледали на идеята за равенството на всички граждани като на нещо неприемливо. Със загубата на някои тракийски земи след Руско-турската война от 1877-1878, в онзи момент арабските и мюсюлмански елементи стават много по-важни за империята в сравнение с миналото. Оттогава идеята за замяна на османизма с идеята за мюсюлманството започва да набира сила.

 

Панислямизъм

 

При властването на Абдул Хамид ІІ нараства значението на идеологията на мюсюлманското единство, или панислямизма. Всъщност, ислямизмът и анти-западничеството са били дискутирани и преди Абдул Хамид ІІ да дойде на власт, това, което той прави, е да го приеме като официална идеология. Ислямистите са вярвали, че основната причина за упадъка е отказът от основите и ценностите на исляма. Ислямизмът си поставя за цел да запази политическото обединение на всички мюсюлмани, като им даде усещането за една ислямска социополитическа идентичност.[21]

Панислямизмът на Абдул Хамид ІІ може да се разглежда като контратеза на пан-идеологиите, появили се на Запад, едно защитно средство във времената, когато империализмът се засилва.[22] С други думи, идеологията на панислямизма се появява само реакция на националистическите, рационалистическите и позитивистките идеи на Западната цивилизация, както и на експанзионистичната природа на всеки империализъм.[23] Анти-вестернизмът от времето на Абдул Хамид ІІ е в основата на идеите, че западната култура е лоша и вредна, тай подкрепя традиционните ценности и идеи, при все това в този период като цяло западната технология също е използвана, модерната турска литература се оформя, основани са военните училища, от които ще израснат водачите на Единение и Прогрес. Отделянето на албанските мюсюлмани и иредентистките възгледи сред арабите довежда до засилването на идеите, които подкрепят турската идентичност.

 

Оксидентализъм

 

Оксидентализмът (или западничеството), на който се гледа като необходимост в Османската империя, не е характерен за младотурския период (или периода на Втората конституция). Както беше споменато по-горе, от периода, когато империята започва да губи почва по отношение на Запада в икономическата, политическата и военната област, се правят опити да се предотврати нейния упадък чрез възприемане на западните технологии, образователни институции и правна система. Също така, макар през годините на управлението на Абдул Хамид ІІ прозападническото движение да отслабва при сблъсъка си с антизападническите манталитети, то все пак продължава в областта на техниката. Победата на японците при Порт Артур срещу Русия през 1905 г. се оценява нееднозначно от различните групи, обединени от едното или другото мислене. Прозападно настроените свързват японската победа срещу европейската сила с нейните вестернизаторски усилия, докато традиционалистите подчертават, че това е победа, постигната чрез усвояване на западните технологии, но без загуба на собствената (японска) идентичност.[24]

Систематичното разглеждане на идеята за “озападняването” като основен проблем на нацията обаче започва през 1908 година.[25] Главните поддръжници на вестернизацията успяват да издигнат своите гласове в списанието на Абдуллах Джевдет “Ичтихад” (İçtihad). Основната им теза е, че западното превъзходство има неоспорима основа, а именно науката, и няма никаква логика да й се противопоставят. Те обаче се разделят на няколко групи. Според умерените модернисти, техниката може да бъде пренесена от една страна в друга, но не и цивилизацията.[26] Такива умерени модернисти като Джелял Нури Илери (Celal Nuri İleri), защищават тезата, че от Запада трябва да се вземе всичко, което е добро за развитието на обществото и то да се развие в системата на традиционните ценности, и обвиняват реформистите от епохата на Танзимата, че сляпо са копирали Европа.

За крайните “вестернизатори” решението е не по-малко, а повече “вестернизация”. По този въпрос те критикуват своите предшественици – реформатори, че не са стигнали толкова далеч, колкото е трябвало. За тях вестернизацията не е предмет на избор, а въпрос на оцеляване. Абдуллах Джевдет (Abdullah Cevdet) заявява: “Няма алтернатива на цивилизация и и ние трябва да я приемем с нейните рози и с нейните бодли.”[27] Така, вестернизацията е една друга концепция, развита от османската интелигенция, за да бъде запазена империята. Османските интелектуалци са разглеждали Западът като сила, а “озападняването” – като укрепване.

 

Пантюркизмът

 

Турският национализъм се появява много по-късно, отколкото този на Запад. Това се дължи на факта, че турците са били господарите на империята, и така, ако турците бяха издигнали идеята на национализма, то тя би могла да се превърне в пример за другите. Друга, вероятно по-важна причина е по-ранното формиране на буржоазната и работническата класа в другите нации, в сравнение с турците.[28] Началото си като концепция турският национализъм дължи на европейските тюрколожки изследвания от ХІХ век.[29] Тази научна дисциплина информира турците за техните азиатски корени, осигурява им информация за тяхното бляскаво минало преди приемането на исляма и поставя ударение върху езиковите връзки помежду им. Не би могло да се очаква, че трудовете на европейските тюрколози няма да въздействат върху османските интелектуалци, които са били в идеологически вакуум и които са се опитвали да намерят разрешение на упадъка. Канал за проникването на тези идеи стават изпратените да учат в Европа турски младежи. Друг такъв канал на комуникация са унгарските изгнаници, които се заселват в империята след революциите от 1848 г., това въздействие се оформя още при управлението на Абдул Хамид ІІ въпреки цензурата.

Друг източник, който повлиява тюркските течения в Османската империя, са тюрките в Русия. Сред руските мюсюлмани, особено сред волжските татари, идеите на национализма се формират преди тази на турците в империята.[30] Анализирайки този факт от икономическа и културна гледна точка, е ясно, че волжските татари са били най-напредничавите сред мюсюлманите в Русия. Макар векове да страдат от руското подтисничество след завладяването им, след идването на власт на Катерина ІІ съотношението на силите се променя и на татарите се дава определена религиозна и светска автономия. И, което е по-важно, те стават посредници в търговията между богатите централноазиатски пазари и Запада, на които Русия не успява да проникне поради религиозните различия. Това предимство открива път за издигането на богата търговска класа сред татарската общност.[31]

От друга страна, разглеждайки положението на турците в империята, ще видим, че те нямат някакво специално място в системата на миллетите и че те съставляват доминиращия миллет с другите мюсюлмани на империята (араби, кюрди, албанци); че е нямало етнически бариери помежду им и че османските турци изцяло са възприели ислямската култура.[32] Основният признак за това е отговорът на въпроса как те по традиция гледат на своята собствена култура. Османската историография се развива главно върху два въпроса: ролята на пророка Мохамед и издигането на османската династия. Връзката помежду им е осигурява от Селджуците.[33] С други думи, предислямското минало на турците, техните азиатски корени са били забравени. По тази причина, докато национализмът има резултат сред другите нации в империята, като гръцката независимост или сръбската автономия, няма признаци за зараждането на някакво турско-османско съзнание.

През последната четвърт на ХІХ век татарската общност търси начини, да се противопостави на засилващото се панславистко движение на Александър ІІІ и на движението за русификация. Татарите, които разбират нуждата от друг империализъм, който да се противопостави на руския, виждат разрешението в обединението на всички тюрки-мюсюлмани.[34] След завладяването на Крим от русите мощна татарска миграция се насочва към империята, която продължава на огромни вълни и след Руско-турската война от 1877-1878 г, при което голям брой татари, азербайджанци и кавказски тюрки се заселват в пределите на империята. В края на същото столетие напредъкът в построяването на железопътни линии, нарастването на морския транспорт създават условия за по-голямото сближаване на тюрките, както в Русия, така и в Османската империя. С развитието на средствата за комуникация и с влиянието на тюрските интелектуалци, които е трябвало да се борят за идентичността си пред репресивния руски режим и които са забягнали в Османската империя, пантюркизмът започва да намира поддръжници и сред турците в османската империя.

Най-големият защитник на пантюркистката идеология в Русия е кримският татарин Исмаил Гаспъралъ (İsmail Gaspıralı, 1851-1914), който изразява идеята си за единство между руските мюсюлмани и турците, с мотото на своя кримски вестник “Терджуман” (Tercüman): „Единство в езика, идеите, делата”.[35] Неговият роднина, казанският татарин Юсуф Акчура (Yusuf Akçura/Akçuraoğlu,1876-1935[36]) сравнява трите политически подхода, следвани от Партията на единението и прогреса, и призовава за обединението на тюрките, изправени пред западния империализъм, в своята статия от 1904 г., публикувана в списанието “Тюрк” (Turk).[37]

Османизмът, ислямизмът и тюркизмът са разглеждани като идеология на “единение и прогрес” в различните периоди между 1908-1918. Както беше споменато, идеята на османизма е издигана от интелектуалците и правителството още през Танзимата. Още с основаването си като тайна организация в Солун, “Единение и прогрес” оценява високо тази идея. Тя е разглеждана като най-интелигентната идея за запазване и развитие на многонационалната държава. До Балканската война политиката на “единство на съставните” (İttihad-ı Anasır) доминира.

Балканската война от 1913 г. е нейната повратна точка. Оттогава тюркисткото движение, което става популярно след Революцията от 1908 г.[38] променя представата за турците като „неинтелигентните” (Etrak-ı bi İdrak). Непрекъснатите усилия на Великите сили да защищават малцинствата стават причина младите интелекуталци въодушевено да възприемат турския национализъм. Зия Гьокалп, последовател на Дюркхайм, е този, който тясно свързва различните аспекти на османската държава и западния стил на модернизация.[39] Той се опитва да развие тази идея скоро след Младотурската революция в статиите си, които пише за списание “Тюрк Юрду” (Türk Yurdu)[40], издавано от Съюза на тюркските дружества (Türk Derneği Örgütü),[41] ръководен от Юсуф Акчура.[42]. Турският национализъм, формулиран от Зия Гьокалп, става господстващата идеология, особено след Балканската война, а икономическите измерения на турския национализъм възникват с Националната икономическа програма на “Единение и прогрес”. Тя си поставя за цел отстраняването на чуждите търговци, банкери, предприемачи и замяната им с турци, което ще рече – създаване на една турска буржоазия.

Към 1914 г. най-разпространената идеология в империята е пантюркизмът. Статиите на защитниците й започват да въздействат върху общественото мнение и външната политика. Както може да се види от статиите на Юсуф Акчура, подкрепен е съюзът с Германия. Споменати са антируските стратегии и Русия е представена като най-голямата преграда пред турското единство. Къде би могла Османската империя да заеме своето място в новата система от съюзи в Европа? Когато Франция, традиционният съюзник на империята, се съюзява с Русия, пантюркистката гледна точка напълно елиминира тази държава от сметките. Що се отнася до Великобритания, макар тя да е защищавала османското единство през ХІХ век, османците знаят, че причината е да се подсигури британския път към Индия. Този начин на мислене довежда пантюркистите до съюза с Германия. Техните съображения са видни и в тайния договор, сключен с Германия, ден преди Русия да обяви война.[43]

Възникването на тюркизма, политическо движение, основано на турската нация, а не на династията, религията или държавата, се появява, докато нараства османската реакция срещу балканският сепаратизъм, и се подхранва от татарските бунтове срещу руския панславизъм, новите идеи, лансирани от европейския национализъм, тюрколожките изследвания, в период, когато османците са побеждавани и мюсюлманите – унижавани.[44] Въпреки че османизмът като идеология след Балканските войни и пантюркизмът след Първата световна война не биха могли да бъдат повече от фантазии,[45] тези идеологически спорове, започнали през ХІХ век, са продължени, но от различна перспектива и след Първата световна война. Идеята за “самоопределението” т.е. принципът, че нациите трябва сами да определят своята съдба, както и политиката на “Единение и прогрес”, продължила и през войната и предугадила етническата реконструкция, обхванала не само не-мюсюлманските, но всички нации в империята[46], разпалва споровете, но с една разлика: Въпросът “Как да се съхрани империята?” е заменен от “Как да институционализираме държавата, която ще замени падналата империя?”

Появилият се в този период турски национализъм се развива в основата си като търсене на турското единство, като реакция на желанията на гръцкото и арменското малцинство да се отърсят от османската власт през 1919 г. От друга страна, наблюдаваме, че османизмът отново идва на дневен ред. Има идеи, които критикуват политиката на туркизация, провеждана от “Единение и прогрес”, и заявяват, че тази политика е отслабила връзката с османизма и е станала причина арменското и гръцкото малцинства да се дистанцират от тях и от държавата. Поддръжниците им смятат, че идеята на османизма трябва да бъде възстановена. Негативните практики са резултат от грешната политика на “Единение и прогрес”, но доколкото те са прекратени, идеята на османизма трябва да се възроди.[47] Докато тези идеи са в обръщение, бойкотът на изборите през 1919 г. от страна на гръцкото и арменското малцинства, конструирането на Анадола на етнически принцип в Севърския мирен договор от 1920 г. пораждат идеята, която постепенно набира сила, а именно, че вероломните спрямо империята нации трябва да бъдат отстранени. Разбирането, че турската национална държава ще се основава на Лозанския договор, ще залегне и в турския национализъм.[48]

 

Заключение

 

Как би могла Османската империя да бъде запазена? Това е бил въпросът, на който всички идеологии са търсили отговор. Макар всяка да е давала различни отговори, не можем да кажем, че между тях е имало непримирими различия. Не е имало нещо, което би могло да бъде прието от едно от тези идейни течения, и да не бъде прието от друго. Много младотурци, които са защищавали османизма, същевременно са били мюсюлмани, също е вярно и за романтични пантюркисти, които дълбоко са вярвали в национализма.[49] Мнозинството от интелектуалците – нови османци, западниците а дори и панислямистите – са били привърженици на идеята да се възприемат онези елементи от западната цивилизация, които те са считали за положителни.

Новите османци, които са се стремили към обединение на всички елементи в империята под османско управление, от една страна, са критикували танзиматските реформатори за сляпото подражание на Запада, и от друга, са възприемали тяхната гледна точка за ценностите на Запада. Панислямизмът, който е възприел ислямските практики и сътрудничеството между мюсюлманските общности, е защищавал връщането към традиционните ценности, но също при използване на западните технологии. “Единение и прогрес” също използва западната теза (национализма), за да се конфронтира със Запада. Те, особено след 1913 г., подкрепят пантюркизма и издигат тази идеология на преден план при сблъсъка с Русия по време на Първата световна война, и с лекота използват панислямистките идеи в такива моменти, когато се нуждаят от арабската лоялност или когато политическите им интереси налагат, не се колебаят да обявят и джихат, както е през1914 г.[50] Зия Гьокалп, известен защитник на туркизма, защищава тезата, че трябва да се възприемат западните форми, като в същото време критикува Танзиматските реформатори за това, че са изгубили връзката си със собствената си национална култура. Идеята на османизма, която се опитва да бъде възродена по време на Първата световна война, става невъзможна със Севърския мирен договор и идеята за обединението на всички тюрки става нищожна и нереална с избухването на Руската революция и Турската война за независимост.[51] След тези идеологически смешения, наблюдавани през ХІХ и началото на ХХ век съвременна Турция, която израства от пепелта на Османската империя,[52] е изградена на основата на една по-дълбока и убедителна идеология.

Мустафа Кемал се противопоставя на паносманизма, панислямизма и пантюркизма. Той заявява, че турците са обвързани преди всичко с Турция и приемането на каквато и да било друга политика би било чиста авантюра.[53] Новият национализъм на Република Турция има за цел да съхрани и възвиси анадолските турци. Следователно, този национализъм е много различен от национализма на младотурската епоха. Обаче не би било грешка да се каже, че национализмът на младотурците бе средство да се събуди османските турци до нивото на (национално) съзнание, което ще се възприеме доста по-късно. Ататюрк има две главни цели: основаването на суверенна и независима турска държава и модернизацията на тази държава.[54] По тези причини още по време на войната за независимост връзката със султана е скъсана, а султанатът е отменен на 1 ноември 1922 г., халифатът – на 3 март 1924 г. Чрез тези реформи Ататюрк иска да наложи твърдото скъсване с миналото. Неговите реформи установяват последователно и систематично насочване към Запада и цели да се достигне културното, индустриалното и икономическото равнище на европейските държави. Успехът на Ататюрк произтича от неговото убеждение, че европейската цивилизация трябва да се възприеме изцяло, докато предишните реформатори само са се опитвали да ги имитират, при това – с ограничен успех.[55] Ататюрк изразява своето желание за вестернизация, с която да “достигне нивото на съвременните цивилизации”.[56] Западната цивилизация е избрана, “не защото е цивилизацията на Запада, а защото представлява съвременната цивилизация, която включва ценностите, създадени от цялото човечество през хилядолетията, добавяйки независимата, научна и рационалистична философия на живота”.[57]

 

 

Превод Йорданка Бибина

 

[1] За повече информация вж.: J. C. Hurewitz, “Ottoman Diplomacy and the European State System”, Middle East Journal, Vol. 15, 1961, pp. 145; T. Naff and R. Owen, “The Ottoman Empire and European State System”, in H. Bull and A. Watson, The Expansion of International Security, (Oxford, 1992), pp. 143-164.

[2] Писмото на Сюлейман Великолепни до френския крал започва с думите: „Аз, султанът на султаните, представителят на владетелите по целия вят, сянката на Бога на Земята, султанът и падишахът на тези земи, които моите прадеди са завладели с техните мечове включително Средиземноморието, Черно море, Тракия, Анадола, земята на Рим, от Дамаск до Халеп, Кайро, Мека, Медина, Йерусалим… Ти, Франсис, кралят на Франция”. – Roderic Davison, Turkey, (New Jersey: Prentice Hall, 1968), p. 47.

[3] Ahmet Resmi, Sefaretname, (İstanbul, 1303), p. 33

[4] Bernard Lewis, The Emergence of Modern Turkey, (London, 1968), p. 42.

[5] Niyazi Berkes, Türkiye’de Çağdaşlaşma, Yapı Kredi Yayınları, İstanbul, 2004, p. 76.

[6] Ekmeleddin İhsanoğlu, “Some remarks on Ottoman Science and its Relation with European Science and Technology up to the End of the Eighteenth Century”, Journal of the Japan-Netherlands Institute. Proceedings of the International Congress on the Transfer of Science and Technology Between Europe and Asia Since Vasco de Gama, (1:5-7 Haziran 1991, Amsterdam), 3, (1991): 45:73.

[7] По време на управлението на Селим ІІІ са основани постоянни посолства в европейските столици. Също в този период се създават и такива институции, като инженерното училище (Mühendishane), в което преподават чужденци. При управлението на Махмуд ІІ се основават Военно-медицинското училище и Морското училище, и е решено преподаването в тях да се извършва както на турски, така и на френски език. По-подробно за нововъведенията при управлението на Селим ІІІ вж.: Enver Ziya Karal, Selim III’ün hatt-ı hümayunları, (Ankara: TTK Basımevi, 1999); and Karal, Osmanlı Tarihi, (Ankara: TTK Basımevi, 1988), pp. 13-73.

[8] Şaban Çalış, “The Origins of Modern Turkish Foreign Policy: Ottoman Psychological Background”, Foreign Policy, Vol. XXVII, No. 3-4, 2001, p. 59.

[9] По този въпрос Станфорд Шоу твърди, че османците никога не са принуждавали насила еврейско-християнското население в покорените от тях земи да бъдат роби или да приемат исляма. Проблемите, предизвикани от османските малцинства през ХІХ и ХХ в. са резултат и доказателство за османската толерантност, проявявана спрямо тях през петте века. Вж.: Stanford Shaw, History of the Ottoman Empire and Modern Turkey, (Cambridge: 1977).

[10] В Османската Империя системата на миллетите представя религиозните общности. По-подробно за османската система на миллетите вж.: B. Eryılmaz, Osmanlı Devletinde Millet Sistemi, (İstanbul, 1992).

[11] İlber Ortaylı, “Osmanlı İmparatorluğu’nda Millet”, Tanzimattan Cumhuriyete Ansiklopedisi, (Ankara:1970), c. IV, p. 998.

[12] Kemal H. Karpat, Balkanlar’da Osmanlı Mirası ve Ulusçuluk, translated by Recep Boztemur, (Ankara: İmge Yayınları, 2004), p. 14.

[13] Ако османците са оказали натиск и са принудили малцинствата насилствено да приемат исляма, както твърдят някои предубедени учени, вероятно през ХІХ в. нямаше да имат подобни проблеми. Даже когато е имало някои ограничения върху не-мюсюлманите, то те са работели в тяхна полза, а не срещу тях. По-подробно за положението на не-мюсюлманите в Османската империя вж.: Yelda Demirağ, “Osmanlı İmparatorluğu’nda Yaşayan Azınlıkların Sosyal ve Ekonomik Durumları”, OTAM sayı: 13, ayrıbasım, (Ankara. AÜ Basımevi, 2003), p. 15-33; Benjamin Lewis Braude, Christians and Jews in the Ottoman Empire, (New York: 1982); Yavuz Ercan, “Türkiye’de XV. Ve XVI. Yüzyıllarda Gayrimüslimlerin Hukuki, İçtimai ve İktisadi Durumu”, Belleten Dergisi, cilt: XLVII, 1983, p.1143; Charles Issawı, “The Transformation of the Economic Position of the Millets in the 19th Century”, Bernard Lewis- Benjamin Braude (Ed.), Christians and Jews in the Ottoman Empire, (New York:1982), volume 2, p. 261.

[14] E. Mortimer, Faith and Power: The Politics of Islam, (London:1982), pp. 126-128.

[15] За реформите по време на управлението на Махмуд ІІ вж.: Uriel Heyd, “The Ottoman Ulema and Westernization in the Time of Selim III and Mahmud II”, Scripta Hierosolymitana, Vol. IX, Studies in Islamic History and Civilization, (Jerusalem: 1961), p. 63-96; Avigdor Levy, “The Ottoman Ulema and the Military Reforms of Sultan Mahmud II”, Asian and African Studies, Vol.7, 1971, p. 13-40.

[16] Enver Ziya Karal, Osmanlı Tarihi, (Ankara: TTK Basımevi, 1989), C:V, p. 171.

[17] За реакциите срещу Танзимата по-подробно вж.: Engelhardt, La Turquie et le Tanzimat ou Histoire des Reformes dans L’Empire Ottoman, (Paris: 1882), Cevdet Paşa, Tezakir, Yayınlayan: Cavid Baysun, (Ankara: TTK Basımevi, 1991); Roderic Davison, Reform in the Ottoman Empire 1956-1976, (Princeton: 1963); Halil İnalcık, “Tanzimatın Uygulanması ve Sosyal Tepkileri”, Belleten Dergisi, 1983, C. 20, p. 43.

[18] Erik Jan Zürcher, Modernleşen Türkiye’nin Tarihi, İletişim Yayınları, İstanbul, 1999.

[19] Şaban Çalış, “The Origins of Modern Turkish Foreign Policy: Ottoman Psychological Background”, Foreign Policy, Vol. XXVII, No. 3-4, 2001, p.

[20] Şükrü Hanioğlu, Osmanlıcılık, Tanzimattan Cumhuriyete Türkiye Ansiklopedisi, p. 1390.

[21] Türköne, İslamcılığın Doğuşu, pp. 25.

[22] Şerif Mardin, “19. yy’da Düşünce Akımları ve Osmanlı Devleti”, Tanzimattan Cumhuriyete p. 348. По този въпрос Ниязи Беркес мисли различно, и защищава мнението, че панислямизмът на Абдул Хамид ІІ не е нито реакция на панславизма, нито мечта за обединение на всички мюсюлмани по света. Панислямизмът на Абдул Хамид ІІ, който е политик-реалист, е идеология, насочена срещу арабските шейхове, срещу религиозните водачи – мехди, срещу египетския хедив и сепаратистките движения в Египет, Сирия и Йемен. Вж.: Niyazi Berkes, Türkiye’de Çağdaşlaşma, p. 364.

[23] Şaban Çalış, вж. също и: Mortimer, Faith and Power, p. 80.

[24] Renée Worringer, “Sick Man of Europe or Japan of the Near East?; Contructing Ottoman Modernity in the Hamidian and Young Turk Eras”, International Journal of Middle Eastern Studies, No.36, 2004, pp. 207-230.

[25] Şükrü Hanioğlu, “Batıcılık”, Tanzimattan Cumhuriyete Türkiye Ansiklopedisi, p. 1383.

[26] Tunaya, Garpçılık, p. 594.

[27] İçtihat, no: 89 (Hicri 1329), p. 1890. Споменато в: Tarık Zafer Tunaya, “Garpçılık”, p. 590.

[28] Sina Akşin, Türk Ulusçuluğu, Cumhuriyet Dönemi Türkiye Ansiklopedisi, p. 1943.

[29] Gencay Şaylan, “Milliyetçilik, İdeoloji ve Türk Milliyetçiliği”, Cumhuriyet Dönemi Türkiye Ansiklopedisi. Падтикът на тези изследователи е в желанието им да познават така добре чуждите народи, както познават своите. Този мотив определя началото на изследванията в историята, езика и философията

[30] S. A. Zenkovsky, Pan-Turkism and Islam in Russia, (Cambridge: Harvard University Press, 1960).

[31] François Georgeon, Türk Milliyetçiliğinin Kökenleri: Yusuf Akçura, (Çev. Alev Er), (Ankara:Yurt Yayınları, 1986).

[32] Francois Georgeon, op. cit.., p. 47.

[33] Bernard Lewis, op. cit., p. 329-330.

[34] François Georgeon,op. cit.., p. 17.

[35] Nadir Devlet, İsmail Bey (Gaspıralı), (Ankara: Kültür ve Turizm Bakanlığı, 1988).

[36] Акчура и Гаспрински споделят едно и също мнение по много въпроси. Различието помежду им идва от приоритета, което те отдават на исляма и тюрското начало. За Гаспрински ислямът е на първо място, докато за Акчура, както сам той заявява в “Три начина на политика” (Üç Tarz-ı Siyaset, p. 50.), тюркското (или етничното – б. пр. Й. Б.) стои преди исляма. По-подробно вж.: David Thomas, “Yusuf Akçura and the Intellectual Origins of Üç Tarz-ı Siyaset”, Journal of Turkish Studies, 2:1978, pp. 127-140.

[37] Masami Arai, Jön Türk Dönemi Türk Milliyetçiliği, Çev.Tansel Demirel, (İstanbul:İletişim Yayınları, 1994).

[38] Tevfik Çavdar, İttihat ve Terakki, (İstanbul: İletişim Yayınları, 1994).

[39] Jacob M. Landau, “Kültürel ve Siyasi Pantürkizm”, Osmanlı Ansiklopedisi, cilt 7, p. 493.

[40] За повече информация относно пантюркистките организации и техните издания вж.: Masami Arai, “Between State and Nation: A New Light on the Journal Turk”, Turcica (Paris), 24: 1992, pp 277-295.

[41] Организацията е основана на 6 януари 1909 г. – Fethi Tevetoğlu, Müftüoğlu Ahmet Hikmet, (Ankara:1986), p. 80.

[42] Yusuf Akçuraoğlu, Türk Yılı: 1928, İstanbul, 1928, p. 435.

[43] Цитираният договор е сключен от садразамът Халит паша, Енвер Паша, Талат Паша и от председателя на парламента (Meclis-i Mebusan) Халил на 2 август 1914 г. в личната резиденция на Саит Халим Паша на Босфора. Най-важната алинея в договора предвижда, че ако между Русия и Германия възникне конфликт, Османската империя ще ставне част от силите на Остта. – Eric Jan Zürcher, op. cit., p. 165-166.

[44] Bernard. Lewis, op. cit., p. 346.

[45] Jacob M. Landau, “The Fortunes and Misfortunes of Pan-Turkism”, Central Asian Survey, 7 (1): 1988, pp. 1-5.

[46] Fuat Dündar, İttihat ve Terakki’nin Müslümanları İskan Politikası (1913-1918), (İstanbul: İletişim Yayınları, 2001).

[47] Nesim Şeker, “Türklük ve Osmanlı Arasında: Birinci Dünya Savaşı Sonrası Türkiye’de “Milliyet” Arayışları ya da “Anasır Meselesi”, Erik Jan Zürcher (der.), İmparatorluktan Cumhuriyete Türkiye’de Etnik Çatışma, (İstanbul: İletişim Yayınları, 2005), pp. 157-175.

[48] Nesim Şeker, 2005, p.168.

[49] Eric Zürcher, 1999, p. 187.

[50] G. L. Lewis, “The Ottoman Proclamation of Jihad in 1914”, Islamic Quarterly: A Review of Islamic Culture , 19 (1-2), 1975, pp. 157-163.

[51] Гръцко-турската война. Бел. пр. Й. Б.

[52] Oral Sander, Anka’nın Yükselişi ve Düşüşü, (Ankara: 1993).

[53] Mustafa Kemal Atatürk, Söylev I, p. 193.

[54] По-подробно за западната ориентацията в мисленето на Ататюрк вж.: Mehmet Gönlübol, Atatürk’s Foreign Policy: Goals and Principles, içinden: Feyzioglu, Turhan (der.), Atatürk’s Way, (İstanbul :1982), p. 255-302.

[55] Вж.: Baskın Oran, Az Gelişmiş Ülke Milliyetçiliği , (Ankara: 1997), pp. 28.

[56] İlhan Selçuk, Avrupa’ya Anadolu’dan Girilir”, Cumhuriyet, 14/11/1997.

[57] Afet İnan, Mustafa. Kemal Atatürk’ten Yazdıklarım, (Ankara: 1971), p. 37.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.