Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Николай Чернокожев

Залези и Запади

или окцидентализъм vs ориентализъм

 

За България често – може да се каже, че и постоянно – се е твърдяло и се твърди, че е „между Изтока и Запада”[1]. Други втвърдили се твърдения са, че България се намира на кръстопът, че Балканският полуостров е мост, а от дадена (западна) гледна точка той е „барутен погреб” или „буре с барут” и т. н.

Това че споменатите конструкции са калцирали, незадължително означава, че те са неверни. Може да се допусне, че те просто назовават и опредметяват място, конструират координатна система и се стремят да стабилизират между двете оси точка, която има относително ясни ценностни координати.

Но те – и най-вече първото между – пораждат множество въпроси, особено за обема и съдържанието на понятията „Изток” и „Запад” и за тяхната плътност и разми тост, яснота и неяснота, променливост и непроменяемост, както и за онова, което ги събира или свързва, онова, в което те се докосват.

Освен това между изявява и периферност по отношение на някакви центрове, а ако самото то е достатъчно силно, може да започне да мисли себе си като самодостатъчен център между нефиксирани от негова гледна точка центрове, които могат да бъдат ценностно полюсни и т. н.

Ако на мястото на „Изток” и „Запад”, бъдат поставени обаче думите Ориент[2] и Окцидент, неизбежно и самите неща, както и координатната система, ще се изменят. Защото, струва ми се, в масовите представи на българите относително неутралното понятие е „Изток” – чисто пространствено той започва от България (от Босфора) и се простира до – включително – Япония; той е „близък” и „далечен”, а самото понятие е географски уплътнено и не толкова обременено с оценъчност. Изтокът може да носи различност, която не винаги и задължително е низпоставна спрямо Запада, макар че подобно разполагане да е възможно и да се проявява в редица случаи. Докато „Ориент” крие някакви негативни нюанси. Те обаче са налични по отношение на културата на бита, но когато се говори за мъдростта, поезията, еротиката и т. н. на Ориента, той просто става друго място, топос на утопично биване на универсалността. Все пак в този случай изместването не е толкова и само на Изток, колкото на югоизток, а Северът и Югът от своя страна и сами по себе си са далеч по ясни, защото притежават полюси.

И всичко това несъмнено е подчинено на традиции на боравенето с определени понятия. За българите „възточният въпрос” не е „ориенталски въпрос”, макар в (западно)европейската традиция той да е назоваван именно като „ориенталски”, и макар да е бил в полето на действие на руския Азиатски департамент, за българите той не е азиатски въпрос.

Та дори всички, които са следвали и следват във Факултета по славянски филологии на СУ изучават западноевропейска/западноевропейски литература/и – литератури, които имат нещо общо, общ знаменател, но не изучават източноевропейски литератури, не защото такива няма или не може да има, а защото те не са събрани, не са обединени от нещо, макар че подобно обединение е възможно. Само че едни източноевропейски литератури, съотнесени към високите западноевропейски литератури – с тяхното проблематично или не толкова желано множествено число, ще бъдат малки, разпокъсани, каквито са и нациите, които са ги създали.[3]

В същата посока могат да се проследят колебания в описването на северните и западните граници на Балканския полуостров, в дефинирането на понятието „Югоизточна Европа”, в рамкирането на „Централна Европа”. Тъй като тези понятия са в активна политическа употреба, е интересно как в доминацията на едно или друго, или в изчезването им в загадъчни абревиатури се проектират визии за бъдеще. Тези визии могат да са продукт на конкретни ситуации, но имената все пак имат своя памет.

Този частни примери са изключително показателни за наличността на осъзнавана граница между изтока и запада, за нейната подвижност и за скритото в нея българско твърдение:

„Българите (ние) са (сме) на границата между Изтока и Запада, но от западната й страна”.

А проблемът за ориентализма и окцидентализна е проблем на идентификация, в един неин глобализаторски модус.

Що се отнася до Запад и Окцидент – първото понятие го има, а второто – като че ли не.

Така – съзнателно пресилвам това твърдение – Ориентът не е изпълнен основно с поезията на изгрева, не е обгърнат от ореолите и надеждите на началото, докато Западът е пренатоварен със залеза (заника) във всичките му значения. Ориентът е или място на покой, и съзерцателна мъдрост, или място на не осъществило се от гледна точка на западния европейски модел развитие, на изостаналост и варварство. И когато към тези стереотипи се прибави и верската различност, противопоставянията могат да бъдат доведени и до някакъв критичен предел.

Но от друга страна, в началото на XXI век представата за Ориента, в ислямската му разгърнатост и доминация е място на физическа младост, като се има предвид възрастовото отнасяне между Запада и Изтока. А младостта принципно се свързва с динамика, желания, екзалтации, потенциални грешки на растежа, следователно и с произтичаща от тази младост нестабилност.

Докато Европа (западна) и чисто статистически е възрастна, уседнала, задоволена, предписваща правила на другите и стабилна.

Дали Зевс би се преобразявал, за да отвлече една такава Европа?

Така че думите, които стоят зад две от посоките на света са едновременно краен брой, но също така непрестанно менят смисловите си обеми.

Както е известно на Е. Саид дължим факта, че „ориентализъм” е понятие, описващо наличности, нагласи и нагледни. „Окцидентализъм” обаче няма същия статут, може би защото думата „Запад” (залез; място на залязването) и нейните деривати са обхванали необходимото.

Така че разположената между позиция и обозначаващата това място гледна точка е показателна с начините, по които произвежда световете, принадлежащи на изтока и на запада, по които ги описва и противопоставя, за да осъществи класация, изразяваща различни вътрешни съпротиви.

Ето и един показателен пример, но преди това само бегло пунктиране на далечен по отношение на България и на една от българските културни институции контекст.

В края на второто десетилетие на XX в. – 1918 – излиза първият том на „Залезът на Запада” на О. Шпенглер[4], а в началото на третото десетилетие – 1922 – вторият. Както твърдят повечето енциклопедии, изследването представляват реализация на повлияна от Гьоте и Ницше философия на културата и на историята. Шпенглер различава осем независими култури, чийто начин на живот (Lebensstil) определя всички техни външни проявявания като икономика, право, изкуство, религия. Възникването (появата), разцвета и западането (упадъка) на културите са в подлежаща на сравнение (биологическа) закономерност, а съвременната западна („фаустовска”) култура е превалила своя апогей.

Пак в началото на 20-те години, през 1923 г. Хосе Ортега-и-Гасет основава и започва да издава „Revista de Occidente”, излизало до 1936 г., когато самият издател напуска Испания.[5]

В началото на 20-те години в „Списание на Българската академия на науките” (книга XX, клон историко-филологически и философско-обществен, 11, 1921, с. 187-238) е поместен докладът на С. С. Бобчев, изнесен във Философско-обществения клон на 10 декември 1918 г. „Ориентализацията на Византия и нейното отражение у южните славяни” от К. Стоянов.

Докладът започва с удивление пред жестокостите по време на война и в системата от наказания в мирно време, която в някои нейни прояви е единствено белег на Изтока, за да изложи тези като:

 

Византия е важен елемент на човешкото развитие; тя бе посредница между стария и новия свят. Чрез нея идеите на източните народи минаха в Европа. Но византийската цивилизация е само частен случай от вековното източно нашествие. Капиталният факт, който господствува над цялата история на предна Азия в древността, е опозицията на гръцко-римската и персийска цивилизация. След завоеванията на Александра Велики взаимодействието между елинизма и ориентализма ставаше непрекъснато. Александрийската цивилизация е първата форма на това взаимодействие. При династията на Сасанидите (228 г. сл. Хр.) иранизмът почна да проявява своето надмощие и спрямо ослабената от преврати римска империя, която съзнателно или несъзнателно се обръщала в негова подражателка.

Към ценните заслуги на християнството трябва да се отдаде и тази, че то спаси Европа от победоносното нашествие на източните култове. Религиозният екстаз в тези култове често се придружавал с доброволно осакатяване ad majorem deorum gloriam. Една от формите на туй осакатяване е скопяването. Никое суеверие на езичеството не е клеймено повече и по-заслужено от християнските апологети[…]

Историята на римската империя през първите три века от нашата ера се резюмира с мирното проникване на запад от изток[…] Вече от V век делът на изток в европейската култура става по-голям и Цариград се явява центъра на тази нова гръцко-източна култура: управлението и нравите тук получават източен характер.

 

Разглеждайки основанията и идеологията на този текст, няма да се концентрирам върху коректността и мотивираността на редица твърденията, на научната им оспоримост и/или приемливост. Интересното и показателното в този текст е, струва ми се, че е наличен стремеж към описване на глобалност в завоевателната й същност – „вековното източно нашествие”, „нашествието на източните култове” (к. м. Н. Ч.), в която глобална картина Византия е посредник и среда за проникване на източното в Европа и т. н.

Агресията идва на вълни от изток, цикълът на приливите е проследим на различни равнища на културни взаимодействия – особено на нивото на властта и на вярата. И ако при властта нещата са относително ясни: „Същевременно се ориентализира и концепцията на императорската власт. Ни един израз не беше по омразен на римляните от думата цар. Обаче, източните поданици на империята нямаха това отвращение към него.”; то по отношение на вярата е посочено следното: „След отделянето на иноезичните и инославни елементи от Египет, Сирия и източна Армения, повечето пасоми били гърци, но имало и инородци, та църквата образува най-яката връзка между тях, вместо патриотическото чувство. Подобно на Турция, която почива върху религиозното единство, и във Византия стигаше да влезе някой в лоното на църквата, за да добие юридическо право върху всички държавни длъжности.”

В известен смисъл е повторена и онагледена тезата, излагана по време на Възраждането и от Л. Каравелов, за „турско-византийската цивилизация” и за лишеността на тези империи от толкова важното за европейското ново време и за българския XIX в. чувство на свързаност с родината – от патриотизма.[6] Власт и вяра в тяхната свързаност и взаимна подкрепа владеят върха на ценностната пирамида, поради което за други – особено за по-късни – понятия там просто няма място.

Описваната ситуация не е интерпретирана в нейната затвореност, а са пунктирани последствия, за да се подчертае, че тъмното в съвременния свят има своите дълбоки корени.

Така на с. 204 се явява следният цитат от Z. Lingenthal, (Geschichte des griech. römischen Rechts, 3 Aufl. 325-331): „Ако историята на византийското гражданско право има тоя интерес, че ни показва естественото развитие на Юстиниановото право и чрез туй става поучителна негова критика, историята на византийското наказателно право не представлява никаква печалба за по-добро упознаване и преценка на Юстиниановото наказателно право. То ни уведомява само за едно съществено нещо, че във византийските средни векове чрез законодателството на исаврийските императори получило сила едно наказателно право, което тъй продължително е действувало върху възгледите на населението, щото в най-ново време вършените жестокости на балканския полуостров изглеждат отчасти като проява от него.”[7]

Така се стига до обобщенията: 1. „Във всеки случай, системата на наказанията говори за началото на умствения и морален упадък на Византия” и 2. „И така, през цялото съществуване на византийската империя човешката личност е била угнетявана”.

Акцентът естествено е поставен върху упадъка (залеза) на ориентализираната Византия – залезът на източната Римска империя – и нейната обезличностеност, а следователно и обезличеност. Не е дори загатнат въпросът доколко образът на една изчезнала преди векове империя (може да) е създаден от усвоилия редица нейни културни достижения Запад.

Що се отнася до българите текстът продължава линията, която е налице още през Възраждането в писаното от Паисий, Раковски, Каравелов и Ботев – за българската свобода, младост, природност, невинност, проспективност и прекършването на всичко това от изконния враг Византия – но се позовава на академичен авторитет:

 

С покръстването на българите и присъединяването им към православието се отворило широко поле за византийската култура и влияние. Но тази култура и влияние изобщо са били фатални за България. „Голямо нещастие било за славянския народ”, казва професор Ягич, това, че обстоятелствата заставили този здрав и цветущ юноша да почерпи жизнени сили от отпаднал и болен старец, чиито сокове вече са съвършено развалени; че пред него, току-що встъпил в живота, постоянно се носел вече отживял образ; че той трябвало да развива и възпитава своя дух от литература, в която вече никак нямало дух и вместо живата оригиналност господствувала мъртвата компилативност. Свободното развитие било в самото начало удушено от гнета на византинизма. Неволно се свива сърцето при вида на безплодната загуба умствени сили на славянския народ върху пусти фрази, в които не знаеш на кое повече да се удивляваш: на безполезния ли труд на компилатора, преводача или преписвача, или на страшната вътрешна празнота и отсъствие на всяка жива мисъл. Това направление вече се съглежда в трудовете на писателите, особено в стремежите на самия Симеон. Понятно е, че тази книжност оставала чужда за по-голямата част от народа, не се докоснала до неговото сърце и не пробудила неговата фантазия. От друга страна, народната поезия, която получила у южните славяни особено развитие, била недостъпна на умове, погълнали в себе си книжната византийска риторика; строгият морал на неофитите на християнството се отнасял със сурово отрицание към всичко, което така или иначе напомняло езическите времена. Разривът между „обществото”, т.е. повече или по-малко тесния кръг от книжни хора, църковни четци и компилатори от една страна, – и народа от друга, изпъкнал от самото начало доста релефно.(В. Ягич. Исторiя сербско-хорватской литературы, с. 82 сл.)

 

Фаталността на византийското влияние е не само в неговата съдбовност, но и в тоталната му деструктивност. „Фатално”, „голямо нещастие”, „удушено свободно развитие” и т. н. са изрази, с които се говори за поробване и в частност за началото на османското владичество, преди българите, по думите на Паисий, да „свикнат” с него.

Цитираното сякаш подчертава, че над България тегне орисията на поробването, че българите са орисани да обитават пространство около/до някакъв болен, залежал се, но неумиращ човек – първоначално Византия, а после Османската империя („болният човек край Босфора”).

В тази така популярна и лесно поддаваща се на популяризиране теза: че всичко би било по-различно, ако не са тези тела с развалени вече сокове, в които се спъва гордият победоносен ход на българите[8], които отравят здравото и младо българско тяло се оглеждат редица преобърнатости и смени на посоките.

Първо – българите идват (от друга гледна точка – са допуснати да се заселят и да пазят северната граница на Византия) от север спрямо Византия, а и от гледната точка на по-късни историописания, като това на Петър Богдан Бакшев например, те идват от тъмната северна Скития. Стремежът към юга характеризира за векове движението на определени човешки потоци. Медитеранското пространство става граница, където се срещат религии и култури – примерите на южна Италия и особено на Сицилия като места на културни смесвания, както и на Испания са показателни.

Второ – същинското разполагане на българската държава я поставя между две граници: Дунав и Стара планина, като едната я отделя от неразвития и нецивилизован Север, а другата от морално западащият и вредно въздействащ Юг. В този смисъл България излъчва в посока Север културни импулси, необременени от наличното във Византия разтление, а основният враг се стаява на юг, отвъд Балкана.

Така след разполагането на българите в очертаната ивица земя започва и себеизявяването им, мислимо в линията Изток-Запад.

Себеописването и себеоценяването на българите естествено води до създаване на идеализиран образ на собственото предхристиянско време. Може да се каже, че българският XIX в. говори за (чрез Паисий, но и чрез други гласове) за отрицателното, дошло в българския свят чрез културното колонизиране, че този век съзнателно или не работи с образите на естествения човек (добрия дивак) и на коварния експлоатиращ господар, че е налице някаква изначална чуждост между културата на Византия и българската (славянската) традиция. Същото противопоставяне между природност и цивилизованост по време на Възраждането е налице и в сферите на описване на вярата в началото на борбата за самостоятелна (национална) църква.

В тази посока е показателен примерът, даден в разглеждания текст:

 

У Пахимера има свидетелство, че евнухството шокирало понятията на южните славяни. Като говори за сродяването на византийския двор със сръбския в края на XIII век (1299), той описва свитата на византийската княгиня. Сръбският крал (Милутин), комуто била предназначена тя, запитал, какво е всичко това. След като му обяснили, той най-много се учудвал на евнусите и се провикнал: „Хе, хе, що са тия неща? Тоя начин на живот не е свойнствен нам.

 

Негативното се промъква не толкова в живота на простия народ колкото се настанява директно в покоите на царете – византийските принцеси са проводник на злото, като по този начин династичните политически бракове се сдобиват с позната от фолклора (вкл. и от Библията) схема на разполагане на персонажите: коварната изкусителка (чужденка), която изсмуква силата и руши морала на мъжа (в резултат на нейното въздействие, често уподобявано на отравяне, изчезват или се релативизират понятия като „родно” и „дълг”). В различни конфигурации тази интерпретация се тиражира през Възраждането (Раковски, Ботев), а и по-късно ще има своето място в българската литература и в разказите за миналото.

Репликата на сръбския крал е реплика на естествения човек, който може да разпознае свойственото от несвойственото, иначе казано своето от не-своето, това е реплика, която е много близка до някои стихове от финалната песен в „Криворазбраната цивилизация” – „чуждото за нас е странно, че за други е скроено”.

Така декларативното разподобяване от Византия и византийското се превръща в противопоставеност на определено разбиране за ориенталско и в този смисъл българите имат нещастието да бъдат колонизирани културно от Византия, а политически от Османската империя. Заплахата от Изток е дълговечна, почти постоянна, а нейната наличност произвежда и (само)съзнанието за вал, укрепление и за функцията на спасител, която балканските славяни имат, намирайки се между Ориента и неговата агресивност и Запада, който не е заплашителен, макар през средните векове, а и не само тогава, да не е представян, изживяван и мислен като свой. Както е известно и до днес е разпространено масово убеждението, че буферът, отнел част от мощта на османците, са балканските (славянски) народи.

Така представяният от С. С. Бобчев текст стига до точката на експлицираното съизмерване и съпоставяне:

 

Срещу независимия дух на западноевропейските рицари, у които силно е било развито чувството за чест, във Византия имаме раболепните чувства на населението, а пък чувството за чест било затъпено поради телесните наказания, от които не предпазвал и официалният сан… Срещу отсъствието на легитимност, от която произлизали дворцовите преврати, в Европа имаме вече идеята за законност, вярност на клетвата, която вярност поразявала и въображението на някои от образованите гърци.

 

И двете изречения започват със „срещу” – Западът срещу Изтока или Изтокът срещу Запада, а между тях славяните на балканския полуостров, които са не толкова в ситуация на избор, колкото в съпротива срещу…. и по този начин изявяват себе си в мястото Европа.

Откроен е конструктивният дух на Европа, особено ярък на фона на неконструктивния византийски дух, но всъщност неконструктивността – в нейните социални и морални измерения – има много по-дълбоки корени, откриваема е много по-назад във времето:

„Най-големия недъг на старогръцката култура състоял в презрението, което показвали нейните корифеи към останалите народи. У тях повече, отколкото у всеки друг народ, любовта към отечеството се свързвала с омраза към чуждото.” Древността все пак познава понятието „отечество”, но го инструментализира негативно по отношение на другите, докато империите от ориенталски тип разрушават самото понятие, изтриват го от мисловните и емоционални светове на хората.

Всъщност тезата на автора подчертава позитивната свързаност между „свобода”, „чест” (вярност на клетвата) и „законност”. Иначе казано Европа е възможна на основата на връзката между дух, дума и дело, която връзка не съществува (или ако е съществувала, се е разпаднала) за и в Ориента, т. е. същината на византийското се разкрива и е видяна в отсъствията, в липсите.

Както беше посочено, в този текст негативизирането на придобития от Византия опит може да бъде мислено като продължение на редица налични още през Възраждането доктрини, свързани не само с имената на Каравелов и Ботев. И ако Ботев описва как българският народ вика „Бъдещето ми! Бъдещето ми!” („…пред зори …. от вратата на къщата си…”), то ситуацията сякаш предполага, дори предусеща желанието за бъдеще, идването на някакво бъдеще заедно с просветляването, но не и устремяване към бъдещето. А както е известно от други текстове на Ботев, а и не само той застъпва подобни тези, Изтокът, мислен в негативното на Ориента, е варварски, нецивилизован, докато Западът е изпълнен от друг тип негативност – експлоатиране на народите, болести на цивилизацията и т. н.

Бъдещето на българите трябва да дойде като „тяхно”, обособило се спрямо други възможности и потенциали, а може би викът за бъдеще е искане българите да бъдат оставени да създадат, постигнат сами своето бъдеще.

Само че едно бъдеще идва от Изток, друго бъдеще е провиждано на Запад и тези варианти на бъдеще се явяват през определени периоди от време и предизвикват различни кризи и реакции.

Докладваният от С. С. Бобчев текст завършва:

 

Ще каже, в туй отношение православните славяни, въпреки уроците от своята учителка, си останали истински европейски народи.

И така, от изложеното до тук виждаме, че византийската култура почива върху гръцко-римско-християнска основа, но през течение на вековете се проникнала от източни елементи[9], които й дават своеобразен отпечатък. Проследихме някои от тези елементи: по-подробно – ослепяването и скопяването, а мимоходом – концепцията за императорската власт, дворцовите преврати, окоченясалия формализъм в живота и литературата. С това ни стават по-ясни много явления от културата на православните славяни. Същевременно забелязахме и известна опозиция на славянския дух против византийските схващания. В тази опозиция лежи залога за самостоятелна славянска култура в бъдеще.

 

Духът е противопоставен на схващанията – духът не иска и не се оставя да бъде хванат в капана на не свободата.

Същинското свое предстои да се случи в бъдещето, т. е. може би вече се е случило.

Финалът се опитва донякъде да смекчи или поне да не поставя на преден план, негативният образ на Византия, който самото изложение усилено изгражда. То от своя страна, макар да притежава широк спектър научни позовавания, борави с редица известни, имащи особена популярност тези, като една от основаните е, че „православните славяни, въпреки уроците от своята учителка, си останали истински европейски народи”, т. е. налице е (съзнателна или несъзнавана) вярност на европейската норма, която от своя страна трябва да бъде мислена като изначално своя. Презумпцията е, че тази норма е присъща на православните славяни, че именно тя ги укрепва в тяхната същност.

Погледнато по-общо, боравенето с имената „Изток” и „Запад” (използването на оста „Ориент” – „Окцидент”) е аксиологически натоварено, а степента на отдалеченост подпомага изчистената еднозначна оценъчност. И макар още по време на Възраждането Европа да е мислена и като единна, и като множествена, и дори да е натоварвана с известни негативни потенциални енергии, тя остава встрани от образа на своя негативен потенциал, докато Византия и Османската империя са лица на чуждата, агресивно-заплашителна негативност

Позицията „между” се оказва сложна, защото е позиция между едноликостта и монолитността (?) на Европа и многоликостта и разлятостта на Изтока, между близък кряскащ и намирисващ, и размиващ се в далечното Ориент и все по-лесно обозрим европейски Окцидент.[10]

Така българите заявяват, твърдят че са в Запада, но живеят с невинаги изричаното съзнание, че на мястото между, на и над моста, на и над кръстопътя са се изгубили, размили контурите на Изтока и Запада, защото тук „слънцето спряно сърдито пече”. Но… всъщност доминира желание за залез, за потапянето в залези и изживяването (и усвояването) на запади.

 

 

[1] Издадената през 1996 г. в издатеслтво „Бьолау“ книга на Васил Гюзелев има точно това заглавие „Bulgarien – zwischen Orient und Okzident“. Книгата е посветена на културното развитие на България през периода ІХ-ХІІІ в.

[2] Според „Български тълковен речник“ „Ориент“ обхваща, Мала Азия, Близкия Изток и Египет.

[3] Всъщност програмата по литература за средния курс вероятно съзнателно е изключила от общозадължителната подготовка всякаква немскоезична литература, за да създаде бяло поле в литературната карта на Европа, а вероятно и защото „Граф Монте Кристо“ (1846) в някакъв смисъл може да замести в хронологичният срез излязлата две години по-рано „Германия – зимна приказка“ на Хайне.

[4] Сред другите важни съчинения на Шпенглер са : Прусачество и социализъм (1920), Новоизграждането на немския райх (1924), Човекът и техниката (1931). Любопитно е, че именно исторически двуликата (най-вече във времето на Фридрих II) – просветена и войнишка – Прусия Шпенглер свързва със социализма, а след Първата световна война именно в Берлин е въстанието на спартакистите и т.н. Като държавно образование Прусия е особено интересен случай в историята на Европа, особено след като през 1947 г. победителите във Втората световна война преустановяват съществуването на тази държава, с мотивировката, че тя пробужда и подбужда милитаристичния дух.

Така отпада възможността за конструиране на сравнения, каквито с гордост са използвани и по отношение на българите – като „прусаците на балканите“ например.

[5] Пак през 1923 г. Хосе Ортега-и-Гасет издава книгата Задачата на нашето време, а през 1929 г. – Бунтът на масите.

[6] Понятието „патриотизъм“ е западно и бива оразличавано в терминологичната му употреба от „любов към отечеството“, „любов към родината“ или „родолюбието“. От друга страна обаче в късните (и в съвременните) употреби на „патриотизъм“ е потиснат или метафоризирано изместен притежателният аспект, наличен в римското право (Patria Potestas) и бива тотално отричана другата латинска сентенция: ubi bene, ibi patria, защото родината е родина, независмо дали на човек му е добре или зле в нея.

Днес „патриотизмът“ много често се употребява като позитивното друго на „национализма“, а и на „глобализма“. Но тъй като патриотизмът невинаги е изцяло позитивен, то позитивното в него бива укрепвано с определения като „здрав“ – „здравият патроитизъм“ става синоним на „истински патриотизъм“, на „чист патриотизъм“ и вероятно трябва да изрази чистата (платоническата) влюбеност в Родината.

[7] Понятието „патриотизъм“ е западно и бива оразличавано в терминологичната му опотреба от „любов към отечеството“, „любов към родината“ или „родолюбието“. От друга страна обаче в късните (и в съвременните) употреби на „патриотизъм“ е потиснат или метафоризирано изместен притежателният аспект, наличен в римското право (Patria Potestas) и бива тотално отричана другата латинска сентенция: ubi bene, ibi patria, защото родината е родина, независмо дали на човек му е добре или зле в нея. Днес „патриотизмът“ много често се употребява като позитивното друго на „национализма“, а и на „глобализма“. Но тъй като патриотизмът невинаги е изцяло позитивен, то позитивното в него бива укрепвано с определения като „здрав“ – „здравият патроитизъм“ става синоним на „истински патриотизъм“, на „чист патриотизъм“ и вероятно трябва да изрази чистата (платоническата) влюбеност в Родината.

[8] Стереотипът, в който се усъмнява П. Мутафчиев, който в своята „Книга за българите“ пита как така този смел, войнствен и непобедим народ не може толкова векове да победи разкапаната от интриги Византия.

[9] Сред източните елементи особено място имат подправките и другите източници на вкусови и телесни наслади, но те остават на културно ниво, което лесно усвоява, поради което нямат националноидеологическа обремененост. А растителната екзотика е също важен фактор за обособяване на пространства и в този смисъл българските земи са изцяло европейски., а и за българите Европа е добре и сходно позната.

[10] Любопитно е, че земята отвъд океана, търсена като Изток (Индия), е намерена и в някои отношения създадена, произведена като Запада на Запада.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.