Антоанета Балчева
Националната държава в дигиталната епоха и парадоксите на балканистичния дискурс
Живеем във време, когато въпреки кризата в бранша на информационните технологии, дигиталната революция все още е в самото си начало. Нейните дългосрочни икономически, политически и културни последствия все още не са ясно изразени, и все още съществуват повече открити въпроси отколкото сигурни отговори, когато става дума за потенциала на дигиталните медии. Новата ера, на която дадоха облика съвременните технологии е понятие, което включва в себе си не просто дигиталните технологии; не само всичко, което става “около“ компютъра, споровете за изкуственият интелект , хакерите, но също така включва и рекламите, които обещават (и продават) технически чудеса; научната фантастика, (писатели като Уилиам Гибсън и Брус Старлинг, футуролози, като Алвин Тофлър и Кевин Килий; холивудските филми, които ни разкриват едно (близко) бъдеще, в което човекът е роб на компютрите, които от своя страна са “еволюирали“ до разумни същества; бъдеще на киборги: същества полухора – полубогове. Сред многото наболели въпроси, които киберпространството провокира е смяната на ролевата функция на Държавата, въпросът за нейния суверинитет и възможност да “удържи“ потоците от хора, продукти, капитали, информация, които в миналото носеха етикета “национални”? Има ли място националната държава в рамките на Новият Световен Ред? И как в този ред се преподреждат ценностните йерархии и свързаните с тях когнитивни идентичности.В условията на глобализация модерната държава губи най – важната си особеност, тя престава да бъде суверенна, холистична и затворена същност. Дискредитира се ролята й на единствен монополист върху средствата за легитимация, производство и сигурност. От “център на власт” и “орган за управление на господството” в общността, тя става звено в системата на международните институции, транснационалните компании и регионални организации, към които често се прехвърлят определени функции на властта.
Техниката се превръща в социален феномен и основен фактор, обуславящ развитието на културата в системата на т.н. новите on line – общности, за които произходът, полът, икономическото състояние или политическите убеждения не са съществени в противовес на доминиращите в традиционните общности етническа, расова, езикова, политическа и икономическа определеност. Съпричастността, комуникативната свобода, трансферът на идеи са приоритети във виртуалното пространство, където всичко съществува в “чист“ импулсен вид, човекът е безтелесен и представя себе си единствено, чрез своите идеи, като “чиста” информация. Незаангажираността и отвореността на нейния характер изтласква на преден план съществуването на едно динамично идентификационно поле, даващо възможност на всеки индивид да покаже по-добре своята енергия и избор, като се противопоставя на налаганите „твърди идентичности” и дори ги отхвърля. Заедно с това в рамките на едно непрекъснато променящо се и не докрай стабилизирано поле продължават да се борят разнообразни идентичностни модели, които могат да създадат чувство за несигурност и безпокойство.
Новото премодулиране на идентичностите, съпътствани от постоянна компресия на времето и пространството прави особено сложно себеразпознаването в рамките на югоизточноевропейския регион. Плурализацията и индивидуализацията превръщат все повече постиндустриалното общество в посттрадиционалистично, в което хората по-трудно успяват да дефинират принадлежността си към политическите и социални слоеве отколкото преди няколко десетилетия.
Съществува ли изобщо Homo balcanicus? Дали определени групи или лица взаимно разпознават общ списък с предикати (качества, прилики)? При какви обществени и дискурсивни обстоятелства те се разпознават за „балканци”? Каква е връзката на предполагаемата им национална идентичност с тяхната национална, религиозна, етническа или друга принадлежност? Как е било структурирано колективното им въображение в пространствената рамка на полуострова? Какви са емоционалните нюанси на балканската идентификация?
В динамичното поле на идентификациите, където сме изправени пред множество припокриващи се когнитивни карти и множество възможни или действителни институционалзирани идентичности с конкуриращи се когнитивни стратегии се налагат два жизненоважни фактора, които играят съществена роля в структурирането на това агонално пространство. От една страна това е западната политика на представяне на Балканите (или дискурса на Значимия Друг) и Ние-дискурсът на себепредставянето, който в много случаи е в официално и институционално наложената национална идентичност, а в други е в малцинствена съпротива. Мостът между Изтока и Запада, метафорично разкриващ балканското изживяване за междинност предопределя емоционалната травма на югоизточноевропейските нации, чиито идеологии и висока култура винаги са носели в себе си особена тревожност поради противоречивата игра между нормативното и действителното: между модерната повеля и незначителността на тези „нацийки” в конкуренцията на интереси и борбите на великите сили. В опита си да компенсират геополитическата и геокултурната си ирелевантност с определени идеологически себепредставяния догонващият тип модернизации през XIX и XX век, които се извършват в условията на силна национална държава, са тясно свързани с начините, по които се конструира колективна национална памет, и изключват чувства за колективна вина и “дупки в историята”.
Младите нации без непрекъснати традиции са склонни да разглеждат наследството като безпроблемен ресурс на престиж, а не като дълг, усилие, самоограничение. Формира се цял спектър от алтерантивни културни стереотипи, отнасящи се както до структурата на историческото време и геополитическо пространство, така и до пантеоните от национални герои, мъченици и водачи, до своите ключови ценности и авторитети. Постепенно те се отдалечават една от друга до степен на нетърпимост и взаимна изолация: крайната точка на този процес е стабилизирането (подкрепяно и възпроизвеждано от държавни културни институции) на алтернативните български, гръцки, турски, сръбски, албански и пр. големи разкази за „велика” (България, Албания, Сърбия, Гърция и пр.) Културните процеси, в които се произвеждат „твърди” национални идентичности, винаги са съчетани със създаването на огледалния враждебен образ на непроницаемите коварни съседи.
Балканите са станали прословути със символните войни за наследство Македония и Гърция си оспорват Ал. Велики, Гърция, България, Македония и Сърбия си оспорват Кирил и Методий, България и Румъния – тракийската култура и т.н.
Твърде голямата погълнатост от травматичната памет във времена на разпад на идентичности и социална несигурност, усещане за маргиналност и изолираност на големи маси от индивиди води до силна сакрализация на миналото, до възприемане на настоящето чрез миналото и директен пренос на конфликти от миналото към настоящето. Затова по време на най-острите фази на конфликтите в Босна и Косово, когато двете страни се биеха на живот и смърт, наблюдателите откриваха, че участниците в тези конфликти в много отношения живеят в миналото, ръководят се от травми и противопоставяния отпреди шест века по време на битката при Косово поле и ислямизацията на Босна.
Повърхностният характер на произвеждането на национални „идентичностни комплекти” е универсално явление. В сила влиза известният парадокс на паметта – за да си спомниш трябва да забравиш, защото паметта е пренареждане на миналото, въвеждане на йерархии, изтласкване на едно и подчертаване на друго. На Балканите тези два аспекта на идентичност се подсилват от многобройни травми: форсираното догонване на Европа, модернизацията, идваща отгоре, няколко века оцеляване без държава, както и решаващата чужда намеса при създавнето буквално на всичките модерни държави в региона. Резултатът е подмяна на близкото с далечното. Непосредственото минало, вековете на Отоманската империя, белязали дълбоко целия живот и култура на региона е изтласкано назад, а икони на далечни, славни времена се канонизират като източник на национална гордост, дори ако връзката й с настоящето е проблематична. Може да се каже, че един от най-сигурните белези на балканската идентификация е съпротивата срещу балканската идентичност. Строителите на нацията в региона се посвещават на откъсването от регионалната култура; Йорга твърди: „Румънците са по-скоро съседи на Париж отколкото на Белгард и София” Фр.Туджман се оплаква от „…тези, които искат да изтикат Хърватска на Балканите” (интервю в деня на честването на патриотичната благодарност в Земун, 1996 г.) Колкото по-далечни и въображаеми са предците (илири, даки, хети), толкова по-лесно е да създадеш мит за абсолютна автохтонност и да се разграничиш от регионалния контекст. Повечето от тези емблеми на идентичност почти нямат връзка с днешните местни културни практики. (Следвайки тази логика може да се запитаме за механизма, по който Гърция отстоява запазената марка на модерните международни олимпийски игри или как съвременна Румъния е повлияна от предците й даки, какво свързва древните хети и националната държава на Мустафа Кемал Ататюрк или къде в съвременна Албания можем да открием следи от благородните илири). Стратегическата цел на националната висока културна продукция е да създаде разрив и рязко да разграничи всяка национална култура от съседите й. (На Балканите повече откъдето и да е другаде – сравнението е политическо задължение.( Както другаде по света това контрастира с относителната хомогенност на всекидневната култура, която не се спира на държавните граници. В целия регион човек се среща с един и същ начин на приготвяне на кафе или бюрек, свирене или танцуване на кючек, архитектурни елементи. Именно този драматичен сблъсък на т.н. „идентичност отгоре” и „идентичност отдолу” е може би най-ясната отличителна характеристика на региона. Всъщност маркерите на националната идентичност сякаш се създават най-вече, за да се представят пред големия западен Друг, който би трябвало да възприеме страната ти за по-добра от другите. Подобна самодисциплинираща версия на високата култура трябва да се разбира в динамично напрежение с това, което потиска.; норма и трансгресия образуват обща система и се предполагат взаимно.
Това, което допълнително усложнява тази стигма е динамичната промяна на стандартите, наложени от чуждия поглед, които очевидно променят правилата на играта поетапно по време на т.н. три вълни на модернизация. По време на първата, свързана с европейското догонване имаме създаване на национални институции – парламенти, армии, опери, музеи; или въображаеми – престижни предци, национални литератури, езикова и фолклорна хомогенност. Втората, свързана с наподобяването на създадения от развитите държави модел на индустриализация, урбанизация и масова култура за югоизточноевропейските нации се извършва в условията на една идеологическа чистота (нещо, което поражда безброй режими като се започне с крайно дясното на Метаксас и Антонеску и се свърши с ортодоксалния сталинизъм на Енвер Ходжа.) Третата вълна, дошла през 80-те години с консерватизма на Тачър и Рейгън и кулминацията – падането на Берлинската стена изисква от балканските нации една нова адаптация към все по-силно глобализиращото се световно пространство, което разкрепостява създаването на нови архитектоники на индивидуалната и колективна памет, в условията на една свободна размяна на стоки, идеи и услуги.
Очевидно е, че паметта на традиционния, модерния и постмодерния човек се различава съществено. Електронната репродуцируемост чрез харддискове, компактдискове, дигитални камери и флопидискове на места, хора, страни и географски региони прави възможно дигиталното пространство на безкрайно многото симулакруми, което става по-мощно от реалното пространство и влияещо върху него. Все по-субективна става връзката с миналото. Данните на отлитащото настояще могат да бъдат складирани, комбинирани, компресирани, пействани, копирани, пренареждани, даунлоудвани, предавани, споделяни, оформяни и преоформяни в непрекъснато променящи се различни съчетания. Хилядите печатни и електронни медии събиращи и съхраняващи огромно количество информация, която се превръща в описан “резервоар” за миналото, определят устойчивата същност на модерния човек, която се превръща във флуидна идентичност, опираща се на постоянното пренаписване на историята. Така въпросът за ренегатството се оказва проблем на модерната, но не и на постмодерната епоха, в която бързо се създават и унищожават идентичности и се проектира свързана с тях памет.
Появява се феноменът на постмодерната постоянна деконструкция и промяна на мястото и ролята в историята – проблемът за множеството дискурси, интерпретации и реинтерпретации на историята. Компютърът може да събира безкрайно количество данни, ставайки “резервоар” на непрекъснато възникващото минало, и да ги съчетава по всевъзможни начини.
В този нов свят двоичното напрежение, създаващо ефекта на идентичността, като че ли се обръща. Универсалното и специфичното сякаш са си сменили местата, така че културата на хроничен дефицит на модерна универсалност (И.Д.) е заменена от култура с хроничен недостиг на местно и специфично. Срамният мултиетнически характер на балканския регион, наследен от отоманската система на милети, по странен начин се превръща в символен ресурс. Градове като Истанбул, Солун, Сараево и Пловдив с гордост ескпонират мултикултурната си традиция. Модернистки фигури на универсалоното, идващи от региона като драматурга Йожен Йонеско или литературоведката Юлия Кръстева днес са изместени от стожери на идентичността, препродавщи местния колорит като музиканта Горан Брегович или режисьора Емир Кустурица. Стратегиите на себепредставяне започват да променят посоката си : идентичността се основава вече не върху универсалното откъсване от характерното, а върху естетизираната местна съпротива срещу безлично-глобалното.
Всички тези идеи са в унисон с факта, че съвременната глобализация е диалектически свързана, съдържа в себе си като възможност и реализация противоположни тенденции на плурализация.
От една страна нейните унифициращи тенденции, както отбелязва и В.Голсуърди могат да поощрят балканизацията като особен вид фрагментация, както и да създадат нов тип „виртуален национализъм”. „Мрежата на глобалните комуникации позволи на експатрирани общности навсякъде из развития свят да поддържат по-тесни връзки с родните си страни и да влияят на политическата сцена „у дома по множество различни начини. Някои от най-радикалните балкански националисти могат да бъдат открити сред американските данъкоплатци и гласоподаватели. Световната информационна мрежа, макар и да е краен израз на глобализацията, също подпомогна в несравнима степен разпространението на националистически материали и насърчи различни процеси на балканизация”.
От друга страна разбирана в постмодерните й измерения плурализацията гравитира по-скоро към ускореното нарастване на разнообразието на културите, резултат на иновативния характер на съвременните икономики и общества като цяло в противовес на засилваща се хомогенизация, масовизация, уеднаквяване в предходната индустриална епоха, на хомогенизацията на локални културни реалности в рамките на големи национални държави.
Нейната особеност изразяваща се в рязкото засилване на диалога между културите, съществуващи като непрекъснато взаимодействащи си реалности, а не като множество монади, съществуващи съвместно, но независимо една от друга е подпомогната от функционирането на четири основни механизма на партикуларизация и плурализация на културите: демасификация, глокализация, пазарна сегментация, мрежова дивергенция.
При пазарното предлагане определяща става франчайзинговата култура. Козовете са в ръцете на този, който успее да предложи специфичен продукт, достатъчно енергично маркетизиран и предлаган с техниките на паблик рилейшъна.
При дезорганизирания капитализъм и постфордизма същностна характеристика на стратегията на транснационалните корпорации е “глобалната локализация”, или глокализацията, като реакция в световен мащаб на специфични регионални и групови пазари. На ефективната локализация на маркетинга и предлаганата продукция се гледа като на особено важно средство, чрез което може да се отговори на разнообразни изисквания на специфични локални групи и потребители.
Голяма част от глобалната “масова култура” е всъщност импрегнирана с локални идеи, стилове, жанрове по отношение на музиката, изкуството, начина на живот, готвенето и т.н Но появата на нови световни центрове и интензификацията на контактите между всеки отделен регион на света рязко увеличава възможностите за включване в глобално функциониране на елементи на най-различни локални културни реалности. В този смисъл самата глобална култура не е нещо единно, а представлява своеобразна мозайка, колаж, пастиш. Старите селски и местни общности на Балканите с твърдите им идентичности вече не съществуват; „националната” и „универсална” роля вече са дискредитирани до голяма степен; избликват странни, хибридни модели на идентичност, омесващи предмодерни, модерни и постмодерни прилики и разлики. Възникват нови аналитични условия за формирането на балканската идентичност, „около която”, по думите на Душан Биелич, „разпръснатите като след катастрофа на магистралата на глобализацията културни фрагменти на балканската същност могат да бъдат събрани и преподредени в парламента на нашите хибридни балкански култури”. В този случай глобализацията, както се изразява В. Голдсуърди се е оказала по-скоро положителният герой, отколкото злодея в пиесата. „Благодарение на интернет и на множество други канали за академичен обмен, които се развиха след 1989 г., учените живеещи на Балканите, вземат участие в дебатите въпреки нерядко трудните обстоятелства, и то много по-съдържателно, отколкото в края на 70-те и в началото на 80-те години, когато ориенталистките изследвания се зараждаха. С едно оново поколение от западни историци на Балканите, развенчаващи митовете, които балканските народи евентуално имат за себе си, и с балкански учени, издърпващи килимчето изпод някои самодоволни западни дефиниции за Балканите, сега за пръв път от втората световна война насам има текущ диалог и несравним обмен на идеи.”
Глобализацията на капитализма и неограничаваният от национални граници информационен бум водят до глобално смесване на културата, с което изчезват предходните “чисти” и “автентични” култури. Например джаз по български фолклорни мотиви; или мексикански ученички, облечени в гръцки тоги, танцуват в стил “Айсидора Дънкан”; или китайска версия на Шекспир. Извършва се своеобразна осмоза, синкретизация на културите, или “креолизация на глобалната култура”. Появява се феноменът, който А. Мол още преди три десетилетия нарече “мозаечна култура”. При това се налага постмодерното хиперреално, което е свързано с активната промяна на реалността в един свят на глобални потоци от знаци – медийни образи, гласове, данни, финансови потоци във вид на електронни импулси. Те не само че не са непосредствено отражение на някакви готови обективни дадености, а в много отношения са далеч от тях, макар че в крайна сметка конституират реалното поведение на хората.
„Противоречивата среда на Балканите често блокира господстващите модели, като разкрива съвършено неочаквани възможности за множествени а-ха преживявания, алтернативни идентификации и контраидентификации; индивидите и групите често търсят опипом ”трети „ или „четвърти” път, за да избягат поне за малко – както от скованите брони на официалните роли, така и от стигмата. Това поражда непредсказуеми и случайни актове на идентификация – случайни или игрови „себеразпознавания” непредвидени от по-рано съществуващите господстващи форми.
В условията на непрекъснато променящия се балканистичен дискурс интерпретирането на „балканизма” не като артефакт от миналото, структуриран около опозиции като рационално-ирационално; център-периферия; цивилизация-варварство, а като една динамично функционираща идентичност, установила деликатно равновесие между конкурентните представи и образи на Балканите и Запада, на Ориента и Окцидента ще засили богатия колорит на местните културни традиции и ще остойности приноса им на борсата на световната интелектуална продукция. Главните акценти на югозточноевропейската същност ще се определят от съпоставянето на различни културни стандарти с еднакъв ценностен код при запазване на локалния цвят. „Завръщанията у дома” са възможни само след „отпътуванията”, „родното” не само се идентифицира чрез оглеждане в чуждото, но и се твори чрез неговата асимилация.
