Румяна Прешленова
Висшето образование в Австро-Унгария и българите 1879-1918 г. –
Нови манталитети и нови възможности
Какво друго, ако не висшето образование, е най-прекият път към науката, техниката и модернизацията на обществата в новото време? Разбира се, този път не е лек, особено за нации като българската, осъдени на прословутото догонващо развитие. Създаването на Висшето училище в София през 1888 г., само едно десетилетие след възстановяването на българската държавност, е факт, достоен за уважение. От гледна точка на “нормално” развиващите се европейски страни и на част от българския политически и културен елит то е внедрено преждевременно, без достатъчно добри материални условия, кадрова обезпеченост, учебни планове и програми. Като предшественик на Софийския университет то обаче е съизмеримо с просветните постижения на други нации, влезли в новото време при далеч по-благоприятни политически, социални и културни условия в сравнение с тези в Османската империя. Нека припомним само, че университетът в Букурещ е създаден през 1864 г., Императорското висше училище в Загреб е открито през 1869 г. и преименувано в университет през 1874 г., университетите в Клаузенбург/Клуж и Черновиц/Черновци са основани съответно през 1872 и 1875 г., а този в Любляна – едва през 1920 г. По-съществено от гледна точка на настоящата тема е обстоятелството, че със своите три факултета – историко-филологически, юридически и физико-математически – българският университет осигурява подготовка по сравнително ограничен кръг от специалности. За обучението на специалисти с висше образование в ключови области на модернизацията като медицина, техника, архитектура, икономика, управление, изкуство и пр. българите остават зависими поне до Първата световна война от чуждестранни висши учебни заведения.
Доколко настъпва промяна в манталитетите и възможностите в това отношение може да се установи при сравнение на данните за българската възрожденска интелигенция с тези за студентите в чужбина през периода от създаването на първото българско правителство до края на Първата световна война. От няколкото основни образователни средища в случая ще бъде разгледана Австро-Унгария, най-близката до България европейска Велика сила с безспорно политическо, икономическо и културно значение за българите. Вниманието ще бъде насочено към два основни аспекта – броя на обучаващите се във висшите учебни заведения и разпределението им по специалности. Като основа за анализа са използвани резултатите от научно изследване, които ще бъдат публикувани като монография (Прешленова 2008). В него са включени българските студенти във висшите цивилни учебни заведения във Виена и Грац, два от най-значимите образователни центрове на Дуалистичната монархия. Това са Виенският университет, Висшето техническо училище във Виена, Търговската академия във Виена, Експортната академия, Консерваторията, Висшето земеделско училище, Висшето ветеринарно училище, Художествената академия, Университетът и Висшето техническо училище в Грац. Образователните институциите без статут на висши учебни заведения до 1918 г. по дефиниция остават извън кръга на това проучване, макар да е известно, че Виенският педагогиум или Училището за художествени занаяти в австро-унгарската столица през разглеждания период привличат мнозина българи. Обхванати са българските студенти, установени в архивите на изброените десет висши учебни заведения, записвани задължително в каталозите за всяка учебна година или попълнили формуляр за записване в университетите за всеки семестър. Така са включени практически всички категории административно регистрирани младежи и девойки – редовни и извънредни слушатели, специализанти и посетители.
Установено е, че до Освобождението в руски университети следват общо 220 млади българи. За сравнение броят на висшистите, образовани в други страни, е както следва – 149 души са получили образованието си в Цариград (във Военномедицинското училище), 156 в Хабсбургската монархия, 71 – в Румъния, 69 – във Франция, 45 – в Германия, 28 – в Гърция и пр. (Генчев 2002, 113-202). Победена от европейските сили и загубила правото си да покровителства християнското население на Османската империя, руската политика временно поставя на преден план културната и образователната дейност сред южните славяни на полуострова. В резултат на тази промяна през 1856 г. с царски декрет се полага началото, а през 60-те години на ХІХ в. се разработва обхватна политическа програма, целяща да възпре културното, политическото и идеологическото проникване на Запада и да стимулира руското културно-политическо влияние сред султанските поданици. На модерния национален принцип, на просвещението, на либералните концепции, на западния универсализъм и на космополитичното образование Русия противопоставя идеите за единство на православния свят, както и общославянската идея, намерила израз в славянофилството и панславизма, в идеята за обединението на славянския свят под скиптъра на руската монархия.
За тази цел се предвижда да се изостави практиката на пряко финансиране на българските училища и вместо това да се облекчи достъпът на славяните и преди всичко на българите до руските учебни заведения – гимназии, университети, семинарии, духовни академии, военни училища. За тях се отпускат внушителни финансови средства – от руския цар, от просветното министерство и от външното министерство (Азиатския департамент) – общо пет хиляди сребърни рубли, към които се прибавят и отпуснатите от Руския синод 75 стипендии. Българските младежи следва не само да се образоват, но и да бъдат възпитани в духа на православието и славянофилството, респективно панславизма, а след завършване на обучението си те трябва да работят като учители и свещеници в родината си. От тях се очаква да проявяват привързаността си към Русия, обслужвайки интересите на нейната балканска политика. За реализирането на тази обхватна културно-политическа програма се мобилизира дейността на руската дипломация, на българските емигрантски благотворителни организации, сред които се откроява Одеското българско настоятелство в Одеса, както и на българските общини в страната. На нея посвещават значителна част от дейността си и славянските комитети в Петербург, Москва и Одеса.
По разбираеми причини първите правителства на Княжество България и на изкуствено отделената от него Източна Румелия допълнително съдействат за такава ориентация, като отдават преимущество на финансовото подпомагане на обучаващите се в Русия През този период на второ място се нареждат финансово подпомогнатите от тях – чрез стипендия и/или еднократна помощ – български студенти и ученици в Австро-Унгария. До 1886 г. Руската империя продължава политиката си на привличане на български младежи чрез отпускане на стипендии (Танчев 1994).
Това съотношение се променя след скъсването на дипломатическите отношения между Петербург и София през 1886 г., което бележи поврат във външната политика на България за цяло десетилетие. Списъкът на страните, в които правителството на Ст. Стамболов изпраща младежи на обучение на държавна издръжка, се оглавява от Дуалистичната монархия. В общата равносметка за периода 1879-1892 г. най-многобройна е групата на държавните стипендианти на всички министерства в австро-унгарски училища – общо 84 души, следвана от тази – Русия – 68 души, Франция – 63 души, Германия – 55 души, Швейцария – 46 души, Белгия – 31 души, Италия – 10 души, Румъния – 4 души (Танчев 1994: 93-95). Впрочем руското образователно министерство отказва да приема българи за редовни студенти, ако не са завършили гимназия в Русия и неохотно възприема стремежа им към придобиване на дипломи, за да не останат там на служба. Съкращаването на стипендиите за Русия се дължи не на последно място и на ограничаването броя на студентите там въобще в началото на 80-те години на ХІХ в. (Иречек 1932: 410-411).
Нека приемем като ориентация Московския университет, където учат повечето български студенти в Русия до Първата световна война. Техният брой е както следва 1851-1861 г. – 20 души; 1862-1881 г. – 41 души; 1882-1905 г. – 17 души; 1906-1914 г. – 5 души или общо 83 българи (Karasev, Kostjuško, Utkina 1987: 242). Макар да съставляват най-многобройната група сред чуждестранните студенти след поляците, те са значително по-малко от следващите в университета във Виена или в Грац, където обучението е на немски език и където не се отпускат стипендии за българи.
Във Виенския университет според личните формуляри за вписване на студентите само през периода 1879-1918 г. са установени 487 българи. По факултети те се разпределят така: 253 студенти и 33 специализанти в Медицинския факултет, 150 души във Философския факултет, от които 79 фармацевти, 50 души в Юридическия факултет, един студент в Теологическия факултет. Те съставляват кръгло половината от всички български студенти във висшите учебни заведения на Виена и Грац през 1879-1918 г.
В Грац при проучването за периода 1879-1918 г. са установени общо 192 души, от които 126 следват в университета. Те са два пъти повече от българите, записани в Московския университет през 1862-1914 г. Броят им е впечатляващ и в балкански мащаб – българските студенти съставляват половината от контингента на чужденците от Югоизточна Европа, вписани между 1867 и 1914 г. почетната книга на университета в Грац, т. е. иматрикулирани, 250 души (Heppner 1983: 290-291).
Повечето висши училища в Австро-Унгария изискват като задължително условие за прием завършено гимназиално образование с матура. Логично броят на дипломиращите се българи-зрелостници се увеличава прогресивно в процеса на развитие на гимназиалните училища в страната ни, защото учещите в австрийски средни училища българи е сравнително малък. Така броят на потенциалните български студенти в Дуалистичната монархия в края на 80-те години на ХІХ в., когато в България има няколко пълни гимназии, е неколкократно по-малък от този след две десетилетия. И това е разбираемо като се вземе предвид обстоятелството, че през учебната 1915/1916 г. броят на пълните средни училища в България е общо 47 – 22 мъжки и 16 девически гимназии, 5 мъжки и 4 девически педагогически училища.
Различава ли се разпределениато на българските студенти по специалности от това на другите чуждестранни студенти?
На първо място може да се установи, че във Виенския университет чуждестранните студенти по теология са много редки изключения. Доколкото изобщо ги има, броят им е по-скоро символичен и не излиза от рамките на един-двама младежи. Втората налагаща се констатация е многократно по-големият брой на чуждестранните студенти в Медицинския факултет в сравнение с тези в Юридическия или Философския факултети. И в това отношение българите не правят изключение. От 1885/86 г. нататък броят на българските медици във Виенския университет надвишава, при това през някои семестри многократно, броя на сънародниците им в останалите факултети и специалности, взети заедно. Изключение прави периодът между 1905 г. и 1908 г., когато броят на българските фармацевти се доближава или дори се изравнява с този на медиците. Ако обаче тази стикова специалност, изучавана първоначално във философски, а след това в медицински факултет, се приеме за сродна с медицината и броят на двете групи студенти се сумира, би се получило “подавляващо мнозинство”.
Значителният брой на българските студенти, изучаващи медицина и фармация, има своите дълбоки корени във възрожденската традиция, когато около половината от висшистите са лекари и фармацевти. Към това следва да се добавят и поне още два съществени фактора – високото реноме на медицинското образование в Австрия, западната половина на Дуалистичната монархия, което привлича младежи и девойки от цял свят, както и обещаващите перспективи за професионална реализация в условията на изграждащото се медицинско дело в България. За разлика от политиката, журналистиката и адвокатурата в тази сфера са решаващи не талантът и личностните качества, колкото доброто и системно образование. Аналогично е разпределението на румънските студенти по специалности. Във Виенския университет те са най-много в Медицинския факултет, следвани от тези във Философския факултет и теолозите (Siupiur, El. 2004: 258-308; Mândruţ 1995: 97-107). Доколкото все пак има различие, то се отнася до факта, че последната група практически липсва сред българските студенти. Единственият установен българин в Теологическия факултет регистрира присъствие само през два семестъра през 1910-1911 г. след завършване на обучението си в Консерваторията във Виена. Още по-интересен е фактът, че той посещава само лекции по история и теория на педагогиката.
Впрочем подобна е общата картина на чуждестранните студенти и във френските университети. По данни на официалната френска статистика през 1893 г. те са общо 1432 души, от които 851 или почти 60% следват медицина, 326 души – право, естествени науки – едва 69 души, фармация 55 души, а теология – само 8 души. Аналогичен е профилът на групата от българските студенти във Франция по специалности пет години по-късно – три четвърти от тях учат медицина, а останалата една четвърт се разпределя между следващите естествени науки и право (Танчев 1992: 72, 75).
Това разпределение по специалности се обуславя преимуществено от спецификата на догонващото социално и икономическо развитие на България след 1878 г. При общия дефицит на специалисти с висше образование в българското следосвобожденско общество практически няма професия, в която да се установява пренасищане. Поради това за българите привлекателността на дадена специалност зависи преди всичко от перспективите за нейната доходност, от нейния социален престиж и от условията за бъдеща работа. Преобладаващото дребно и средно земевладение при слабо развито кооперативно дело до Първата световна война и политиката на поощряване на местната индустрия в България правят “аграрните” специалности по-малко перспективни и привлекателни. Затова пък динамичното развитие на градовете, превърнали се в двигател на модернизационните процеси и място за активен икономически и културен обмен, предлага добри възможности за реализация на всички останали професии. Само между 1887 и 1896 г. броят на болничните заведения, на лекарите, фелдшерите, аптеките и построените специални болнични сгради се увеличава повече от два пъти; университетските преподаватели се увеличават пет пъти, а броят на завършилите педагогически училища нараства 15 пъти (Доклад 1898: 13, 17). Тези данни сами по себе си говорят достатъчно красноречиво за растящите възможности за реализация на специалистите с висше образование.
За разлика от прогресивно намаляващия брой на следващите в Московския университет българи е налице стабилна възходяща тенденция на увеличаване броя на българските студенти във висшите училища на Виена и Грац. В нея се установяват ясно три временни спада. Два от тях са предизвикани от войните на българите за национално обединение – Балканските и Първата световна война, които събират по фронтовете мнозина от студентите. Третият видим спад е в годините на финансовата криза в България на прага на ХХ век и през първите няколко години от него. Върховите стойности на броя на българските младежи и девойки, следващи във Виена и Грац, логично се проектират в годините на най-стабилен ръст на българската икономика. През учебната 1911/12 г. във висшите учебни заведения на Виена и Грац са регистрирани общо 118 български младежи и девойки. Около една четвърт от тях (27 души) учат в Грац, а останалите три четвърти (91 души) са във Виена. През 1913/14 г. броят на българските студенти в двата града е общо 128 души, от които 48 са в Грац, а 80 във Виена. Тази тенденция е разбираема като се има предвид, че значителна част от тях учат на издръжка на своите родители или близки. Поради това тяхната динамика не съвпада с тази на отпусканите стипендии от МНП, т. е. с кривата на държавното субсидиране на обучението в чуждестранни висши училища (Архив 1910). С други думи, огромната част от студентския поток, насочил се към Австро-Унгария през 1879-1918 г., се формира в резултат на новите потребности и преди всичко на новите възможности на българското общество, доколкото Дуалистичната монархия, за разлика от Русия, не води политика на привличане на български младежи и девойки чрез отпускане на стипендии. Обучението им във висшите училища в Хабсбургската империя може да се разглежда и като резултат на растящата мобилност на населението въобще, и на порасналото благосъстояние на българското общество, и на неговите нови социални и национални хоризонти.
Литература:
Архив на Министерството на Народното Просвещение. Г. ІІ, кн. І. Изложение за деятелността на Министерството на Народното Просвещение в Царство България. С. 1910.
Генчев, Н. Българо-руски културни общувания през Възраждането. София 2002.
Доклад до Н. Ц. В. Българския Княз Фердинанд І от Министерския съвет. С. 1898.
Иречек, К. Български дневник 1879-1884. Том ІІ. Пловдив-София 1932.
Прешленова, р. Балкански път към европеизма. Висшето образование в Австро-Унгария и българите 1879-1918. София 2008 (под печат).
Танчев, Ив. Българската държава и учението на българи в чужбина 1879-1892. С. 1994.
Танчев, Ив. (1992) Български студенти в университетите на Франция (1878 – 1914). – ИП, 7, 72, 75.
Heppner, H. (1983) Die Rolle und Bedeutung der Grazer Universität für die Studentenschaft aus Südosteuropa 1867-1914. – Plaschka, Richard Georg, Karlheinz Mack (Hg.): Wegenetz europäischen Geistes. Wissenschaftszentren und geistige Wechselbeziehungen zwischen Mittel- und Südosteuropa vom Ende des 18. Jahrhunderts bis zum Ersten Weltkrieg. Wien 1983.
Karasev, V. G., Iv. Iv. Kostjuško, L. Iv. Utkina (1987): Ausländische Studenten aus slawischen Ländern an der Moskauer Universität in der zweiten Hälfte des 19. und Anfang des 20. Jahrhunderts. – : Richard Georg Plaschka, Karlheinz Mack (Hg.). Wegenetz europäischen Geistes II. Universitäten und Studenten. Die Bedeutung studentischer Migrationen in Mittel- und Südosteuropa vom Ende des 18. Jahrhunderts bis zum Ersten Weltkrieg. Wien 1987.
Mândruţ, St. (1995) Die rumänische Intelligenz und die Wiener Universität (1867-1918). Allgemeine Betrachtungen. – B: Revue Romaine d’Histoire, XXXIV, 1-2.
Siupiur, El. (2004) Intelectuali, elite, clase politice moderne în Sud-Estul european. Secolul XIX. [Bucureşti].
