Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Мюжден Мехмедова

Митовете на модерната албанска идентичност от началото на XX век

 

 

Възраждането на Балканите е период на национални борби и извоюване на националната независимост. Именно тогава „малките” балкански народи изграждат свои програми и идеологии, които предопределят съдбата им за напред.

Националните програми от периода на Възраждането обхващат не само борбата за независима държава, но и борбата за национални училища и изучаването на роден език в училищата, както и борбата за независима църква (става дума за откъсването от влиянието на гръцката духовна власт, както е в случая на българи и сърби). Затова и въпросите за езика и религията вълнуват възрожденските интелигенти. Пред балканските народи предстои нелесната задача да приемат единна национална азбука и писменост на говоримия език, за да бъдат достъпни книгите и за простолюдието, тъй като да не забравяме, че възрожденци са вярвали, че просветата е задължителна за всички и всеки, който владее четмо и писмо ще осъзнае необходимостта от свобода на родината си.

Националното движение в Албания започва като феномен на елита: самата идея за албанска нация се развива първо в съзнанието на шепа от интелектуалци, които живеят извън страната, предимно в Европа, също така и в някои основни политически и икономически центрове на Османската империя. Първоначалният импулс идва от европейското Просвещение, както и от влиянието на творбите на редица европейски учени, пътешественици, поети, етнографи и филолози, които откриват тази забравена част на Европа, която дълго време представлявала „забранена” земя, наричана Европейска Турция. (Misha 2002: 33-49)

Процесът на изграждането на албанската нация не би могъл да бъде изцяло разбран ако не е поставен в контекста на периода на края на XIX-я и началото на XX век за Балканите, който се характеризира с жестоки конфликти между новосъздадените балкански национални държави, които търсят да определят своята национална територия, конструират и създават митове, кодове символи и истории, за да легитимират своята политика или териториална експанзия, както и да постигнат необходимата национална хомогенност. Албанците са сред последните навлезли на сцената на кипящите национални страсти и амбиции, в комбинация с интригите и политика на интересите на европейските Велики сили. Това историческо закъснение не само обуславя целия процес на изграждането на албанската нация, но и трябва да се счита и за един от основните фактори, които имат ефект върху историята им през XIX и XX век.

Един от родоначалниците на Rilindje Наум Векилхарджи вярва, че пътят на националното осъзнаване минава през просветата и науката на роден език, именно така ще се постигне напредък и цивилизация за Албания.

Съществуват три основните азбуки от XIXв. на територията на страната и във възрожденските центрове в Истанбул, Букурещ и София.Създаването и приемането на единна азбука е дълъг и сложен процес. На 14-22 ноември 1908г. е свикан „Конгрес на азбуката” в Битоля, където основният спор е между привържениците на Стамбулската азбука и тези на чисто латинската. (Misha 2002: 33-49). Единодушно решение се взема в полза на две азбуки – на дружеството „Башкими” и Стамбулската азбука на Фрашъри. Последната постепенно отпада и се налага първата в годините след освобождението. Изборът върху латиницата е с цел да се отдалечи албанската култура от ориенталско влияние (протурски настроените албански среди са поддържали арабска азбука) и да се интегрира към европейските културни постижения. Не трябва да омаловажаваме фактът, че албанските дейци са осъзнавали закъснялото пробуждане, неподготвеността на албанския народ за голямо дело като независимостта, и именно поради тези причини са убедени, че цивилизоваността и просветеността са верният път към свободата.

 

„Албанецът си остава албанец. Той е преди всичко албанец. Религията остава на второ място. Когато албанецът се подчинява на обстоятелствата, го прави, за да накара обстоятелствата да му се подчинят. Не взема насериозно християнството, но очевидно и ислямът не е бил представен както подобава. Някои нации имат естествена склонност към религията. Докато албанците като народ не ги е грижа…” ( http://sparky.harvard.edu/kokkalis/GSW7/Ypi%20_paper_.pdf)

Едит Дърам

 

Една основна разлика между българската среда и тази на албанците е вероизповеданието. У албанците, както и днес, съществуват три основни вероизповедания: православие, католицизъм и ислям. Това определя и техния манталитет, който не може да бъде обединен като българите с една независима църква още в края на 60те години, далеч преди да има политическа свобода. От друга страна, всред албанците не съществува православен елит, който като българския или сръбския, или гръцкия да играе роля на духовно ниво. Всичко това обуславя развитието на един народ, който може да е древен, но „държавността му винаги е била съмнителна и който стои на края на опашката на онова, което наричаме просвещение, прогрес, цивилизация” (Заимова, Лекционен курс 2007).

Привлекателната сила на религията, която осигурява на хората усещането за принадлежност към общност, по време на албанското възраждане е смятана за заплаха за националното единство. Следователно след като религията е изключена като обединителен фактор и албанците се отхвърлят от романтичната максима „Един Бог, един народ” трябва да открият нещо друго, което да изгради националната идентичност. Езикът и историята се превръщат в най-важните свидетелства за автентичността на държавата. (http://sparky.harvard.edu/kokkalis/GSW7/Ypi%20_paper_.pdf)

Ролята на религията сред народите в Османската империя е голяма и е основен източник на идентичност. Албанските форми на национализма са изключение от този модел: и те се опитват да „сакрализират” нацията по подобие на останалите, но резултатът е различен.

Обсъждането на въпроса за религията и влизането на темата в литературата на възраждането свидетелства за това, че конфесионалните различия имат значение в Албания. Все пак не претърпява толкова дълги дискусии, както този за езика. Албанските възрожденци вземат мерки проблемът да се елиминира възможно най-бързо. Затова в своите съчинения и статии дейците започват да пропагандират нова дефиниция: „вярата на албанеца е в Албания” (Соколова 1979: 9-39). Тази максима е дело на видния албански възрожденец Васко Паша и неговата поетична творба „О, Албания, бедна Албания”. Васа ефенди (1825-1892г.) е далновиден политически деец, поет, романист и патриот, роден в Шкодра.

Именно тази знаменита възрожденска фраза залага т.нар. етноцентризъм в албанската култура и начин на мислене. Затова и албанското е издигнато в култ, то е в центъра, както и повод за доказване на древния произход, правото на самостоятелно съществуване – въпроси на албанската идентичност дискутирани и в наши дни.

Историята е важна за конструирането на албанската идентичност. За албанските възрожденци реконструирането на миналото било свидетелство, че те споделят една история. От съществено значение е да се докаже континуитета, което в балкански контекст означава да се покаже, че албанците са автохтонни на Западните Балкани, тоест фактът, че обитават тези земи дълго преди своите съседи. Разбира се подходът към историята е избирателен. Последователно разделителната линия между мит и история често избледнява.

Митовете са в структурата на колективната идентичност и представляват символични разкази. Често се разглеждат като фикция, силно метафорична и символична, и като конститутивни разкази на идентичността, възпроизведени като поредица от споделени пояснения от членовете на група, за да дефинират характеристиките на тяхната група или да набележат границите й. Съдържанието, истината или фактите, както и вярата или невярата са второстепенни за същинското значение на мита като средство, което изгражда идентичността. В своята архетипна структура и в текстовото си съдържание митовете разказват историята за нас самите. Те осигуряват идеален модел за разбирането на това как сме се обединили в група, кои сме били преди, кои сме сега, подвизите и идеалите на герои от миналото, и предупреждават ни кого да разпознаваме като враг.

Митът има свойството да манипулира масите и да контролира или ограничава достъпа до информация. Митовете с техния потенциал на свещени разкази, въплъщаващи идеализирани представи на колективното минало, настояще и бъдеще, могат да служат на онези, които преследват властта. Те обединяват индивида с групата чрез силата на емоционалното привързване – те създават чувства, както за морално оправдание, принадлежност, гордост и последователност, така и по същия признак изключват предателя и Другия.

Имайки предвид гореописаните функции на митовете Ноел Малкълм дефинира четири мита, залегнали в албанската идентичност от периода на първата половина на XX век. Той отбелязва, че албанските митове на националната идентичност не са исторични, те са извън времето.

1.Митът за произхода или етногенезиса има особено значение за албанските писатели националисти. Първоначално смятали, че прадедите са пеласгите (Кристо Дако), но постепенно, докато албанското национално движение узрявало, романтичната пеласгийска теория е подменена от теорията за илирийските прадеди, която е по-убедителна с лингвистичните си доказателства и се подкрепя от редица учени. Илирийската теория скоро се превръща в един от най-важните стълбове на албанския национализъм, заради значението за историческия континуитет в Косово, както и в Южна Албания, т.е. в териториите, оспорвани от сърби гърци. За сметка на това почти 700-годишното византийско наследство не се споменава, заради асоциациите с православието, тъй като Албания е държава с доминиращо мюсюлманско население. (Misha 2002: 33-49).

Фан Ноли в своя статия от 1916г. отбелязва: „Албанците са единствените законни управители на Албания. Те притежават земята от незапомнени времена, много преди гърците и славяните да дойдат на Балканския полуостров.” (Misha 2002: 33-49). Следователно става дума за историческото право да бъдат на тази територия, за което най-големият аргумент е именно автохтонният произход на албанците.

  1. Митът за етническата хомогенност и културната чистота

В допълнение на това, че албанците са първи на тези земи, е необходимо да се покаже, че са останали чисти албанци, недокоснати от нашественици, примеси или да има смесване на етническия елемент с други. Съвременните учени са наясно, че няма балкански народ, който да е останал херметически затворен. Според Ноел Малкълм албанските интелектуалци се наемат да защитават този мит, вероятно заради обвиненията, че нямат право да са свободен и независим народ.

  1. Митът за постоянната национална борба

К. Чекрези в подкрепа на горния мит подчертава борбите на албанците с римляни, гали, готи, славяни, турци и срещу всички силни орди на нашественици, които идват на Балканите. Албанците винаги се отличават, заради своята упорита издръжливост да се съпротивляват срещу чуждото завладяване и окупация на родната им земя. За периода на края на XIX и началото на XX век постоянната борба на албанците е предимно срещу Османската империя.

  1. Митът за безразличието към религията

По-горе изяснихме в какво се състои проблема за религията в Албания. Важни фактори, които съпровождат този мит за съвременните изследователи са: синкретизмът на фолклорно-религиозни елементи, толерантността на бекташизма, по-рядко срещаното явление криптохристиянство (у католици и православни), социалната система в Северна Албания и клановете, за които лоялността към фиса е по-силна от религиозната принадлежност към християнска или мюсюлманска общност.

  1. Образът на Скендърбег или увековечаването на албанското

Както при всички балкански национални проекти така и при албанците епизод от средновековната история заема централно място в националната митология. При отсъствието на средновековно царство или империя албанските идеолози избират като техен символ фигурата на Скендербег. Те му придават национално значение и допълнителни щрихи, минавайки през лабораторията, в която историята се превръща в мит. Както у повечето митове, неговите дела са смесица от исторически факти, истина, полуистина, измислица и фолклор. Скендербег е издигнат до ранга на национален герой, въпреки че делата му никога не са включвали всички албанци. Фигурата на Скендербег се нуждае от адаптация, особено неговата християнска ориентация, която може да навреди на каузата на възрожденците. В арбрешката поезия той е не само защитник на албанските домове, но и на християнството. Следователно за албанските възрожденци религиозните измерения на образа на Скендербег трябва да минат отвъд християнството. Той става националния герой на албанците, въплъщение на мита за „постоянната съпротива” срещу многобройните им врагове през вековете. (Misha 2002: 33-49).

Образът на Скендърбег не само се митологизира, но и неговият ореол не се осквернява през вековете и до днес. Всеки албанец знае за него и средновековната легенда. Митът за Скендербег се превръща и в национален аргумент, който доказва албанския културен афинитет към Европа. Това конструиране на идентичността работи в две посоки: от една страна убеждава албанците да обърнат гръб на своето османско минало, в което идеолозите виждат злите сили завладели албанците. От друга страна се стремят да спечелят съчувствието и подкрепата на Великите сили. Скендербег символизира върховната жертва на албанците да защитават Европа от азиатските орди. (Misha 2002: 33-49)

Националното пробуждане на Балканите има сложен и дълъг път, преплетен неизбежно със съдбата на съседите. От този период на Балканите остават вражди, несъгласия, стереотипи, дори бихме си позволили болезнено мислене за историята. Може би за това сме толкова чувствителни на тема история и достоверност, право да владеем, докъде стига „наше” и откъде да започва „чуждо”… албанците се вписват в тази емоционална по балкански картина.

 

 

Литература

 

Заимова, Р. Лекционен курс: „Идеите на Просвещението и създаване на модерния свят”, НБУ, магистърска програма 2006/2007

Misha, P. Invention of a Nationalism. Myth and Amnesia. In: Albanian Identities, Myth and History. Ed. Stephanie Schwander-Sievers, Bernd Fischer, Indiana University Press, 2002.

Соколова, Б. Албански възрожденски печат в България. С., 1979

Ypi, L. Lea. The Albanian Renaissance in Political Thought: between the Enlightenment and Romanticism. In: http://sparky.harvard.edu/kokkalis/GSW7/Ypi%20_paper_.pdf

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*