Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Евелина Ръждавичка

Първото пловдивско изложение и „чудесата” на модерния свят

 

Бързите темпове, с които се развива световното индустриалното производство през първата половина на деветнадесетото столетие, налагат търсенето на нови пазари и форми за представяне и продажба на готовите продукти. Традиционните стокови панаири не могат да отговорят на новите потребности и това предопределя тяхната гибел. Мястото им се заема от нов вид изложения, при които търговци и производители представят свои мостри и сключват сделки за покупко-продажби на определени количества стоки и продукти, които по-късно биват доставени директно на поръчителя.

През 1844 г. във Франция се заражда идеята за организиране на първото национално индустриално изложение, а седем години по-късно Лондон става домакин и на първото световно такова. В историята на търговията се отваря нова страница. До края на столетието се провеждат общо 13 световни изложения, на които се представят последните достижения в областта на науката, техниката, производството, изкуството. Последните намират място не само в панаирните каталози, но и в изградената за целта инфраструктура. Светът остава изумен от грандиозните Кристал палас в Лондон (1851), Champ de Mars (1867), Айфеловата кула (1889), Гранд палас и Петит палас (1900) в Париж, неокласическите сгради на световното изложение в Чикаго (1893). Към тях трябва да прибавим и електрическото осветление, превръщащо нощта в ден, както и различните технически изобретения, които преобразяват действителността, правейки я част от един приказен свят, отварящ нови неподозирани дотогава хоризонти пред човечеството.

По същото време традиционните стокови панаири играят решаваща роля в развитието на вътрешната и външна търговия на балканските провинции на Османската империя. Въпреки това последната участвува в световните изложения в Париж (1867, 1889, 1900), Виена (1873) и Чикаго (1893). Нещо повече, през 1863 г. под покровителството на султан Абдул Азис (1861-76) се организира първото Всеобщо османско изложение (Sergi-i Umumi-i Osmanı) в Истанбул. Същият султан е официален гост и на Парижкото изложение четири години по-късно (ÇELIK 1992: 32-35). Неговият наследник на трона Абдул Хамид II (1876-1909) предприема още по-амбициозни планове за провеждането в османската столица на световно изложение по подобие на това в Чикаго. Липсата на средства и опустошителното земетресение от 1894 г., което нанася значителни щети на Истанбул, обричат тези планове на провал (ÇELIK 1992: 6-7) .

Световните и национални изложения, провеждани почти непрекъснато през втората половина на XIX в., дават кураж и на наскоро извоювалите своята свобода българи да започнат подготовката на едно такова начинание. Идеята се заражда в началото на 90те г. на XIX в. Според някои източници тя принадлежи на Захари Стоянов и Иван Андонов, въодушевени от организираното през 1889 г. Парижко изложение (МАРИНОВ 1992: 24). Безспорен е обаче фактът, че през 1890 г. българският дипломатически представител във Виена Григор Начович прави предложение за организирането на земеделско-промишлено изложение в Русе и подготвя проекто-правилник за него. Решителната крачка е направена на 6 юни 1891 г., когато със заповед № 609 вече като министър на финансите Начович назначава Управителна комисия по уреждане на местните земеделско-промишлени изложения в Пловдив и Русе. В състава й влизат М. Георгиев, И. Несторов, Й. Симеонов, А. Тимофтиевич, В. Атанасов и Х. Фетваджиев. Първото заседание на комисията се провежда на 11 юни, с което и официално се поставя началото на подготовката на бъдещите изложения (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 10/ 8 февруари 1892, с. 4). Българският народ е изправен пред едно истинско предизвикателство, чиято цел е ясно формулирана от финансовия министър „да познаем себя” и да покажем на света, „че сме будни, че следим пътя на цивилизацията” (МАРИНОВ 1992: 8).

Преходът от традиционния стоков панаир към мостреното изложение бележи преминаването съм нова по-модерна форма на търговски обмен. В този аспект провеждането на Първото българско земеделско-промишлено изложение може да се разглежда в контекста на икономическата модернизация на страната, доколко такава е налице през първите десетилетия след Освобождението и, разбира се, не по-малко интересно би било едно сравнение с останалите балкански и европейски страни. Тази доста обширна тема, която изисква самостоятелно и задълбочено проучване, остава извън обсега на настоящия доклад. Основният акцент в последния се поставя върху начина, по който се реализира една нова идея, и нейното въздействие върху българите. Целта е да се покаже как Първото Пловдивско изложение запознава своите посетители с „чудесата” на модерния свят. Последните могат да се открият не само в каталозите на изложението, представящи различни машини, апарати и изобретения, но също така и в планировката и застрояването на търговските площи, тяхното оформление и декориране, изграждането на нова инфраструктура, имаща за цел не само да улесни посетители и изложители, но и да подобри качеството на живот на местното население. Акцентирайки в изложението именно върху изграждането на новия търговски комплекс и представените в него стоки, се разкрива възможност за най-ясно очертаване на границите, в които българското изложение следва европейската и световна „мода”, наложила се в организирането и провеждането на мострените изложения през XIX в.

Основният извор, върху който се базира изследването, е вестник „Нашето първо изложение” (Пловдив, 1891-1892 г.). Списващите това седмично издание практически проследяват и отразяват всички събития, свързани с подготовката и провеждането на Първото българско земеделско-промишлено изложение. В него редом с новините, идващи от организационния щаб, се обнародват и извадки от протоколите на Управителната комисия, препечатват се публикации от чуждата и местна преса, касаещи панаира, поместват се различни обяви. На страниците на тази своеобразна „хроника” на изложението може да се намери и богат илюстративен материал, включващ планове на търговските площи и помещения, скици на някои от най-интересните представени на панаира машини и инструменти, снимки на традиционни народни носии, портрети на отделни участници и организатори. Информацията, която дава този извор, се допълва и от данните, изнесени в пловдивския ежедневник „Балканска зора” и материалите, публикувани в юбилейния сборник „Чудото наречено Първо Пловдивско изложение” (София, 1992). Отделни аспекти на темата са разработени и от някои от участниците в конференциите, посветени съответно на сто години от Първото българско земеделско-промишлено изложение (Пловдив, 17-18 септември 1992) и на изучаването на панаирите, пазарите и тържищата в българските земи (Търговище, 17 ноември 2003). Нито една от тези публикации обаче не разглежда цялостно проблема, поставен в центъра на настоящото изследване, което дава основание отново да се обърнем към него.

 

През 1851 г. в направената от желязо и стъкло сграда на Кристал палас в Лондон се провежда първото световно изложение. Дълго време именно този архитектурен модел е следван като образец за изграждането на изложбени зали. През 1867 г. се налага нова мода, при която освен импозантното централно изложбено хале, на всяка страна-участничка се дава възможност да се представи със свой собствен архитектурен стил, изграждайки отделни сгради или малки комплекси, разположени по традиция в живописни градини и паркове около централното здание. По този начин изложенията се превръщат в своеобразни музеи на открито, където всеки посетител може само за няколко часа да направи едно дълго и вълнуващо пътуване, запознавайки се с различни народи, традиции, култури. Налага се нов модел на комуникация, който скъсява неимоверно разстоянията, давайки възможност на участниците в изложенията да се превърнат в част от един космополитен свят (ÇELIK 1992: 51-56).

При изграждането на търговските площи на Пловдивското земеделско-промишлено изложение също се влагат много труд и идеи, за да може то да посрещне своите посетители с истинско европейско лице. За реализирането на тези идеи организаторите често се обръщат за помощ към специалисти – инженери, архитекти, декоратори и озеленители, които използват последните достижения в областта на науката и техниката, за да построят един модерен за времето си комплекс, който е водоснабден и електрифициран, разполага както с удобен и функционален сграден фонд, така също и с открити места за отдих и почивка. Учудващ за всички наблюдатели остава обаче фактът, че този грандиозен за мащабите на младата българска държава проект се реализира в рамките на по-малко от година.

През лятото на 1891 г. новият градоустройствен план на Пловдив е готов и теренът на изложението избран – старите турски гробища в източната част на Бунарджика. Отчуждаването на имотите, влизащи в границите му, започва през октомври същата година, а месец по-късно площите, възлизащи на 70.000 кв. м, са заравнени и подготвени за строеж. Започва и тяхното озеленяване, ръководено от придворния градинар Люсиен Шевалс. Покрай всяка от шестте централни алеи с обща дължина 725 м. се засаждат 264 дървета, от които 20 горски. Зелени алеи се обособяват и покрай оградата. Освен тях пред входа на главния ресторант (ресторация) се предвижда изграждането на асмалък. За да засади асмите там, е поканен един опитен лозар от с. Устино (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 1-2/ декември 1891, с. 3). В града домакин пристига и софийският горски инспектор Милде, който е натоварен с изработването на план на мястото, определено за горски разсадник. Прието е и предложението на члена на Управителната комисия инж. И. Несторов за закупуването на семена на увивни растения, които да се посадят около павилионите (МАРИНОВ 1992: 10, 40). Благодарение на общите усилия на ръководители и работници в града на тепетата се полагат основите на един красив парк.

Междувременно на свое заседание, проведено на 11 ноември 1891 г., Управителната комисия предлага за главен архитект на изложението да бъде избран швейцарецът Хайнрих Майер, който следва да подготви плановете на главното изложбено хале и останалите павилиони. Явно това е непосилна задача, с която той сам не може да се справи в рамките на поставените му кратки срокове. Ето защо само няколко дни по-късно комисията взема ново решение за наемането на още няколко архитекти, които да подготвят плановете на по-малките държавни павилиони (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 12/ 22 февруари 1892, с. 7 /Протокол № 24/11.11.1891 г.; МАРИНОВ 1992: 43). През декември Х. Майер завършва плана на главната изложбена сграда с площ от 2.500 кв. м, докато тези на останалите павилиони все още се изработват. На 22 декември изтича и срокът, даден от Управителната комисия за депозиране на заявки за построяване на допълнителни павилиони на частни разноски. Желание да изградят такива изявяват градовете Татар Пазарджик (дн. Пазарджик), Станимака (дн. Асеновград), София, Русе, Варна, Сливен, както и частните лица Сарафимов от Казанлък, братя Прошек от София, Карагьозов от Габрово, Белизечки от София, К. А. Вакаро от Пловдив, производителите и търговците от Унгария и Чехия. По-късно към този списък се включват Евлоги Георгиев от Карлово, Д. Ставридис и сие от Пловдив, братя Сребърникови от Самоков, фирмите „Ганц и сие” и „Е. Кон и Митлер”, „Източните железници”, както и австрийските производители и търговци (МАРИНОВ 1992: 44, 53).

Архитектурата на някои от тези изложбени сгради е наистина впечатляваща. Така например главният държавен павилион, дело на Х. Майер, представлява правоъгълно здание, чиито вътрешни четири стени ограждат една малка градина с фонтан (водоскок) в центъра, в която изморените посетителите могат да отдъхнат. От двете страни на главния вход се възвишават кули, чиито върхове завършват с кубета. Покривната конструкция зад централния вход е оформена във вид на пресечена пирамида, която напълно в синхрон с останалите части на този архитектурен ансамбъл се увенчава с кубе. Не по-малко импозантна е сградата на павилиона за горите и рибовъдството, заслуга за което има дворцовият архитект Гринангер. Двуетажното здание има площ от 310 кв. м., а лицева му страна е дълга 30 м. Последната, изцяло изработена от дърво, е богато декорирана с различни орнаменти и фигури (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 7/ 18 януари 1892, с. 3, 5; МАРИНОВ 1992: 53).

Част от частните павилиони също се отличават със стилна и изящна архитектура. Към тях безспорно се числят павилион „Карлово” на Е. Георгиев, който се доверява за неговото проектиране на държавния архитект Х. Майер. Според оценката на съвременниците павилионът има „твърде вкусна и смела архитектура”, а неговото кубе прибавя към споменатите качества и една особена величественост. Друг архитект Димитриевич изработва плана на Варненския павилион, който представлява един осмоъгълник, чиито четири стени са издадени навън, описвайки кръст. На всяка от тях има по един вход. Четирите кули по краищата и средното високо кубе, отново завършващо с кула, напомнят морските крайбрежни фарове. Ефектът се засилва допълнително от богатата декорация с морски мотиви. Тази оригинална творба се изработва в Париж и е сглобена по-късно на място. Епитети пък като елегантен и разкошен красят името на павилиона на Източните железници, който заема „лична част” от изложението (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 7/ 18 януари 1892, с. 7; брой 28/ 27 юни 1892, 3-4; бр. 46/ 24 октомври 1892, 1-7).

Очевидно участниците в Пловдивския панаир не пестят сили и средства, за да се представят с най-добър имидж. И тъй като сградите и техният външен вид създават у посетителя първото трайно впечатление, на тях се отделя специално внимание. Някои от най-добрите архитекти, славещи се със своя финес и изкусна работа, са наети, за да изработят техните проекти. Не липсват и примери, при които изпълнението на тези проекти е възложено на майстори от чужбина. Качеството на работата се контролира от критичната публика. Ето защо тя не пести забележки в случаите, при които проектът не отговаря на очакванията й. Такъв е случаят със Софийския павилион, чийто архитект Гринангер, възхваляван за павилиона на горите и риболова, получава остри критики за работата си, оприличавана на „турски хамам” или дори на „ахър” (МАРИНОВ 1992: 55). Стремежът да се направи най-красивото и то да отговаря на „европейските” стандарти е безспорен факт. Формално дори е спазена наложилата се традиция – изградено е едно централно изложбено хале, около което се групират тези на различни градове, производители и фирми или чуждестранните участници. Положеният труд и усилия заслужават високата оценка, дадена от унгарската преса „Импозантните постройки, които чрез една извънредна деятелност са вече на довършване, са в състояние да привлекат осoбно внимание на целия цивилизован свят” (МАРИНОВ 1992: 51).

Редом с работата по изграждането на отделните изложбени сгради, тече и благоустрояването и озеленяването на панаирните площи. Още в края на 1891 г. със съдействието на пловдивското кметството е изготвен водопроводен план, който е препратен на компанията, осигуряваща питейна вода в града, със заповед веднага щом бъдат набавени необходимите тръби да се пристъпи към тяхното полагане. По този начин се осигурява вода за чешмите, шадраваните, пожарните кранове и тоалетни, намиращи се в границите на панаира. Разработен е и проект за изграждането и експлоатацията на една баня, която включва 30 кабини със студени душове и един голям плувен басейн. Площта на банята е 265 кв. м., а стойността й възлиза на около 18.000 лв. (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 1-2/ декември 1891, с. 6; бр. 4/ 21 декември 1891, с. 6; бр. 25/ 6 юни 1892, с. 8).

Благодарение на прокараната водопроводна мрежа, на територията на панаира става възможно изграждането на три изкуствени езера, водопад и два шадравана. След окончателното определяне на границите на изложението в задната му лява част е включено и едно блато, което според изготвения от инж. И. Несторов план се предвижда да бъде превърнато в изкуствено езеро. Други две по-малки езера се разполагат пред павилиона на горите и риболова, определено за пускане на жива риба, и пред изкуствената пещера. Последното заедно със своя водоскок са неразделна част от едно оригинално хрумване, според което възвишеното място, намиращо се в задната дясна част на терена, е превърнато в изкуствена пещера, изградена от сталактитни (бибурлии) камъни (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 7/ 18 януари 1892, 3-5; МАРИНОВ 1992: 42). Вече реализирана необикновената идея на придворния градинар Л. Шевалс изглежда така: „Под самата пещера, от която на пет места тече вода като водопад, има продълговат басейн, в средата му силен водоскок, на който водата се пилее из въздуха вечерно време кога има слънце, та се образува дъга, добива един особено красив изглед. В басейна има още на две места в саксии водни цветя. От страните на басейна има трева, тропически растения и дръвчета, та се образува една великолепна градина, която се изкачва нагоре зад пещерата, над която пък се строи едно швейцарско шале. Отзаде гъсти дървета преграждат като стена и не пущат да се видят срутените къщи” (БАЛКАНСКА ЗОРА, бр. 641/ 4 юни 1892, с. 2).

Вече бе посочено, че вътрешната част на главния държавен павилион е определена за градина, в чийто център се намира един шадраван. Вторият е подарък от Пловдивската община и се предвижда да бъде поставен в парковото пространство непосредствено пред този павилион. Първоначално фонтана, чиято скулптура е дело на Арналдо Цоки, станал известен по-късно с паметниците на св. Франциск Асизки в Александрия, Гарибалди в Болония, Колумб в Буено Айрес, е предвиден да се постави на площад „Джумая”. Това обаче предизвиква протест у местното население и общинската управа прави предложение шадраванът да се премести в панаирния комплекс. Управителната комисия го приема и определя едно от централните места за неговото поставяне (МАРИНОВ 1992: 9, 41-42). В пространството между фонтана и главния вход в една елипсовидна тревна площ е отредено място за статуята „България – покровителка на земеделието и индустрията”. Около тях, както и в свободните терени между сгради и алеи се оформят многочислени симетрични градини и зелени площи, които придават един приятен и завършен вид на целия комплекс. И макар новооформеният парк да има доста по-скромни размери в сравнение с Hyde Park в Лондон, Champ de Mars в Париж, Prater във Виена, Jackson Park и Midway Plaisance в Чикаго, където се провеждат световните изложения от втората половина на XIX в., то несъмнено той е едно постижение за страната. Този парк не само краси изложението, но и оставя на града домакин една градина, каквато не съществува до този момент в никой друг български град, дори и в столицата София (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 7/ 18 януари 1892, 3-5).

Архитектурното и стилово разнообразие на изложбените сгради и тяхното разпределение в живописни паркове и градини са само част от чудесата, които световните и национални изложения поднасят на своите посетители. Заедно с тях между отделните страни домакини тече една постоянна надпревара за избор на своеобразна емблема – изграждането на специална сграда, статуя или монумент, представянето на някакво техническо или научно откритие и пр., с които съответното изложение да остане завинаги в историята. Така например, ако гениалната инженерна мисъл, създала Айфеловата кула, удивява света, то друго едно „чудо” остава не по-малко трайна диря в спомените на посетилите Парижкото изложение през 1889 г. Става въпрос за широката употреба на електричеството за осветяването на търговските площи. Електроенергията, употребена за тази цел, е достатъчна да освети град със 100.000 население твърди репортерът на турския вестник Sabah и продължава: „За човек е непосилно да опише разкриващата се нощна гледка на изложението. Той остава в благоговение пред великолепието, невиждано никъде по света до този момент. Няма точка, която да не е изпълнена със светлина, заслепяваща окото. Когато види тези светлини, които с чудни огледални ефекти леят златен прашец върху изложбените сгради, на човек му се иска да вярва, че огряващото света слънце е разпръснало своята сила” (ÇELIK 1992: 47-48).

Чудото, превръщащо нощта в ден, е все още непознато в България. Ето защо организаторите на Пловдивското земеделско-промишлено изложение не пропускат шанса да изумят гостите си и с тази последна „мода”. Още на 14 януари 1891 г. В. Атанасов прави предложение на Управителната комисия да се проучи възможността за електрифицирането на панаира. Предложението е прието и с тази задача е натоварен инж. И. Несторов. Резултатите от направената съвместно с пловдивския градски инженер Таухен проверка сочат, че ако се използва водната сила на т. нар. Сотировска вода, с която е водоснабден и града, могат да се задвижат водни турбини с капацитет от 50 конски сили, които да произведат електричество, достатъчно за захранването на 30 големи аркови и 200 малки лампи. Предвижда се помещенията с машините да се разположат над градската болница и оттам по електропровод, дълъг 1.400 м., да се свържат с панаира. При това проектът няма да струва повече 20.000 лв. – цена, за която си заслужава „най-сетне да се укаже на нашия народ един необикновен прогрес и с това той да се поучи колко далеко е дошъл човешкий дух” (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 7/ 18 януари 1892, с. 7).

През март в канцеларията на Управителната комисия е получена оферта от унгарската фирма „Ганц и сие”, в която се предлага срещу фиксираната сума да бъдат поставени 20 големи и 60 малки лампи, като машините и тяхното инсталиране са за сметка на предприемача. Комисията приема условията и още през април в Пловдив пристига г-н Фишер, представител на фирмата, който сключва договор за доставката на електро-динамичните машини. Определя се и точното място, където те да се инсталират, както и това на големите електрически стълбове. Работата по монтирането на последните започва в началото на юли, така че в навечерието на откриването на изложението пловдивските жители стават първи свидетели на това необикновено изобретение. На 11 август се прави първата проба. Отрано любопитни хора обграждат изложението, други се изкачват на Сахат тепе, трети нетърпеливо очакват сензацията пред входа на Главния павилион. За да задоволи интереса на населението, техническият отговорник нарежда да бъдат пуснати 13 големи лампи, както и двете, поставени на централното изложбено здание. Площадът в миг е облян от светлина, а събралото се множество остава смаяно от очарователната картина на промяната (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 14/ 7 март 1892; бр. 20/ 25 май 1892, с. 6; бр. 30/ 11 юли 1892, с. 7; бр. 35/ 15 август 1892, с. 4).

Едва ли някои би могъл да опише по-добре това събитие от преките му свидетели. Положителните емоции остават неприкрити, а живописният език на автора сякаш представя приказен свят. Възторгът и приповдигнатият тон на репортера на вестник Сабах, описал електрическото осветление на Парижкото изложение от 1889 г., откриваме и у българския му колега представящ същото „чудо”, но на панаира в Пловдив три години по-късно: „Нощя изложението добива вълшебен вид, особено ако идете към езерото или към пещерата. Една бяла светлина, много по-ясна от месечната, осветлява зданията и алеите и хвърля полусянка на околностите, както и дискретни сребърни лъчи между листата на дърветата. Водата добива един кристален цвят, водоскока се отражава в раздвижения басейн, а пещерата се продължава навътре във водата и се губи в дъното й. Електрическите слънца, които светят на високо, пръскат ярки лъчи и събират около си пеперудите. Пловдив за пръв път вижда електрическа светлина, олицетворение на прогреса…” (МАРИНОВ 1992: 65).

Деветнадесетото столетие става свидетел не само на бързите темпове, с които се развива индустриализацията, но също и на множество научно-технически постижения и открития, променили съществено човешката история. Някои от тях се представят за първи път на световните и национални изложения, превръщайки се в своеобразна тяхна емблема. Такива не липсват и в Пловдив през 1892 г. Освен с електрическите крушки, огряващи като слънца панаирните площи, изложението остава траен спомен у своите посетители и с балона на Йожен Годард, Едисоновия фонограф, марионетките на Томас Холден, „падащата железница”, представена от софийския търговец Лудвиг Партел, железницата и оръжията на Круп, многообразието от селскостопански машини, отличаващи се със своята здравина, съвършени механизми и практичност. Такава разходка из „вълшебния” свят на човешкото познание и изобретателност се предлага за първи път на българина, които с жаден поглед, а не рядко и непринуден възторг, възприема чудесата на модерния свят.

В началото на януари 1892 г. в канцеларията на Управителната комисия е получено писмо от прочутия въздухоплавател Йожен Годард, в което той изявява желание да участвува в Пловдивското изложение. Син на известния Луиз Годард, Йожен лети с баща си още на осем години. Следват многобройни пътувания с балон в различни краища на света, както и участия в световното изложение в Париж през 1889 г., както и в Прага през 1891 г. Комисията не пропуска оказаната чест и влиза в преговори с въздухоплавателя относно условията, при които той би участвал в изложението. Преговорите, продължили до юни, се увенчават с успех и французинът е ангажиран да представи в Пловдив „изкуството човек да владее въздуха”. Предвижда се да бъдат осъществени 24 издигания с балон, от които шест през нощта, съпроводени от различни „огнестрелни продукции” по време на тържествените дни в изложението, както и няколко свободни полета. Годард поема и задължението да обучава в своето изкуство български офицери и войници, а също и да взима при всеки полет по двама спътници (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 6/ 11 януари 1892, с. 6; бр. 27/ 20 юни 1892, с. 6).

В деня на откриването на изложението се състои и първото издигане с балона „Ла Франс”. Още рано сутринта започва пълненето с въздух, завършило едва към четири следобед. Междувременно около мястото на приготовленията, както и на Сахат тепе, се стича любопитно множество. Първите спътници на Годард – д-р Н. Генадиев, редактор на вестник „Балканска зора”, и архитект Х. Майер са готови. На мястото пристига и княз Фердинанд, с чието разрешение пътниците заемат своите места в коша, а войниците започват да отпускат въжетата, с които той е привързан. Балонът започва леко да се издига под съпровода на „Шуми Марица” в изпълнение на ансамбъл „Хаджи Димитър”. Емоцията расте и от хиляди гърла еква мощно ура. Публиката поздравява пътниците с шапки и те й отвръщат по същия начин. Поразителната картина и вълнението, която тя носи на присъстващите, не подлежат на описание. Те остават единствено в сърцата и спомените на свидетелите на това невиждано до този момент зрелище (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 37/ 22 август 1892, 5-6).

Не по-малко любопитство буди и друго необикновено творение – Едисоновият фонограф. Томас Едисън започва своята кариера като изобретател в Ню Йорк, където конструира автоматичния телеграф и някои подобрени телеграфни апарати. Широка известност си спечелва обаче едва през 1877 г. с изобретяването на фонографа. Уредът е демонстриран за първи път на 29 ноември 1877 г. и патентован на 19 февруари 1878 г. Този апарат – предшественик на грамофона, служещ едновременно за запиване и прослушване на звуци, е представен за първи път в България от Йозеф Бергер. Още преди откриването на Първото земеделско-промишлено изложение пловдивската публика има шанса да се запознае с уреда и да чуе възпроизвежданите от него песни, говори и музика. Явно интересът към фонографа е голям и това подтиква неговият притежател да заяви официално своето желание да го изложи повторно и по време на наближаващия мострен панаир. За посетителите на изложението се осигурява още едно необикновено забавление, представящо неограничените възможности на човешкия гений (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 27/ 20 юни 1892, с. 6; бр. 38/ 29 август 1892, с. 7).

Театралното изкуство също е представено на изложението. Там обаче редом със софийската драматична трупа, представления дава и един нашумял през 80те г. на XIX в. куклен театър. Става дума за марионетките на Томас Холден, които сякаш оживяват пред публиката и будят всеобщо възхищение. Още през 1879 г. вестник „Фигаро” не пести похвали, определяйки представленията като „нещо нечуто, невероятно, фантастично”. Изключително сполучливите кукли, изработени от „божествения дърводелец” Холден, се задвижват от специален механизъм с много тънки жици, така че могат да „играят на обикновена сцена всякакви пиеси с такава вярност и такова съвършенство, щото на човек му се струва, че се намира пред живи артисти”. И за радост на малки и големи се предвижда тези чудни кукли да дават представления през целия сезон на изложението (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 25/ 6 юни 1892, с. 7; МАРИНОВ 1992: 15).

Списъкът на „чудесата”, доставящи забавления на посетителите на изложението, съвсем не се изчерпва с горепосочените. Към тях трябва да добавим поне още три, които заслужават внимание – „падащата” железница, корабчето „Ангел Кънчев” и „стрелната”, всички представени в Пловдив от софийския търговец Лудвиг Партел. На 9 май 1892 г. в-к „Нашето първо изложение” публикува съобщение, че представителят на Виенското дружество за експорт г-н Айнайгъл е заявил пред Управителната комисия желание да участвува в изложението, представяйки т. нар. руска железница. Тя представлява вълнообразна линия с две релси от 300 м., по които се движи един вагон. Ентусиазиран от прочетеното Л. Партел полага всички усилия да откупи „падащата” железница, която видял предходната година на изложението в Прага. Начинанието се оказва успешно и в началото на юли започва изграждането на 120-метровата конструкция. Чудото е невиждано дотогава! Вагонът тръгва от станцията, разположена на едно възвишено място, и без никакъв локомотив или друга задвижваща сила се спуска бързо надолу, набрал необходимата инерция от падането, той се изкачва отново на предишната височина и това движение продължава, докато не достигне до станцията. Освен този прототип на съвременното скоростно влакче, Л. Партел предлага на всеки от посетителите да провери своята точна стрелба, опитвайки късмета си на стрелната (стрелбище) за „мерене на нишан с пружинни пушки”. И ако стрелбата е развлечение за малцина, то изкушението да се повозиш с корабче из голямото езеро е неустоймо. Идеята за него, както и самото му конструиране, са дело на софийския инженер-механик Йосиф М. Симеонов. За първи път то е пуснато на вода в началото на август 1892 г. След няколко успешни проби, корабчето показва, че може „величествено и свободно” да циркулира из езерото с 16 души пътници, заради което получава оценка „превъзходно” (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 22/ 9 май 1892, с. 6; бр. 29/ 4 юли 1892, с. 6; бр. 33/ 2 август 1892, с. 7; бр. 35/ 15 август 1892, с. 5; МАРИНОВ 1992: 141).

Представените на Пловдивското изложение през 1892 г. „чудеса” не са свързани само със забавления. Те включват и голям брой машини и уреди, които достойно представят нивото на развитие на науката и техниката към този момент. Последните са дело на някои световноизвестни производители. Така например още в началото на 1892 г. в пресата се разпространява съобщението, че американската фирма за шевни машини „Сингер” се готви за едно „особно” участие в изложението. „Круп” е друга извоювала си световна известност фирма, която се представя в града на тепетата. Неин основател е Фридрих Круп, който през 1811 г. открива малка леярна в Есен. Неговият син Алфред инвестира в разработката на нови технологии и започва производството на два особено търсени на пазара продукта – железопътни релси и части за локомотиви. Ключова роля за бъдещето на фирмата изиграват обаче оръдията, чието производство започва през 1840 г. Постепенно с финансовата подкрепа на държавата, „Круп” разширява своето производство, задоволявайки нуждите на пруската, руската и турската армии.

На панаира в Пловдив най-голямата фабрика за производство на оръдия в Европа изявява желание да се представи с една малка железница. Последната е предназначена да обслужва полски, горски или индустриални нужди. За построяването на модела, „Круп” се нуждае от място с дължина 300 м. На него се предвижда да се поставят релси, по които да се движат 4-6 вагонетки. През юни в Пловдив пристига и специален представител на фирмата – П. Кауфман, който е упълномощен да сключи споразумение с организаторите за излагането на тази железница. След приключването на панаира, А. Круп подарява на българската държава изложената от него 25-метрова стопанска железница с 12 вагонетки (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 14/ 7 март 1892, с. 6; бр. 28/ 27 юни 1892, с. 4; бр. 48/ 7 ноември 1892, с. 8).

Германската индустрия се представя и от фирмите „Грузонверк”, „Р. Волф” и „Ернст Кирхнер и Сие”. Първата от тях, носител на 84 златни и сребърни отличия от различни изложения, се представя в Пловдив с машини за трошене на камъни, мелене на камъни, гипс и цимент, воденици с парни и ръчни двигатели, които могат да се използват за смилане на различни жита, бои, дърво за производство на хартия, кафе и пр., както и няколко модела на оръжия. С не по-малка слава се ползва и фирмата „Р. Волф” – производител на локомобили. На вниманието на българската публика фирмата предлага два локомобила с по 12 конски сили. Лайпцигската фирма „Ернст Кирхнер и Сие” се представя с един набор от машини, сред които бичкия с пет триона, универсална машина за пробиване на дупки и направа на различни резби, циркулярна машина, трион за изрязване на различни фигури, машина за рендосване и такава за точене на ножове и рендета (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 40/ 12 септември 1892, 2-4).

Броят на представените на изложението селскостопански машини и уреди също е голям. В тази група влизат различни видове плугове, брани, веялки, триери (машини за пресяване на зърнени храни), косачки, сеячки, произведени в различни европейски страни и Америка. Част от тях са изложени в Павилиона за местни и иностранни земеделски машини, но също така и в този на пловдивския търговец от италиански произход К. А. Вакаро, в унгарския и австро-чешкия павилиони. Към тях трябва да се прибавят и многобройните производствени машини, уреди и апарати, химически и фармацевтични продукти, лекарски и хирургически инструменти, различни шлосерски, стъкларски и дърводелски изделия, част от които впечатляват със своята прецизна и точна изработка, съвършени механизми и практичност (НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖЕНИЕ, бр. 41-42/ 26 септември 1892, 4-6; бр. 44/ 13 октомври 1892, 4-6; бр. 47/ 31 октомври 1892, с. 7; бр. 48/ 7 ноември 1892, 5-8). Именно тези мостри представя развитието както на науката и техниката, така също и на свързаното с тях подобряване на производствения процес в индустрията и селското стопанство. Ето защо те заслужено могат да се определят като „чудесата” на модерния свят, с които българинът има шанс лично да се запознае по време на Първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив.

 

Подготвяното с голям ентусиазъм и старание изложение приема в рамките на два месеца и половина 161.727 посетители. Всеки от тях се запознава с традиционното производство както на различните райони от страната, така и с изделията, представени от чуждестранните изложители. Българските търговци и производители се представят пред Европа и света, но същевременно получават и шанса сами да видят и опознаят някои от последните открития на човешкия гений. Възхищение и похвала заслужават организаторите, чиито оригинални идеи се реализират с помощта на многобройни специалисти – инженери, архитекти, озеленители, декоратори, но също така и с неуморния труд на стотици ентусиазирани работници. Резултатите са впечатляващи – един практичен, но същевременно и естетически издържан изложбен комплекс, чиито красиви и функционални сгради са разположени сред цветни градини, зелени алеи, езера и фонтани. Макар и в един доста по-скромен вариант, той представя „модните тенденции”, наложени в Париж, Лондон и Виена. Неговият Кристал палас се нарича Главен държавен павилион; неговият Хайд парк или Пратер по-късно получава името Царсимеонова градина; Айфеловата кула тук намира своя еквивалент в статуята „България – покровителка на земеделието и индустрията”; неговата „Галерия на машините” носи името Павилион за местни и иностранни земеделски машини; както в парижкия Champ de Mars, така и в Пловдив е определено специално място за сградите на чуждестранните изложители; електрическите лампи, осветили френската столица през 1889 г., откриваме и в Пловдив и макар техният брой да е доста по-малък, то ефектът им поражда същото възторжено вълнение у посетителите; дори прочутият Годард удостоява българската публика със своето „изкуство”. Несъмнено постигнато от българите, експонирано на фона на всички политически и икономически проблеми, пред които е изправена държавата, може да се определи като успех. Стойността на този успех се повишава, когато той се сравни с усилията в тази насока на останалите балкански страни (устроеното през същата година изложение във Врана отстъпва значително пред Пловдивското и дори едно сравнение помежду им е неуместно). Същевременно обаче изложението ясно показва изостаналото икономическо развитие на страната, чието бъдеще се определя в значителна степен от внедряването в собственото й промишлено и земеделско стопанство на повече от представените на изложението „чудеса” на модерния свят.

 

 

Литература

 

БАЛКАНСКА ЗОРА (1890- ). Ежедневен вестник. Пловдив.

КОСЕВ, К. (2004) Панаири, пазари, тържища в българските земи: Доклади и съобщения от национална научна конференция, проведена на 17 ноември 2003 г., град Търговище. В. Търново.

МАРИНОВ, А. (1992) Чудото наречено Първо Пловдивско изложение. С.

НАШЕТО ПЪРВО ИЗЛОЖИНИЕ (1891/1892). Ежеседмичен вестник. Пловдив.

СТАТЕЛОВА, Е. (1992) 100 години от първото българско земеделско-промишлено изложение: [Сборник доклади от] юбилейна научна сесия, Пловдив, 17 и 18 септември 1992 г. Пловдив.

ÇELIK, Z. (1992) Displaying the Orient. Architecture of Islam at Nineteenth-Century World’s Fairs. Berkeley, Los Angeles, Oxford.

HILLGER, H. (1892) Die erste nationale Ausstellung Bulgariens in Philippopel 1892. Wien.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.