Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Добринка Парушева

Общество, технология и култура,

или как Балканите се срещат с Модерното

 

 

Винаги, когато мисля за срещата на Балканите с Модерността, един от първите образи, който ми идва на ум, е на “Ориент-Експрес”. Разбира се, той е само символ на Модерното. При това не е неговият първи агент на Балканите, тъй като водните пътища са доста по-стари от железните и е добре известно, че Дунавът е играл изключително важна роля за проникването на европейските влияния в региона. Само че знанието ми за корабите е по-ограничено и единствения, за който се сещам, е “Радецки”. В този случай обаче първата ми асоциация би била или с Радецки марш, изпълняван от виенската филхармония на 1 януари, или с Клаус-Мария Брандауер като полковник Редл в началото на едноименния филм. Затова по-добре да ви поканя на едно пътуване с “Ориент-Експрес”.

Целта ми е да опитам да свържа общество, технология и култура, като ги локализирам на Балканите от средата на 19 до средата на 20 век. Каквото се случва в този период може да бъде описано именно като среща на балканите с европейската Модерност.

 

Нека започнем пътуването: нашата първа спирка ще бъде ОБЩЕСТВО.

Известно е, че балканските страни след разпадането на Османската империя са с предимно селско население: през 1900 година градското население е едва 14,1% в Сърбия, 17,6% в Румъния, 19,8% в България и 33,1% в Гърция [Sundhaussen 1989, 102]. При това става дума за население, чието огромно мнозинство е неграмотно. В началото на 20 век 79,7% от населението на Сърбия е неграмотно; за останалите държави цифрите са съответно 78,0% за Румъния, 72,1% за България и 60,8% за Гърция [Sundhaussen 1989, 537-538]. Нека не забравяме, че често способността да четеш слабо и да можеш си напишеш името се смята за “грамотност” в повечето от селските райони на всички споменати страни.

През втората половина на 19 век изолираните общности на балканските селски общества започват да се променят по начин, който е трудно разбираем за населението, а селските ценности не предлагат решение за множащите се демографски и икономически проблеми.

В подобна ситуация държавата е основният мотор на модернизацията – процес, който започва още по време на Османската империя, и който обикновено се мисли и като европеизация. Именно 19 век е векът на всеобща навлизане на европейски влияния от всякакъв вид на Балканите. До Англо-турския търговски договор от 1838 и Хат-и-шерифа от 1839 европейското влияние засяга предимно сферата на техниката, науката и образованието и нейната цел е да се укрепва военната мощ на империята. След това започва по-целенасочено възприемане и на западноевропейската интелектуална система, тъй като по-прозорливите от управляващите разбират, че тяхната империя се нуждае от промяна, за да оцелее.

Без значение колко впечатлени от Европа са балканските народи (или поне техните елити) приспособяването на европейския начин на живот към ситуацията в региона се оказва не лесно. Противоречието между скоростта на процесите и готовността на населението да “преглътне” всички новости намира израз в изпълнения, които се разполагат на различни места по скалата между смешно и тъжно, понякога с оттенък на абсурдно.

 

Нашата втора спирка е ТЕХНОЛОГИЯ. (Разбира се, пълно отграничаване на общество, технология и култура е невъзможно – те са тясно преплетени и взаимопроникващи – и аз ги разделям единствено с цел по-подредено представяне, надявайки се, че това е достатъчно ясно.)

На пръв поглед, от днешна гледна точка подкрепата за техническия и технологичния прогрес, по същество неизбежни и необратими, би трябвало да е очевидна. Историческото развитие обаче предлага множество примери, илюстриращи препятствията, с които технологията трябва да се справя. До голяма степен процесите следват различен ритъм, зависещ от политическия климат, географското положение и историческото наследство във всеки отделен случай.

На Балканите през 19 век, дори в неговия край, техническите и технологични новости са по-скоро по изключение, отколкото като правило. Тяхното присъствие е характерно предимно за градовете, като в началото то е ограничено – извън столиците – до градовете по поречието на Дунав и по протежение на барон Хиршовата железница. Веднъж намерили почва в столичните и някои други по-големи градове, модерните технически нововъведения навлизат крачка по крачка и в останалите градове. Селските области обаче остават за дълго незасегнати от европейските влияния. [Parusheva 2007; Parusheva 2003]

Промяната е най-видима в балканските столици, особено от гледна точка на светлината и движението (с други думи, осветлението и градската инфраструктура).

Букурещ тръгва най-напред по пътя към Модерното. Още през 1814 там е поставен въпросът за газифициране на уличното осветление и добрите намерения се превръщат в реалност, поне що се отнася до централната част на града, към 1856 г. По-късно, в края на века, идва ред и на електричеството: един съвременник пише, че през 1888 вече има електричество навсякъде в Букурещ. [Бурбулон 1995, 108] От гледна точка на движението в самото начало на 20 век трафикът е доминиран от файтони и карети, докато присъствието на автомобили е по-слабо. Това се променя изключително бързо и през 1909 Петър Нейков вече описва движението в Букурещ като “оживено, но чисто градско, европейско движение”. [Нейков 1990, 144]

Атина е малък град преди да бъде избрана за столица на Гърция по политически причини. И макар това да се случва през 40-те години на 19 век, градът започва да се радва на улично (газово) осветление едва през 1877 благодарение на успешната работа на една френска газификационна компания. Електричеството се появява в централните части на града в края на 19 век. А в началото на 20 век, през 1905 г. централните улици вече са асфалтирани. Що се отнася до трамвая, конският трамвай се появява в пейзажа на гръцката столица през 1882, а през 1908 идва ред и на електрическия. [Heppner 1994]

София в началото на нейното битие като столица прилича повече на голямо село, отколкото на град, както си спомня Султана Рачо Петрова за 1885, когато пристига в София от Тулча: “… улици нямаше, само огромни дупки и много прах, която се превръщаше в кал, когато валеше, и правеше всяко движение невъзможно.” [Петрова 1991, 158-159] Около осем години по-късно положението все още не е променено: през 1893 по прашните улици и тротоари се срещат само пешеходци. Едва в началото на 20 век, през 1903, друг съвременник отбелязва: “Когато се върнах, намерих София променена. Електричество, трамваи, канализация… Започнали бяха да павират улиците бавно, но необратимо…” [Нейков 1990, 94]

Появата и утвърждаването на новото не минава безпрепятствено. Например, въпреки че към 15 януари 1901, когато официално се поставя началото на трамвайното движение, са готови 6 линии, решено е да се пуснат в експлоатация само с две от тях. Причината: “Да се даде на населението и персонала време да свикне с новото бързо движение”. [Казасов 1987, 260] “Бързо движение” в действителност означава 15 км/ч. Трябва да добавя, че цената на билета е 15 стотинки за първа и 10 стотинки за 2 класа. С разликата може да се купи чаша кафе или парче торта. Нещо повече, мнозина предпочитат да вървят, вместо да вземат трамвая, и да пият една бира за същите 10 стотинки. Подобно отношение и поведение, разбира се, зависи от манталитета на хората, най-общо казано: както споменава един съвременен журналист, “никой не бързаше. Всички вървяха като чорбаджии по улиците. Бързането и особено тичането се смятаха за неприлични.” [Казасов 1987, 261]

 

Пътувайки, ние всъщност вече стигнахме до гара КУЛТУРА.

Промените в начина на мислене и поведение на населението (или в културните кодове) са много по-трудни за “хващане” и разбиране. Освен това, те протичат много по-бавно в сравнение с външните, видими промени. Въпреки това обобщено може да се каже, че макар старите форми и стил постепенно да си отиват и да се появяват (или възприемат) нови неща, краят на балканския 19 век и началото на 20 век все още са патриархални по душа.

До каква точно степен това е вярно е трудно да се прецени, но дори по време на Първата световна война хората от региона имат само бегла представа за технологичното развитие. През 1919 г. белградският вестник “Политика” пише за сърбите: “Ние всички имаме, както казва един французин, страх от машините. Обикновеният сърбин разбира отлично как работи един плуг, но всичко по-сложно го обърква.” [Markovich 1992, 125] Тази констатация, макар твърде обща и преувеличена, важи и за останалите балкански народи. Това не може да ни учуди като се вземе предвид всеобщата бедност и липса на ресурси за закупуване на каквато и да е техника.

За това допринася и отношението на правителствата. Независимо от факта, че всички балкански страни имат славата на селскостопански през 20 век, нуждите на селскостопанското производство са почти напълно пренебрегвани от балканските правителства. Само един пример: стойността на селскостопанските машини, внесени в България през 1906 г. е близка до стойността на внесеното необработено кафе (около 1 500 000 лв. – 1 448 054 за селскостопански машини и 1 475 757 за кафе). [Казасов 1987, 287-288]

Освен материалните и финансови затруднения, има и друг проблем: опозицията срещу технологията идва не само от неграмотното селско население и това не е изключение, характерно единствено за Балканите. Всъщност въпросът дали машините са заплаха за творческата сила на хората и дали новите технологии не допринасят за упадъка на човешката душа, зададен от Шпенглер в книгата му Der Mensch und die Technik, е от изключително значение и за много хора в Западна Европа. [Heff 1984] В Сърбия, както и в другите балкански страни, започва обществен дебат за индустриализацията и урбанизацията, които, според някои водещи интелектуалци като Слободан Иванович например, понякога имат негативно отражение върху традиционната култура. Тези хора настояват за съхраняване на балканската патриархална култура като начин за избягване на заплахата от Западна Европа.

От друга страна, новите технологии не срещат единствено съпротива на Балканите. Има и кръгове, които силно препоръчват и се застъпват за въвеждането на новите технологии и предлагат по-нататъшно подобряване на техническата база на икономиката и обществото. Но въпреки подобни добри намерения, обществото плаща за бавните темпове и безхаберие, които доминират, с по-нататъшно изоставане.

 

* * *

 

Нека обобщя:

Присъствието на технологията е ограничено главно в градската среда. Въпреки усилията това да се промени, няма особени успехи. Редом с бедността и липсата на внимание от страна на управляващите, друга причина е и съзнателната, но най-вече несъзнателната опозиция, с която населението посреща новостите.

Поради това, според мен, най-важно е да се подчертае значението на културните кодове, които ръководят живота на това население. Както казах, хората от региона не обичат да бързат, Балканите имат свой собствен ритъм. Без съмнение, наблюдава се “невиждан скок на техниката” само в рамките на едно или две поколения. Но независимо колко силно е влиянието на западноевропейския свят, Балканите остават здраво свързани с един от основните “прочити” на ориенталското, който може да бъде характеризиран със силния триптих от думи – yarın, rahat и kayf. ‘Yarın’ е турската дума за ‘утре’ (и напомня твърде за испанското “mañana”); ‘rahat’ и ‘kayf’ идват от арабски и първата дума означава спокойствие на духа, удоволствие, почивка, докато втората визира способността да се наслаждаваш на живота толкова (и толкова често), колкото е възможно. Може би именно тази връзка с Ориента би могла да обясни защо прехода от традиционно към модерно общество на Балканите се възпроизвежда непрекъснато, особено в случая с манталитета, от 19 век насам.

 

Благодаря ви за вниманието – това беше последната спирка на влака. Моля, слизайте!

 

 

Литература

 

Бурбулон, Робер дьо: Български дневници, София 1995

Казасов, Димо: Искри от бурни години, София 1987

Нейков, Петър: Спомени, София 1990

Петрова, Султана Рачо: Моите спомени, София 1991

Heff, Jeffrey: Reactionary Modernism, Technology and Culture in Weimar and Third Reich, London 1984

Heppner, Harald (Hg.): Hauptstädte in Südosteuropa: Geschichte, Funktion, Nationale Symbolkraft, Wien-Köln-Weimar 1994

Markovich, Peđa: Beograd i Evropa 1918-1941, Beograd 1992

Parusheva, Dobrinka: “ORIENT-EXPRESS, or About European Influences on Everyday Life in the Nineteenth Century Balkans”, New Europe College Regional Program Yearbook 2001-2002, Bucharest 2003, 139–167

Parusheva, Dobrinka: „Gesellschaft, Technologie und Kultur, or wie Bulgarien auf die Moderne trifft“, in Brunnbauer, Ulf, Wolfgang Hoepken (Hg.): Transformationsprobleme Bulgariens im 19. und 20. Jahrhundert. Historische und ethnologische Perspektiven, München 2007, 17-33

Sundhaussen, Holm: Historische Statistik Serbiens 1834-1914. Mit europäischen Vergleichdaten, München 1989

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*