На прага на времето: Ахмед Хамди Танпунар и модерната турска поезия

Йорданка Бибина

На прага на времето: Ахмед Хамди Танпунар и модерната турска поезия

 

Ахмед Хамди Танпънар (1901-1962) е разностранен творец, познат на турския читател най-вече с разказите и романите си. Но те са проникнати от силното поетично начало, пронизало и прозата, и поезията му, която днес все повече привлича вниманието на литераторите. Защото е блестяща, дълбока, изпълнена с асоциации и една странна смесица между реалното и надреалното, алегоризирано в съня. Неговата най-съкровена мечта е да създаде „един само стих, който да остане във вечността“. Макар да не е мистик, той се приближава към мистиците с непрестанните си търсения на „вечната истина“, „красотата“, „съвършенството“, все стойности, надхвърлящи измеренията на реалното време, в което живее. Вероятно затова неговата поезия в най-голяма степен може да се нарече сюрреалистична. (Неслучайно той е привлечен от поезията на Пол Валери, когото за пръв път превежда на турски език.). Особеното му усещане за времето намира израз в най-известните му поетични цикли – „На прага на времето“ и „Отломките на времето“.

Ако най-ярката творческа личност на литературния Танзимат е Намък Кемал, ако романтизма в поезията асоциира с името на Абдулхак Хамид, ако кръгът около „Сервет-и Фюнун“ – Тевфик Фикрет и Дженаб Шехабеддин – отварят вратите за „новото време“ в интелектуалните пространства на турския творец, а Ахмед Хашим смело навлиза в полето на символизма, ако Орхан Вели и „Триножник“ извършват решителна революция в турската поезия, то Ахмед Хамди Танпънар е онази забележителна личност, която извежда турската поезия в авангарда на съвремието и модерността чрез силата на духа и интелекта. Неговото присъствие в турската литература на ХХ век е толкова осезателно и значимо, че инспирира новите естетически търсения през 60-те години, дали начало на силната неосюрреалистична струя в т. н. течение на „Второто ново“, макар сам той да не бележи поврат или революция в развоя на турската поезия по начина, по който Орхан Вели променя изцяло посоката й в началото на 40-те години. При все това макар в периода 1900-1950 г. да творят стотици поети, името му е сред онези пет или десет, които остават трайно в историята на съвременната турска литература.

Поетичният свят на Ахмед Хамди Танпънар заема своето много особено място в развоя на турската литература на ХХ в., защото не само е новатор, разкриващ нови хоризонти пред мисленето на турския интелектуалец, но защото новото в творчеството му е естетически уплътнено. Стиховете му въздействуват преди всичко с пластичната си форма и със своята музикалност, нещо, с което се отличава и предхождащата го поезия на символистите като Ахмед Хашим, но същевременно се отличават с индивидуалността на преживяването и оригиналността на поетичния изказ. При него външният и вътрешният, въображаемият свят, сякаш се сливат, както в статичността на състоянията си, така и в своята динамика и движение, въвличайки читателя в едно състояние на „надреалността“, на „сънуването наяве“. Скритата вътрешна съзвучност в свободната и виртуозна игра на думите създава усещането за разтърсващата сила на въображаемата реалност. Но това не е бълнуване на болно съзнание, а изговаряне на човешката надежда, любов, тъга, страдание, надежда, ритъма на блъскащият се в невидимите си стени човешки дух.

В цялото му поетично творчество този дух е устремен към звездите, към небето, но и към небесния свят на божественото. Неговата мистична устременост, макар да напомня състоянието на поетите-суфии, не е идентична с него, защото той поставя на божествения престол Красотата като недостижим за човека идеал. Така приближава поезията към вярата. Безкрайното душевно безпокойство, което тя поражда у човека, той превръща в игра, в авантюристично пътуване, което обаче винаги го оставя на „прага на безкрайното съществование“. Чрез думите и фантазиите си се стреми да намери изчезващото или съществуващото. Сам често обича да повтаря, че в основата на всички изкуства е легендата за Орфей.

Сред разнообразните мотиви и теми в поезията му сякаш усещането му за време е център на импулсите, обгръщащи и облъчващи особеното битие, изградено от думите и фантазиите. Той е, който налага „времевата перспектива“ по един твърде характерен за него начин на философско-поетичното съзнание за течението на историята. Неговият поглед през „пролома на времето“ сякаш вижда живота много по-добре. Той непрестанно се стреми да излезе извън времето, в което живее, за да заживее в друго времево измерение и в крайна сметка, да се слее с вечността:

Желанието да преодолее времето и пространството, в което се намира, го кара да се остави на течението на мига, миг, чието изживяване е близко до мистичното изживяване на сливането с Бога или Истината за Битието, или със самото Битие. В статията си „За поезията“ (публикувана в сп. „Гьорюш“) сам той определя смисъла на този миг така: „Може би това е едно заслепление, родено от допира на мигновеното озарение на открилия себе си в човека дух с вечната истина.“ Поетичното откритие при него много напомня на екстаза на мистика с това, че се преживява като „озарение“.

В поезията на Танпънар не става въпрос обаче за някакво пълно прекъсване на връзката с протичащото време, а по-скоро за оттласкване от времето и пространството, и издигане към висшите сфери на духа. За разлика от добре познатия в символистичната турска поезия мотив за отдалечаване от пошлостта на битието и отплуването към неясния, мечтан и илюзорен град („Онзи град“ на Ахмед Хашим например), движението в поезията на Танпънар не е към „хоризонта“, а е устременост „нагоре“. То напомня плуване във въздуха и светлината, като засилва усещането за флуидността и промяната в универсалното, космичното време:

Лекотата на това издигане съдържа опияняващата радост от полета и свежият полъх на вятъра:

От тази висота материалният свят и неговото време не са така рязко очертани, те сякаш са изгубили своята материалност, за да се превърнат в „един странен сън“. Така, загубил земното привличане, не поетът е подчинен от земния свят, а напротив, той е истинският негов властелин. Това полумистично състояние на духа напомня сънуване, но не което извиква призрачни видения, но което дава живот на чувствата и ги извежда от сферата на подсъзнателното.

Това, което го отделя и отличава както от средновековния поет-мистик, така и от поета-символист е, че той не вярва нито в съществованието на метафизичния „недостижим“ и мечтан свят на поета, нито в мистичния „отвъден“ свят на дервиша. Той по-скоро остава в пространството „между“ тях, на „прага на времето“. Кой е истинският? Външният, за който сетивата ни информират, или онзи свят, усетен чрез мечтите и сънищата? Танпънар не подценява нито един от тези два свята. И с лекота преминава от единия в другия. Стихотворението му „Праг“ ни представя точно това „живеене на прага“ (eşiğinde sanki sonsuz varlığın), характеризиращо се със способността едновременно да се вижда и в двата. Тази „междинност“ на състоянието присъствува в цялото му творчество – и в поезията, и в прозата. Поетът не е напълно „буден“ за външния свят, нито е напълно затворен за вътрешния. Погледът му е отправен едновременно и навън, и навътре. Себе си намира във вятъра, пронизващ и двата свята:

Но в подобно състояние човек не може да действа, обречен е да живее като един вид пленник: „И в мене, и извън е обръч същи“ (İçimde, dışımda hep aynı çember). Това състояние е подобно на мълчанието. Трагичността на „живеенето на прага“ е именно в това и духът умира „като плашлив елен от безмълвието на отблясъка“, който може да се сравни със собственото отражение в огледалото.

Сблъсъкът между въображаемия и реалния свят намира израз и в творбата му „Отломките на времето“, белязана с особен трагизъм. Ако в други стихове той опоетизира идеалният свят, създаден от въображението, то тук в най-голяма степен отключва потока на яростта, негодуванието, интелектуалното отвращение от пошлостта, жестокостта, баналността на реалния свят – все чувства, асоцииращи с емоционалния строй на „Онзи град“ на Ахмед Хашим. Тук свещеният „неразчленим“ миг е разпилян на множество отломки, от които се състои и човешкото битие. Ако в младостта си Танпънар е завладян от романтичното идеализиране на миналото и на османското величие в творбите на своя предшественик и учител Яхия Кемал, то тук не само иронизира, но и отхвърля историзираното възприятие за времето, за да се пренесе в сферата на наднационалното, общочовешкото и екзистенциалното. „Сегашното“ време дотолкова е смачкало и обезкрилило човека, че е обезсмислило „миналото“ и връщането към него, а „бъдещето“ е също така мрачно. Хората са „отломки“ на времето, което ги „руши“ отвътре. Хората се носят по неговото течение, като „изпуснати хвърчила“, но в крайна сметка са здраво хванати в „обръча на времето“. Този именно лик на времето е видял и поетът:

Колкото и силен да е човек, пред лицето на времето е само „мушица“, безпомощно блъскаща се „зад прашните стъкла на дните“. А в поемата си „Сред хората“ той поставя и могъщия Зевс всред човешкото море, където е един от тях:

Но Танпънар далеч не е поет на песимизма и безнадеждността. В поезията му има изключително много светлина, предусещане за щастие и преклонение пред красотата, която ще победи времето, защото за него само тя е вечна. Жената в неговата поезия е нейна алегория, алегория на животворящата сила на изкуството. Тя обитава онова именно пространство на „пролома на времето“, между съня и мечтата, мечтата и реалността, между нощта и деня. Той би желал тя да е демиургът, за да бъде светът по-различен и по-добър:

Поетичният свят на Ахмед Хамди Танпънар е изключително богат, многопластов и нюансиран, тук обаче се постарах да представя само един аспект от творчеството му – усещането за време и особеното съществование „между“ реалното и въобразеното. На първо място, защото то с особена яснота показва, че турската литературата през първите десетилетия от съществуването на Републиката вече не е поставена в състоянието на дуализъм между „традиционното“ и „модерното“, нито трябва да „догонва“ своя европейски модел. Няма манталитетни, естетически, формални или съдържателни „бариери“ между тях. В този смисъл може да се каже, че турската литература е в синхрон с модерността, такава, каквато е във водещите европейски литератури, и не само е в съзвучие с естетическите явления на епохата, но е напълно съизмерима с тях, като същевременно издига на нова висота своите собствени постижения. Разбира се, това не означава, че в турското общество са напълно преодолени „търканията“ и „сблъсъците“ между „традиционното“ и „модерното“, но те се отнасят до други културни сфери извън литературата. Литературата обаче не пропуска да ги претвори, не на последно място и през оптиката на модерността.