Снежка Панова
Интегрирането на българския търговец от 18 век в международната търговия
Винаги, когато и където се изгради многоетническа система, имперска или в отделни държави, а военно-политическите, административните и фискалните функции се определят от господстващата народност, то икономиката е сферата, в която се интегрират завладените, малцинствени общества. В подобна ситуация се оказва за векове единствено българската нация, за разлика от всички останали народи на европейската територия на Османската империя. Ето защо, селското стопанство, занаятите и търговията са естествените възможности за оцеляване, утвърждаване и просперитет, древна истина, която българското общество не само възприема, но и твърде успешно приспособява към своите интереси. В тези условия, на наложената османска стопанско-политическа система, то ще трябва преди всичко да компенсира минусите на своето оформяне до завладяването и най-вече, факта, че не се развива съсловно, остава без князе, локални аристократи, благородници и т.н. Т. е. процесът на съсловното пренареждане ще се извърши в средите на селското и градско население, където се заражда българския търговски капитал и се оформят българските търговци. Понятно е, че във времето това развитие се измерва с векове, но за съжаление този факт е основание за негативна оценка, относно развитието на българското общество, за неговото икономическо съзряване и се характеризира като “закъсняло”.
В действителност, обаче, появата на самостоятелния български търговец на попрището на външната търговия, не се разминава с аналогичното явление във всички докапиталистически общества, чиято търговия се обслужва от посредническите търговски народи – ханзейци, венецианци, холандци, евреи и т.н., което става на прага на 17-то столетие.
Ето защо въпросът за интегрирането на българските търговци в международната търговия на империята има нееднозначно измерение. От една страна, то се отнася до оформянето на българското търговско съсловие, със самостоятелен търговски капитал като изява на българската народност в рамките на Османската империя. От друга, то е пряко свързан със структурата на външната търговия на империята и на българските земи като част от тази структура. Съществено е обаче, че тя се определя главно от интересите на страните от Западна Европа, които не много късно след Венеция, Ливорно, Флоренция, още в началото на 16 век оформят търговските си взаимоотношения с империята. Това става чрез сключването на търговски договори, т. нар. капитулации, с което се трасира и пътя на известната в историята левантийска или ориенталска търговия. В същност капитулациите са основата, върху която се градят политическо-стопанските взаимоотношения между двата свята – Ориента и Запада. В най-обобщен смисъл те са сложна система от привилегии и имунитет, отстъпвани, давани в полза на западните сили. Само от този факт произтича и една от най-характерните особености на споменатите договори, а именно, те са еднопосочни, липсва реципрочност.
Относно преценката на тези договори е възприета тезата, че те са от значение преди всичко за империята, именно чрез тях, Западът оказва положително влияние върху нейното развитие. Преди всичко, счита се, че с капитулациите се премахва преградата между двата различни конфесионално свята, и това е пътят империята да се приобщава към ценностите на западните страни. От друга страна, тези договори повлияват положително стопанското й развитие и поради факта, че оттук се изнасят големи количества суровини, то тази търговия остава с активен баланс за империята и обратно, той е пасивен за западните страни. Накратко, това е същността на тезата за международната търговия на империята, която битува дори и до днес във всички наши и чужди изследвания.
В действителност, “договорите” – капитулациите, са един от инструментариумите на международното право за разпространение и влияние на принципите на европейската държавна система върху “другите” страни и народи, валидни почти до края на 19 век. Разбира се, това влияние е всестранно, но конкретно до търговските отношения, то е израз на меркантилистичната политика на тези страни. В изследванията най-често се посочва една от привилегиите, отстъпена “за свободна търговия” с ниско мито от 3% за внос-износ на съответните стоки. Вероятно тази е една от причините, щото картината на търговския обмен за период от почти три столетия да се рисува по идентичен начин: внос в Ориента/Леванта – манифактурни стоки, главно текстил – платове; износ: суровини – вълна, кожи, восък, прежди, подправки, багрила, хранителни стоки – жито. В ранния период основни контрагенти са Венеция, Франция, Англия, Холандия.
Към средата на 18 век тази картина до известна степен се променя. Едната от износните стоки, вълната, като количество е изместена от памука, а вносът остава същия. Единият от контрагентите, Венеция, отива на последно место, а опити да заемат позиции на този пазар още от началото на века правят и други страни, въпреки новите пазари след географските открития. Крайният извод остава неизменно един и същи – тази търговия е с пасивен търговски баланс за западните страни и обратно, активен за Османската империя.
Веднага следва въпроса, който дълго време изследователите не поставят: как тези страни са уравновесявали своя търговски баланс? Поради това че пазарите на империята по редица причини са недостатъчен консуматор на манифактурната продукция на тези страни, това уравновесяване става чрез монетната търговия. Тя се налага още от началото на 16 век, но с нарастващ размер продължава до началото на 19 век, когато монетите се превръщат в основна стока в търговския обмен с Леванта.
В така синтезирано очертаното състояние на международните търговски отношения на Османската империя, още от началото на 17 век се интегрират българските търговци. Съобразно своите възможности и изисквания на този обмен, те твърде успешно заемат своите позиции. Преди всичко, те се насочват към пазарите на Централна и Средна Европа, т.е. трасето на сухопътната търговия, където със своите сделки покриват пространството между Виена и Константинопол. През 18 век те вече надхвърлят границите на Влахия и Молдова, за да се отправят към пазарите на Трансилвания, Унгария и особено на Австрия. Това не е случайно, тъй като още от началото на 18 век, тя активно участва в общоевропейската монетна търговия. Дори австрийското правителство констатира, че е много важно да усвои хитрото сечене на хубави сребърни монети, каквито сече Франция, и едва тогава е възможно да се очаква преимущество в тази търговия. Пак от същото време и особено след сключването на мира в Пожаревац през 1718 г., Австрия поема активна политика за получаване на пълни капитулации, наравно с тези на Англия, Франция, Холандия, за да заеме пълноправно положение на левантийския пазар. Всички тази страна отчита пасивен търговски баланс с Османската империя, проблем, който разрешава чрез монетната търговия. Нещо повече, от средата на века, тя е в пълен размах, тъй като от 1752 г. талерите стават държавна стока за виенската дворцова хазна, приемат се и решения за нейното практическо провеждане. А именно, необходимо е чрез търговията с талери и други сребърни монети да се изравнят оставащите пасиви от ориенталската търговия, като се подчертава, че това изравняване трябва да се получи предимно от нарастването на спекулацията. Отбелязва се също че много важно условие за нейното провеждане е ситуацията, че страните от Османската империя са твърде подходящи за тази спекула, тъй като се намират в центъра между азиатската и западноиндийската търговия. Следващ, също толкова важен въпрос, е за видовете сурогати, които трябва да се секат. Оказва се обаче, че по това време на пазарите са налице толкова много сурогати, дори много повече отколкото са кайзерските конвенционни талери, цекини и др., и това налага една точна преценка за да се сече онзи сурогат, който ще предложи най-голяма полза за хазната. Освен това, важно е, след сеченето на кайзерските конвенционни талери и други сурогати, те да не остават там, за да не влизат в циркулация в кайзерските страни, т.е. те да бъдат незабавно изнасяни по другите пазари. При провеждането на тази политика винаги се подчертава, че трябва да се следва примера в това отношение на французите, които системно дават нови сурогати на своите собствени монети. С това те целят да получат предимство извън страната си, тъй като разликата в сеченето на чуждо сребро е един вид фабрикация, която е приемлива за чуждия пазар, а за страната, в която се произвежда, носи печалба.
И така, монетната търговия в Австрия се узаконява, за нейното провеждане се организира държавна компания, тази на Барон фон Фрийз и според някои изчисления за 20 години от страната тя изнася повече от 20 млн. гулдени. Практически, вноса-износа на стоката-монета, споменатата компания извършва чрез търговците от страните на Югоизточна Европа, сред които българските заемат голям дял. След като укрепват своите позиции, те търгуват и по свои собствено организирани пътни канали, независимо от компанията на Барон Фрийз, със съответни посредници в основните пазарни центрове: основните от тях вървят от градовете Москополе, Серес, Узунджово до Сливен, Пловдив, Търново, през Дунавските пристанища на Видин – Оршова до Брашов; или през Свищов, Никопол до Турну-Мъгурели, Къмпина и Букурещ; друг разклон е Видин – Крайова – Брашов, Сибиу, Темешвар, Пеща, но всички са със завършващи сделки до Виена и обратно до Константинопол.
Съществена предпоставка за реализацията на тази търговия е организацията на търговците в една твърде целесъобразно построена система, чиито основен елемент е съдружието, или както се нарича в изворите “компанията”. Тази система функционира посредством стройна организация на транспорт и кореспонденция, с точна и навременна информация за състоянието на съответните пазари: търсене-предлагане, цени, курсове на паричните единици и пр.
Всъщност тази форма на организация на търговския капитал е типична за времето до края на 18 век, когато по своя характер, съгласно търговското право, те са все още “дружества на личността”, било държавно организирани, или като самостоятелни търговски съдружия. Така българските търговци се оказват на нивото на изискванията на нормите и правилата на модерната търговия. Именно вследствие на това те имат необходимите възможности да преодоляват многобройните затруднения, съпътстващи тази търговия, ясно видими от прочита на изворите. Това е същевременно доказателство, че те добре познават този пазар, поради което до края на века техните монетни, а и други търговски сделки са твърде успешни.
Обемът на тези страници налага да се отмине създалото се твърде силно препятствие, с което се срещат българските търговци – тяхното грецизиране. Единствено те са възприети като “гърци” и за да се реализират на пазарите, в търговската документация (митнически регистри, държавни конскрипции, организираните т. нар. “гръцки колонии” и пр.) те се отбелязват като “османски поданици – гърци”. Но, това е продължителен процес, разбира се, със свой негативен рефлекс върху развитието на българското общество в последвалите десетилетия, който е предмет на самостоятелно изложение.
Разбира се търговията, локална или международна, сама по себе си е обширна комуникация, която среща българския търговец с явленията в околния и по-далечен свят и всъщност е едно предизвикателство към неговото отношение и преценка на актуалните събития. Например, с интерес се четат кореспонденциите от времето на коалиционните войни на Франция. Според тях, актуалната в момента война (от 1791 г.) е причина за големи кризи и загуби по всички пазари. По-късно, през годините на войните от 1795, 1797, 1798 се съобщава, че “прусака и испанеца” са сключили мирен договор с Франция, вероятно такъв ще сключи и целия Райх. В следваща кореспонденция е изразена надежда подобен мир да се сключи и с Австрия, тъй като паричната криза във Виена, ако продължи по-дълго време, ще следва пропадането на много търговски компании, на фалити, каквито вече стават в Хамбург и други градове на Германия и пр., и пр. Тези и редица още подобни примери, са все свидетелства за трайното приобщаване на българските търговци към условията на своето време.
Не само това, но те по своему се налагат в ежедневието на “другия” свят, свидетелство за което е честата поява по различни поводи на техни имена в актове на австрийската власт, в немските и австрийски ежедневници. Тук е достатъчно да се приведат само някои от тях, упоменати през годините 1793 до 1797 по повод тяхното участие с доброволни военни парични вноски в кайзерската хазна във Виена, за което имената на някои от тях са съпроводени дори от многозначещата прибавка “фон”: Павел фон хаджи Михаил, Христо фон Нако, Константин фон Моско, Стефан Константин, Димитър Никола фон Нико, Димитри Михали Димо, Маникати Сафрано от Мелник, Йордан хаджи Гено, Анастас хаджи Вълко и редица още.
Този процес не прекъсва, българското общество и в първата половина на 19 век все още се етаблира от своите търговци, за което се чете в докладите на консулските агенции на Австрия каквито вече има в София, Русе, Варна, Видин от 1850 – 1852, 1854, и по-късно такива се изграждат в Свищов и Търново. В един от тях, относно значението на Търново, впечатленията и препоръките са много положителни, отбелязва се, че градът е на кръстопът и има оживена търговия с Австрия, приложен е и списък на по-видните търговски фирми, които имат “гешефт” най-вече с Виена:
Пенчо Панайотоглу, Пенчо Никола, Никола хаджи Янчо, Венко Георги, Танас хаджи Йован, Хаджи Димитри Нико, Димитри Иоаким, Йованчо Гешоглу и др., общо 20 имена на фирми, търгуващи с Австрия. Разбира се, четат се и имена на други личности, но пак от “търговски” корен, като консулски агенти – Димитър Драндарски във Видин, в Свищов – търговеца Александър Шишманович, в Търново доктор Васил Берон. И така, до появата на изявените наши възрожденци.
Разностранният прочит на историята и изворите за нея, безспорно сочи, че пътищата на контактите на българите с модерния свят са многопосочни. Те не минават както е възприето чрез “гърци”, “сърби” и пр., а най-вече чрез нашите собствени възможности, чиято първоначална проява са именно българските търговци. Необходимо е, когато преценяваме хронологията на тези контакти, възприети обикновено за “закъснели”, да се имат пред вид поне две исторически наложили се дадености за нашето общество. Първо, както вече се спомена в началото, международното положение на Османската империя, директно рефлектиращо и върху положението на народите в нейните рамки. Наложеният от западните страни начин за уравновесяване на своите търговски баланси чрез монетната търговия, в един аспект е позитивна, конкретно за българските търговци и то до известна степен. В смисъл че, единствено место за приложение на постигнатите печалби, на натрупан капитал са банките или сарафските бюра извън пределите на империята. В друг аспект, относно цялостното стопанско-политическо положение, тя има негативен резултат, тъй като чрез тази търговия фактически се създава една перманентна инфлационна ситуация и в крайна сметка трайна зависимост на икономиката и политиката на империята. Например, конкретно следствие от така създадената ситуация е фактът, че “вестернизацията” в империята започва от преустройството на нейната армия, с директното участие на специалисти и оръжие на същите страни. Второ, вследствие на специфичната за нас, исторически наложила се даденост, значението на българските земи за Великите сили се определя единствено като комуникационен кръстопът, а не като буферна територия, произтичат и причините за нашето закъсняло, в сравнение с другите балкански народи самостоятелно обособяване. Впрочем, този историко-географски факт, и днес е източник на множество затруднения по нашия път към модерния свят.
