Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Николета Пътова

Европа – заплаха или копнеж?

(Комедийни интерпретации на европейското)

 

През ХІХ век се заражда националното самосъзнание на българите. Процесът на неговото формиране е дълъг, сложен и противоречив. Първоначалният опит за реконструиране на миналото като начин да бъде възкресен спомена за собственото достойнство и държавност се оказва недостатъчен, за да отговори на важния за всяка идентичност въпрос “Кои сме ние?”, респективно – “Кой съм аз?”. Отговорът на този въпрос трябва да бъде търсен и в сегашно време. Възрожденската драматургия го прави чрез съпоставянето-разграничаване на българите и другите общности.

Въпреки че Възраждането е време на усвояването на модерността, а неин източник за българите е Европа, първоначалният просвещенски устрем към европейската образованост и култура1 е особено разколебан след средата на ХІХ век. Процесът на отдръпване е свързан с още незавършилото формиране на националното самосъзнание. То е твърде крехко, за да позволи да дели територия със затискащата авторитетност на Европа. При избора на свръхценност за българското общество печели родното миналото пред европейската модерност.

Европейското заплашва да деконструира българското. Процесите на модернизация нарушават баланса на патриархалното общество и сериозно разклащат традицията. Драмата на избора, кризата на обществените пренагласи са отразени най-откровено в сатирата. От комедиите на Българското възраждане не блика ренесансов смях. Те са саркастични, подигравателни, морализаторстващи. Вероятно нямат време за деликатност към опасните залитания по атрактивната цивилизация. Комедиографията упорито и с изобретателност се опитва да назове явлението, което преобразява българите като чужди на самите себе си, на рода и традицията. “Криворазбраната цивилизация” се нарежда сред понятията–маркери за същността на епохата. Езиковата находка на Войников2 има своята перифраза – “Правата цивилизация” и своите синоними – звучното “Драндавела” и ироничното “Нова мода3. Метафора на странната лудост по модите е Славейковия малаков4. Всъщност той открива за родната комедиография темата за модата. “Малакова” е поредица от анекдотични ситуации, в които изпадат няколко селяни, впрегнали цялото си въображение и житейски опит да разгадаят смисъла на странния предмет. Странният предмет се появява в комедията като гатанка: …ино нящо таквоз, навито на търкало. Аз го сторив на змия, пък бяло… бутах го с остена, уж мърда, пък ни бяга и ни дума нищо… Първото му оприличаване е на туй, дето виси у черквата… Как го казват, полюлей ли, залюлей ли.. След това идва ред на Рашовица да се почуди: Пипа го, разгъва го, издига го, то са разперя изпуща го, то пада и са свива, но в паданието си то прави вятър, тя са стряска… и възкликва Виж, ваджията, то дуфа. Чуденето продължава, а Рашо и Рашовица с реакциите си напомнят индианци, срещнали за първи път цивилизацията под формата на огледало и стъклени топчета. Към компанията се присъединяват двама граждани, които добре знаят предмета, но им е невъзможно да обяснят здравия смисъл от него. Вместо това си припомнят поредица от комични ситуации, предизвикани от непригодния за българския бит моден атрибут.

…като тури малакова, чи изпълня къщато с него; във вратата са не фаща, като ща влязва и като ща излязва, се тряба да й притиква някой малакото. Ако рече да пофани нещо в къщи, щом мръдни, виж я или стомната претурила, та разляла, или свещта угасила, та си умацала фистаня…

Накрая гатанката си остава без понятен отговор. Възрожденската комедия гради своите сюжети около непремерения стремеж към модерно-чуждото.

С наричането на проблема в неговата цялост Войников уедрява мащабите на заплахата за “моралния стабилитет на младото българско общество в момент, когато то се е упътило към своята нова идентичност. …Войников разглежда чуждопоклонството в доста по-широк контекст. В него той съзира явление от глобален порядък, което засяга основни ценности на нацията….Във Войниковото виждане става въпрос не за отделен, ограничен сектор на подражание, а за целия комплекс от отношения към чуждото или, казано още по-точно, за взаимоотношението на българина с “цивилизования” свят5.

Проблемът за европейската модерност, която налага своите несъобразени стандарти над българското и подменя неоснователно ценностите, действително е сериозен. Сам Войников е твърде повлиян от европейската култура, за да бъде обвинен в ограничено пристрастие и неоснователно хиперболизиране на заплахата от цивилизацията.

Положителното влияние на европейската цивилизованост драматургът изпитва като младеж в Шумен. След погрома на унгарската революция около две хиляди полско-маджарски емигранти са настанени за близо една година в родния му град. Стоян Чилингиров, също от Шумен, описва в спомени промяната, която донасят чужденците в града: Шуменецът се преобразява от глава до пети: салтамарките се хвърлят, за да се облече “френско” палто, калцуните са вече смешило и за млади, и за стари, а вратовете се окичват с колосани яки и пъстроцветни връзки. Гости и домакини почват да се срещат все по-често на публични места, да се дават литературно-музикални вечеринки, дори балове, на които се играят вместо българските хора и ръченици полската мазурка и унгарският чардаш. Ученикът Добри Попов участва като цигулар в оркестъра на унгареца Шафран. Комедията “Михал”, в която е един от актьорите, е режисирана от чеха Йозеф Майснер. Превежда и поставя “По неволя доктор”, когато се завръща като учител в града и продължава да се занимава с театър. Нелогично би било при тази “културна биография” Войников късогледо да отрича навлизането на европейската цивилизованост в българското общество, освен ако тя действително не се е превърнала в заплаха за крехката общностна идентичност на българите.

В “Криворазбраната цивилизация” анекдотичното възприемане на темата за модите вече става драматично, защото по същество тя е драма за/на подменената идентичност. “Криворазбраната цивилизация” е предупреждение за разпада на българската патриархалност.

Възрожденската комедиография задава една от продуктивните теми за по-късната българска литература – чезнещата романтика на Бащиния дом и щрихира един от колоритните образи в произведенията на българските писатели от края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век – Парвенюто.

***

Домът на Хаджи Коста от “Криворазбраната цивилизация” и на Уста Петко от “Драндавела” са престанали да изпълняват присъщите им охранителни функции. Домът е престанал да бъде “крепост” за нравствения и физически облик на общността. В него отсъства цяло поколение, което в традиционните общества има функциите на духовен център и пазител на традициите – бабата и дядото. Домът вече не е онова сакрално и интимно пространство със светостта на храм. Той се е отворил и свободно пропуска в две посоки. Отвътре навън изпраща децата си, за да получат европейска образованост и култура, но когато се завърнат, донесената и заварена култура изпадат в конфликтно неразбиране. Хаджи Коста е “с потури, ферменя, фес, седнал на мендерлика, с дълъг чибук”, пуши и пие кафе. Цялостният му облик е резултат от ориенталската култура. Домът на Хаджи Коста става бойно поле за Ориента и Европа.6 Междувременно младите и жените, които са най-податливи на съблазънта, изоставят срам и спестовност и заживяват като в последен брой на модно списание – с атлазени рокли, палто, ризки по модата, чорапи по модата, капелини, ръкавички, умбрелки, миризливи сапуни, бяла вода, червена вода, помада. Домът не е оставил отвъд стените си елементите на европейската модерност – новата атмосфера настанява свой език, своя етикеция, свой морал и свой бит. Всички те карнавално преиначени. Комедиографията подиграва едновременно догматичната традиция и нецивилизования стремеж към цивилизацията. Домът се е объркал дотолкова, че според стопаните му не можеш да разбереш “туй къща ли е или курник!”. Възклицанието съдържа тоталното принизяване на домашната сакралност.

Тя е нарушена от допуснатите в домашното пространство фигури на Предателя (Димитраки) и на Похитителя7 (Маргариди). И Своят, и Другият се обединяват във фигурата на Парвенюто. Той трябва да приведе различни доказателства, изброени от Иван Хаджийски, като богато облекло, позьорство, самохвалство, важничене, гримаси, мании за промяна на името, употреба на чужди думи, цитати на чужди езици, в защита на измислената му самоличност пред света и пред себе си. Парвенюто е личност от времето на цивилизацията, от времето, когато волята “да имаш” доминира над волята “да бъдеш”. Парвенюто – пише Иван Хаджийски, се хвърля без всякакъв морален риск в борбата за своето преуспяване. Той не рискува загубването на име, престиж, минало, защото ги няма. За него не съществуват нравствени спирачки, нито съображения за престиж. Той се бои само от физическата санкция на закона, която обаче в такива времена не е много деловита.8 Модерността е лукс, който струва много пари за спестовния българин.

Едно от генералните противоречия на националната идентичност се състои в намиране на баланс между традицията и модерността. В умението да бъдат овладени копнежите по чуждото и да могат да се превъзмогнат страховете от него. Възрожденската комедиография е намерила един от безболезнените начини – с комична хиперболизация и с освобождаващ присмех подчертават както копнежа по модерна Европа, така и страха от нейната непонятна (неуместна) Другост.


1 През ХVІІІ в. специално Европа е повсеместно възприетият първоизточник на възхищение, тя подхранва стремежа на обезправените за независимост и свободен напредък, импулсира изначалните чувства за взаимност и равноправие на всички народи, за разширяваното и углъбявано общуване в много посоки. Особено важно е, че точно тогава Европа се утвърждава като съкомпонент на националната самоличност на всички балкански народи. Вж. Конев И., Европа между очарованието и разочарованието на Балканите през ХVІІІ – ХІХ в. В: Да мислим Другото – образи, стереотипи, кризи. Съставител Н. Аретов, С., 2001, с. 192 – 203.горе

2 Криворазбраната цивилизация. Смешна позорищна игра в пет действия от Д.П. Войников. Букурещ, 1871.горе

3 Трите заглавия са на комедии на Тодор х.Станчев: Правата цивилизация. Позорищна игра в едно действие. Русчюк, 1871.; Драндавела. Позорищна игра в едно действие. Русчюк 1872.; Нова мода. Позорищна игра в едно действие. Русчюк 1873.горе

4 Малакова. Комедия в едно извършвание. Гайда І, № 22, 1 юни 1864; № 23, 8 юни 1864; № 24, 15 юни 1864.горе

5 Стефанов, В. История на българския театър. Т. І. С., 1997, с. 128.горе

6 В “Нова мода” на Т. Х.Станчев Янаки налага с чибука щастливо напазарувалите си жена и дъщеря.горе

7 За назоваването на Своя и Другия съм използвала предложената от Н. Аретов класификация в сборника Балкански идентичности. С., 2001, с. 5 – 54.горе

8 Хаджийски И., Оптимистична теория за нашия народ. С., 1997.горе

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*