Николай Чернокожев
Усвояване на Модерността
Заглавието на споделяните разсъждения видимо тръгва от едно, според вижданията на Кант, “синтетично съждение”, което приема модерността за даденост, т. е. възползва се от лукса да не се усъмнява в нея, да не я проблематизира, т. е. да я мисли в нейната разноликост и сложност, и да я употребява в нейната наличност/завършеност, както тя може да бъде съзирана/мислена от определена гледна точка.
Боравенето с едрите контури на опозицията традиционно – модерно доста често отвежда до необходимостта понятията да бъдат мислени в пределната им изясненост, да бъдат принуждавани да са максимално застинали, за да се поместят във финалния си семантизъм. Разбира се едрите контури са също така подвижни, но от друга перспектива. И макар говоренето за модерността, когато понятието е положено в конкретен културноисторически срез, базиран в традиционното, да е по неизбежност говорене за някакъв вид другост, почти сигурно е, че тази стратегия статизира и културната система на традиционността.
Подобни удобства разбира се активно произвеждат стереотипи и гарантират девиирани картини на културното развитие.
Повърхнинната, което може да означава и масова, представа за българския деветнадесети век, която в много голяма степен е произведена от литературата, е владяна от мъченически и героически актове и образи, от културни герои и водачи, от себеоткриване в робското страдание и от екстремно себеизявяване в устрема към свободата. Такава гледна точка несъмнено свива периметъра на представите, стеснява основата за опознаване на времето в неговата разнослойност; ограничава и възможността човекът (хората) да бъде мислен извън някакви рамки. Така донякъде ретроспективно зададения аксиологичен филтър маргинализира цели сектори на живота, низпоставяйки ги спрямо нормативността на желанието да изобразиш себе си по достоен според теб начин.
Когато става дума за робството, струва ми се, че то най-точно и същевременно ефектно е изказано от Раковски, който пише за “морното неусещане за свобода”. Усещането за свобода, за потребност от свобода обаче не се вгъва само в буквалното възправяне срещу тирана, а е наситено с широкоспектърни проявявания, които свързават желанието за свобода не само с изконните права на човека, но и с модерното разбиране на самото понятие свобода.
Разбира се възрожденското време не се изчерпва с описаното по-горе едноизмерно говорене, то дори не се реализира в и чрез литературата – дори може да се предположи, че не тя е важното, като социална продуктивност, разгръщане на словото и словесността.
По-важни от гледна точка на деветнадесетовекската българска актуалност са периодичните издания, активното писане, включеността в публични дебати и противопоставяния. Защото ако Друмев в предговора към първото издание на “Нещастна фамилия” не твърди, че предлага полезна книга – книгата му все пак не е безполезна, а може да се определи като частично полезна – всички периодични издания манифестират своето (на своите редактори и издатели) съзнание за мисия, за принасяне на полза. А връзката между ползата и доброто е подчертавана нееднократно, поради което ще си позволя да приведа (поради неговата краткост) определение, принадлежащо на Спиноза: “Под добро ще разбирам това, за което сигурно знаем, че ни е полезно”.
И тъй като за времето на Българското възраждане са валидни в своята активност редица свързвания на полезното и доброто, може да бъдат зададени въпросите: полезно ли е модерното?; добро ли е модерното? Като в контекста на цитираното разбиране на Спиноза модерното може да бъде добро, само ако със сигурност е полезно.
Тези въпроси могат да са предпоставки за по-голямото усъмняване в необходимостта да се гледа/да се поглежда към модерността в различните и явявания, защото ако на модерността се отдаде интелектуалната енергията, нужна за оценяване на нейната полезност и доброприносимост, то със сигурност в усилието да се осмислят, т. е. дефинират полезното и доброто в модерността, ще се блокира общуването с различните проявления на модерното. Иначе казано ситуацията “Чакай да помисля”, когато репликата трябва да бъде произнесена от дадена култура е невъзможна, абсурдна. Не само тогава, но и винаги.
Тази неизбежна необходимост да се съчетатят в един времеви план усвояване и осмисляне, практическо действие и метапозициониране несъмнено носи силен драматичен заряд особено ако бъде осъзната болезнената необходимост те да бъдат разподобени във времето. Подобна невъмножност за разподобяване във времето е до известна степен основа за съсъществуването на разноредови културни явления – както в социалността, така и в литературата.
В периодиката най-ярко манифестира себе си подобна паралелност и тъй като периодиката е подчинена на прагматичните измерения на живота именно тя предлага особено интересни проявявания на усвояването на модерността в даден културен, нескрито присъстващ на страниците на изданията контекст.
Именно периодиката е полето, в което се разгръщат дебатите за и против театъра, срещу модата, за образованието, за мястото и значението на жените в социума. В последната проблемна сфера следва да се има предци и фактът, че пишещите по този въпрос не са вгледани само и единствено в образоващата се жена, което до голяма степен означава градската жена, а и в живота на селянката, като особено показателна в тази посока е статията на А. Т. Шопов (Читалище, г. IV, 1874, бр. 20, с. 582-587) “Състоянието на българската селянка”, в която авторът подчертава: “Състоянието на нашата селянка е достоплачевно. Една от причините на лошето състояние на нашите села е тая, че жените ся уничтожават чрез работите, които принадлежат на мъжете…”, за да може после текстът все пак да се върне към необходимостта от просвета и грижи за селската жена.
Съзнанието за модерността не се легитимира само и единствено в текстове, свързани с видимостите – облекло, техника, общодостъпни, т. е. свързани с всички, институции каквито са училищата (не трябва да се забравя, че в списания като “Читалище” и особено “Училище” имат раздели, които са практико-приложни – описва се организацията на училищния живот и учителската дейност и т. н.) и читалищата, гилдийни обединения, “българските народни изложби” (Читалище, г. IV, 1874, бр. 10, с. 269-274) и т.н. То се изявява в мисленето, говоренето, писането и за не толкова витринни разгръщания на модерното.
Примерът, който избирам е струва ми се достатъчно представителен и показателен за възрожденските странности в стратегията на усвояване на модерността. Той е значим и поради появата му не през 70-те години на 19 в., откогато датират текстовете, на които се позовах по-горе, а принадлежи на едно от първите значими себезаявявания на периодиката след “Любословие” и “Мирозрение” – “Български книжици”.
Въвеждащата бележка-програма-обръщение към читателите е издържана в нееднократно прилагана във възрожденската словесност реторическа стратегия.
Нашето отечество е “бедно и тъмно”, народът се пробужда от мрака и невежеството и осъзнава (познава) своето окаяно положение, затова той трябва да удвои усилията си, тъй като е “много назад от другите народи” и нищо да не жали, за да просвети себе си “со потребните науки и познания, без които человек не толко не может да бидет истинно благополучен и счастлив, но се уподобува со другите безсловесни животни”. Днешният ден – появата на списание “с назначение да бидет постоянний разливател свет и познания в нашето бедно и темно отечество” – напомня на времето на светите братя Кирил и Методий и техните сътрудници, на тяхното дело и значимостта му.
От тази гледна точка е естествено списанието да начене с публикуване на житието на Климент от Теофилакт. А ако се проследят, поне в първите книжки, публикациите свързани с българското културноисторическо развитие, то е показателно печатането на материали за българския език, за унията в царуването на Йоанна I Асеня, за народната книжнина и българската старина, за синодика на царя Бориса (ръкопис от 14 век), житието на Тиверополските мъченици, краткото изследование на българската древност от Гаврил Кръстевич; словата на Тодор Бурмов и проф. Константин Зеленецки и т.н. Към тази доминанта в списанието следва да се добавят материали за просветата и книжнината на българите, берата на цариградския гръцки патриарх (преведен от П. Р. Славейков), отпечатаните стихотворения от Славейков и К. Миладинов, публикуваните народни песни от различни сборници, някои от размислите на Никола Касапски; преводът на Велтмановото съчинение “Траян и Ангелица”, направен от Ст. Изворски, посмъртно публикуван ръкопис на Елена Мутева – “Турски приказки” и т. н.
Наличието на модерни акценти в мисленето за своята култура е особено показателно заявено в събирането и публикуването на фолклорни материали, тъй като актът на събиране сигнализира отделеност на събиращия от обекта на неговия интерес и грижа.
Този достатъчно представителен в своята стабилност и сериозност блок от текстове, пряко отнасящи се към себеоткриването и себесъграждането на българите в началото е нарушен само от няколко текста, които са ориентирани в друга посока и са с различна степен на отделеност от по-късните представи за потребностите на възрожденския читател и общностния и обществения живот. Но е показателно, че както се усложнява говоренето за българската азбука в статията на Шафарик, така и броят на текстовете-отклонения нараства.
Първите подривания на монолитизираната, а донякъде и монологизирана българска тема са “Метеорологически явления” и “Съвременното състояние на банковети в Европа и Северна Америка”.
Първият текст заявява още в самото начало: “Подир словото Божие, с което ми наченовами нашити Книжици и което всякоги ще наиди място в нашити Книжки кога нашето учено духовенство ни удостоят с труда си, както ни са ся врекли някои от тях, второто място, както и приличя, давами на науката и ся надеем, че и по тая част не ще останем скудни от сотрудници. И ако не би ни подканило учястието на нашити първостепенни учени, които ни са обещали помощта си, не бихми ся решили да поемем тойзи труд, който надминува нашити сили.
Желаем, че в тази първа Книжка, която издавами само за да посочим, кой план ще следовами, не можем да предложим на читателити ни едно оригинално списание от нашити сотрудници, защото не сми имали време да ся споразумеем, но ако би изданието ни да найде съчювствие и ако видим, че ще може да напредува, то ще почнем редовно да издавами по една книжица поне два пъти в месецът и надеем ся, че съдържанието им ще бъде много по-разнобразно от тойзи пръв труд, за който молим читателите да не издирват погрешкити му, защото всяко начало е слабо и несъвършенно.
По-горе рекохми, че второто място в нашити Книжици давами на науката, но да не би да помислят читателити ни, че тая чяст ся е отредила само за учени, смеем да ги уверим, че и тая чяст ще ся излага така, гдето да бъде всякому вразумителна. Минало е вече онова време, кога науката е била едно голямо тайнство, което се е заключавало в тесните огради на академиите; паднали са ония стени, които са я отделяли от обществото. Общенародното предаване от ден на ден ся разпространява; ученити сами стават преподаватели; Повременни списания, простонародни книги развиват познанието в народът, а най-паче учени общини и дружини събират трудовете си и капиталите си, за да умножят средствата, с които може да ся разпространи познанието и учението.
Но ни в една област на наукити чловеческий ум не е направил такви големи завоевания, колкото в широката област на Естественнити науки; ни една наука не е имала такова голямо влияние в гражданскийт живот на чловечеството, колкото естественнити науки; затова и ми предпочетохми да наченем нашата летопис със сладките думи на Джемса Мекинтоня, който казва: “кога наблюдавам създанието на Твореца, душята ми ся исплъня с любов към истината, към премудростта, към хубостта и най-паче към добрината, която е най-високата хубост. Това наблюдение вдъха ми любов към това Високо и Вечно същество, което всяка истина и премудрост, всяка хубост и добрима в себе си съдрьжя. Тая любов може да отвлече душята от долнити временни предмети и да я приготви за онова високо назначение, което е приготвено за всички души, които бъдат достойни за него.”
Ето, любезни читателю, за коя причина преминувами от словото Божие към творението Божие, към природата.
I
Всякий чловек, колко да е смаех с работа за да посрещне нуждити на гражданскийт си живот, има една страна, с която е свързан с природата, и не е във волята му да ся отърве от нея.” (с. 15-17)
Тази статия, която е първата от един ред текстове, излизащи извън рамките на българската история и българския език – извън сферите на българското – разполагаща се в един ненационален, а универсален, европоцентристки, рационален ред, е несъмнено ангажирана с определени желания за влагане в националния културен градеж на прагматичните аспекти на модерността, като прагматичното е ангажирано с научно описване на природата, с представяне на особената, оползотворяема от човека негова свързаност с природата. Така по-късно ще се появят и текстове за кометите, лавините, швейцарското сирене и тамошните мандри и т. н.
Към тази насока на усвояване на непосреден опит се придържат различни текстове и в други периодични издания, както и от относително специализираната периодика.
Другият значим като легитимация на модерността текст в първата годишнина на “Български книжици” е статията “Съвременното състояние на банковети в Европа и Северна Америка”.
Още в началото е заявен смисълът на нейното публикуване:
“В предидущити наши Книжици докара ся неведнъж да споменем за намерението на нашето Високо Правителство: да устрои в държавата си един банк, и в проектът, който ми представихми на нашити читатели, за погашението на текущити дългове, Правителството ясно изражава своето намерение за устройството на банката, за това и ми считами сега уместно да представим на нашити читатели съвременното състояние на чюждестраннити банкове, които навсъде са били най-действителното средство за развитието на търговията и промишлеността.
Устроени от частни компании, или и от самити правителства, но за полза на частната промишленост, банковети са дали силно движение на капиталити, усилили са обръщането им, и са пустили в обръщение такви капитали, които без тяхната помощ биха останали мрътви и непроизводителни.
Банковети, които съществуват за полза на търговията, малко по малко достигнали са едно необикновенно развитие, и са станали в сегашнити времена една от най-пръвити потребности във всички устроени дръжави. С помощта на банковети окрепна и частнийт кредит (вера) и кредитът на самити правителства. Капиталити, които, бяха само едно орудие на мената (на купуване и продаване) повечето ся замениха с кредитни хартии (записи) на банката. С това средство умножиха ся капиталити, а с капиталити умножи ся и производителността; която намери готови капитали, сосредоточени в банковети. Само със съсредоточението на такви капитали бе възможно да ся устроят големи компании, за да извършят такива големи предприятия в нашето време, пред които чловеческийт ум остава почюден. Но длъжни сми да забележим, че банковети сами не ся пускат в промишленни предприятия, но само със своето посредственно влияние дават движение на капитали, съживяват промишленнийт дух, разширяват кредитът и олесняват употреблението на капиталът”.
(Статията е публикувана на страници: 75-88; 125-132; 145-155.)
Тук вече не става дума за практики на отглеждането на една или друга земеделска култура, за правенето на сирене и т. н.
Банката е институция, която предполага възможност на мисленето да оперира с абстракции, банката е финансов фактор за напредъка, банката обаче предполага и дори изисква особено отнасяне към целостта на социалната системност.
Както е известно парите са наситени с, носител са на определен социален символизъм, но в сферата на всекидневното те могат да бъдат както събирани и трупани, така и безогледно разпиляваниа, да бъдат закопавани в мазета и пещери, да бъдат еротично изживявани в мига на броенето им и на вслушването в звъна на жълтиците и т. н. Банката предлага възможност за тяхното изчезване и заменянето им с други знаци – знаци от втора степен – хартии (записи), т. е. изчезва целият потенциал на тип вещна свързаност на човека с парите посочен току що и човекът влиза в друг режим на отнасяне, който е част от високата икономическа сфера на модерността.
Така още в средата на XIX в. в “Български книжици” се утвърждават два типа полагане на модерността и два канала на нейното усвояване – в посоката на практиката на правенето, на съграждането на себе си, на своя свят посредством рационализиране на конкретни дейности и в посоката на високата надвъзрожденска икономическа реалност, която може да съществува само като част от европейската модерност. Защото българският мандраджия, дори и когато узнае как си правят сиренето швейцарците, може да продължи да го прави както си знае, да го прави както го е правил винаги, но българският предприемач не може да остане на равнището на размяната на кесии с пари срещу стока и неизбежно става част от друг свят, извеждащ родното в сферите на модерността.
Така не само високите словесни изговаряния на модерната проблематика са важни, не само усвояването на идеологията, на философията на модерното време придвижва българите в тази посока. Словото може да се разтвори в различни сектори на социална активност, които движат общността в руслото на модерното, без то да е подчинено на активни негации или на безпочвени глорифицирания.
