Надежда Андреева
Модерният фолклор: „Подслушани песни“ от Асен Разцветников
Фолклорното начало в творчеството на Асен Разцветников не е откритие. То се възприема без усилие дори при случаен или бързопреходен контакт с неговата поезия. Започва с баладата („Жертвени клади“) – „пра-яйцето“ на всяка поезия (Гьоте) – минава през самосъзнанието на личността, пред която се отваря истината за екзистенциалната обреченост на твореца („Планински вечери“) и завършва с непомрачената радост от гласовете на праначалото. По извървения път се появяват периодично „прости песни“, „пасторални песни“, детски стихотворения. А в самия край – цикъла „Подслушани песни“, който съдържа 13 стихотворения. За разлика от предишните творби, при които народно-песенното е показано още в заглавието чрез представите за простота, детство и селска идилия, тук то е премълчано – към него води само глагола „слушам“. Поетът долавя нещо, което не е адресирано към днешните хора – той подслушва. Така неговото усилие добива необичайни черти: то става мъчително, тайно, недопустимо за морализуващия разум, дори дръзко; изисква мощен и проницателен орган; носи усещане за лекота и освобождение. Идеята за подслушване кара да се предполага, че във „физическото“ тяло на творбата се крие нещо, което стои извън логическия смисъл на човешката реч. То се възприема с най-годното да абстрахира сетиво – слуха, стаено е в единната сплав от мисъл и звук, текст и мелодия.
Подслушването ни връща далеко назад във времето, извиква в паметта ни образа на поета-прорицател, на слепия певец, посредника между боговете и хората. За древните човекът на изкуството е получил своя творчески дар с висока цел: той трябва да осъществи невъзможната връзка между небето и земята, божествената воля и човешката природа. Гласовете на отвъдното го научават да тълкува миналото и да вижда в бъдещето. Подобно е разбирането на келтите за делата на техните бардове. Познаваме го от историята на Макферсън-Осиан, предизвикала мощното движение на осианизма в романтическата литература на ХІХ в. и дискутирана до днес от литературните историци и културолози.
В своята теория на знака Умберто Еко нарича човека символистично същество. С това определение той извежда на преден план способността на човека да се откъсне от първичното възприятие и да абстрахира. А след това да изрази абстракцията чрез знак. Такова качество не притежава никоя от познатите ни природни дадености. Словесният знак – а и цялата култура – е система от знаци. Това са символни форми, в които човек облича своя опит, за да го обменя, тълкува, обогатява и запазва. В мига, в който е бил годен да създаде първия словесен знак, той се е самоосъществил, отграничавайки се от биологичната маса на планетата.
Мартин Хайдегер разглежда знака като знак на битието (des Sein). Словесните символи изграждат една голяма метафора, дълбоко родствена с най-съкровената същност на нещата. Те са толкова по-годни да правят това, колкото са по-чисти от деформиращите натрупвания на цивилизацията. До тях се стига най-непосредствено по безкнижен път, те могат не само да се видят, но и да се чуят. Гласът им предимство пред буквеното изображение, слушането – пред четенето. Формира се идеята, че най-метафоричният език е най-добрият инструмент за познание и общуване. А такъв е преди всичко езикът на поезията. Той е в състояние да прати вест от пра-миналото, от пра-родината, да предаде гласа на първия човек. Поетът не е писател, а певец, който „слуша“. Така естетиката на Хайдегер се свързва с философията на езика и културознанието. Тя разглежда народното творчество като средство, което ни доближава до първоизвора на всичко съществуващо. Въпреки преградите, които поставя позитивистичното мислене на Новото време, гласът на фолклора звучи с утринна чистота и днес. Той е рожба на култура, която все още познава богоявленската сила на природата.
Ханс Георг Гадамер коригира и доразвива възгледите на Хайдегер. Той подчертава универсалния характер на херменевтиката и нейната зависимост от традицията. Разбирането е първичната форма, в която се осъществява битието. Всяко днешно разбиране носи печата на предишното, на предаваното през вековете културно състояние. Старото – родното – гради основата на новото – чуждото – което разширява нашето знание за света. Мисленето никога не се реализира абсолютно самостоятелно. То зависи от разнородни обществени, стопански, психо-формиращи сили. И не на последно място – от опита на предците, който лежи в дъното на всяко ново знание. Разбирането е резултат от сливане на минали и сегашни хоризонти. Така се затваря херменевтичният кръг. Срещата на традицията с днешния ден стига най-непосредствено до нас чрез лирическото говорене. Красотата е определящо качество на художествения израз. А за красивото не важи въпросът „защо“, с каква цел е то тук. Практически безцелно и неупотребимо, поетическото познание е събитие, което дълбоко и трайно ни променя.
Съвременните теории за знака (Еко), езика (Хайдегер) и традицията (Гадамер) отварят нова врата към лириката на Асен Разцветников. Ако наред с тях припомним древната представа за поета-прорицател – вестител на божественото послание, добила нов живот през ХVІІІ в. във фикционалния образ на барда Осиан, ще се приближим с още една крачка до „Подслушани песни“. Разцветников изтъква няколко момента, които обясняват неотслабващия му интерес към фолклора: многопластовата природа, метафоричната сила и архаичните корени на българската народна песен; те предпоставят нейните изключителни възможности да стигне до праначалото и да долови гласа на „първия човек“. В своята статия „Българският хекзаметър“ той аргументира тезата за поликултурния характер на българската народна песен: тя е продукт на хилядолетно развитие; всмукала е художествени ценности от изкуството на стари близко- и далекоизточни народи и така е „достигнала до оная степен на простота и синтез, при която звуците не илюстрират, не разказват и не предават външната страна на нещата, а направо внушават на душата безсмъртните идеи на тия неща“. Дълго трупаните богатства я правят трудна за възприемане и това е една от причините за нейното недооценяване: за истинско общуване с нея са необходими култивирани природни качества и развито естетическо мислене; типичната за нейната музика несиметричност кара човека да усети хармонията в еминентен смисъл.
„Подслушани песни“ на Асен Разцветников са стихотворения за любовта. От първия ден, в който е осъзнал възможността да изразява своя опит чрез знак, човекът е писател – и ще продължава да пише – за любов. Разказвал е във всички литературни варианти за свои и чужди, за изпитани и дочути, измислени и реални любовни радости, мъки и безумства. Но много рядко се е опитвал да предаде по разбираем начин същността на това неразбираемо – ирационално – преживяване, да говори не за конкретни събития, а за идеята. И още по-рядко – да изпее в стих проблесналото знание. Малките и непретенциозни – почти детински – „песни“ на Разцветников правят точно това. Въпросът що е любов, няма разумно дефиниран отговор. Както въпросът има ли Бог, къде е той, каква е връзката му с грозното, страшното, злото, прокълнатото навеки и одарено с надежда за спасение същество, наречено човек. Разцветников долавя своите отговори в дълбинните звуци на българската народна песен. И сглобява от тях ръсещите небесна свежест и земно ухание слова свои песни. Странното усещане, което пораждат тия лирически послания, е противно на представите ни за писателски занаят: сякаш те не са „направени“, а долетели отнякъде посредници между два свята; не са нито философия, нито някаква -логия, а ни изправят пред основните проблеми на съществуването и дори ни прошепват решения. Подслушаните песни са илюстрация на Разцветниковата мисъл, че „стихът е синтетично изкуство“. Материалните факти са абстрахирани, конкретният опит е приведен до единица. Всяко твърдение граничи с абсолюта. Любовта се изявява в безкрайното пространство между незабележимо дребното и пълната катастрофа. Тя иска невъзможното и го получава, трае по-дълго от физическото битие, не се подчинява на природните закони. Тя е отвъд реално познатото, разумно установеното. Принадлежи на Другото, което не знаем и не ще усетим.
Всяка песен третира отделен момент от тематичния комплекс. В преддверието стои неотразимата сила на очарованието – женската и мъжката хубост и съотговарящата на тях природна среда; следват стихотворения за влюбването и раздялата, за фантастичните обещания и клетви, за измяната и съдбоносните й последици, за неразрушимата трайност – вечност – на истинското чувство, за безумието на ревността и сакралния смисъл на любовната връзка. Като се съобразявам с допустимия размер на един реферат ще се спра само на две стихотворения Първото намира обяснение в съвременните теории за знака и традицията, а второто – в метафизиката на езика и възгледите за съдбата на твореца, характерни за европейския модернизъм на ХХ в.
Малката песен „Разпукнала се синя теменуга“ събира в косата тайната на човешкото зваимопривличане. Тя разказва за любовна среща „под зелена драка“. Неназовани морални институции изправят на съд прегрешилите. Свидетели са всички, присъствали на случилото се. Показанията обаче са различни:
Мека трева, синя теменуга
ни ги знаят, ни са ги видели.
А драката е зла – бодлива. Тя издава онова, което тревата и цветето съучастнически трият:
Гледала съм, видяла съм всичко –
ей ви белег шарена къделка
от момково юнашко перчемче,
от момини самодивски плитки.
Няма чужд език, който би могъл адекватно да предаде изведената от архаични представи, дълголетно формирана многознаковост на думите, които описват косите на момъка и момичето. Смисълът, разбира се, е ясен: говори се за буйната коса на момъка, за дългите, красиви плитки на момата. Но работата съвсем не е в „смисъла“. Цялата сила на тези два стиха е в асоциациите, които те събуждат и които водят надолу в под-Аза на българина, в неразровените дълбочини на пра-преживяното. А там „момкови“ и „момини“ не са равни на техните лексикални синоними. От думата „юнашко“ се излъчва упойния дъх на раззеленени гори, шуми вода, бликнала от букова шума, излита призрачно развята конска грива, удрят копита по скалисти пътеки, а косата, блеснала изпод калпака, е неукротима и безпределно жива. „Перчемче“ нашепва нещо домашно-уютно, само наше, което засилва по металогичен път внушението за интимност.
Вторият пренатоварен метафорично акцент са момините „самодивски плитки“. Трудно се поддава на фиксиране първичното усещане за магическа сила, което поражда у нас идеята за самодива-самогорка, респективно нейния словесен знак. Това усещане не зависи от рационалното знание, то надхвърля емпиричния опит: ние разбираме без усилие нещо, което стои извън разбирателната способност. Визията, която докосва вътрешния взор, е абсолютно единна, макар фрагментарно конструирана. Парченцата, които сглобяват нейната монолитност, са безброй: от юнака, сукал самодивско мляко и станал толкова силен, че се одързостил да повдигне земята – да се мери с Бога – през потъналите в лунен полумрак самодивски поляни, които променят физически и душевно всеки, осмелил се да премине или да преспи там; от сънно деформирания образ на Гюргя, яхнала сур елена и размахала змии вместо камшик, до онези скъпи на сърцето ни „самодиви в бяла премяна“, които успокояват болката и даряват с целувка „тоз, който падне…“. Безсилен е опитът да се разнищи докрай знаковия комплекс на определението „самодивски“. В стихотворението на Разцветников то има едно събирателно име: любов, по-силна от първично-грубото (драката) и човешко-измисленото (съдба).
Последната станция по пътя на мечтаното и пълно с неизвестности себеосъществяване чрез другия е сватбата, празникът на бракосъчетанието. Нейният най-ярък белег е веселието. То е организирано по правилата на народния обичай: вият се „буйни хора тропливи“, момите пеят, момците въртят саби. Женят се кокичето и божурът. Тяхната сватба слага началото на нов живот, носи пролет на земята: гората се тресе и това кара пъпките да се разпукват, пръстта се разтваря, за да поникне тревата. Бракът съотговаря на природното преминаване от едно състояние в друго. Неговият ритуал съдържа елементи на мистерия, чрез която се осъществяват изпитанията на инициацията. Всяко превръщане носи едновременно положителен и отрицателен знак – губи се нещо старо и се добива нещо ново. Тук то засяга в най-висока степен невестата. Тя се страхува от промяната, светът на съпруга й е чужд, свръхразличен. Предстои й да излезе от своя кръг и да премине в неговия, да се приобщи към нещо непознато, значи рисковано. Бащиният й дом е давал относителна свобода и сигурна защита – едно волно съществуване, което няма да се повтори. Всичко, което бракът предлага срещу тази загуба, е изразено в думата „заедно“. От сега нататък нещата ще стават – ще се изживяват – заедно с другия. Тя няма да бъде свободна индивидуалност – това е цената. И няма да усеща така силно самотата – това е наградата. Едно парадоксално самолишаване от високи ценности заради съпружеска общност, което дарява усещането за съпринадлежност: ставаш част от нещо друго и то е по-силно, социално по-значимо от твоето единично, люшкано от съдбовни ветрища битие. Без тази – трудна за „разумно“ обяснение – психическа нагласа не биха съществували такива едри и дребни обществени структури като семейството, нацията, религиозната комуна, дори политическите партии или футболния клуб. Българските народни песни предават чрез матрична символика натрупаното знание за абсурдите на човешкото съществуване. В шеговити напеви те говорят за „моминство-везирство“, „ергенлък-пашалък“; рисуват картини на всекидневния бит, над които се носят невестините жалби („Гукай ми гукай, гугутке“); разказват за трагични събития, при които смъртта е наречена „женитба“, а глаголът „женя се“ е равнозначен на „умирам“ („Маре, море, Маре“, „Болен ми лежи Миле поп Йорданов“ и др.). Булката предчувства тази тъмна страна на брачната връзка. Тя плаче, а бъдещият съпруг я утешава с обещание за красив подарък, например:
Комар бей се женеше,
мушичка си плачеше.
Комар бей я тешеше:
„Мълчи, мълчи, мушичко!
Утра одам в Битоля,
да ти купам кошуля,
кошуля плетена,
горе долу везана.“
В стихотворението на Разцветников „От що се земя разтвори“ ситуацията се повтаря:
Кокиче сълзи ронеше,
бяло си було мокреше.
Но подаръците, с които младоженецът утешава нажалената булка, са различни:
Мълчи ми, мълчи, невесто,
сега ще да си покачим
на бързо конче от клонче,
па ще препуснем, ще идем
у една къща мермерна,
във една чаша сребърна –
от една вода ще пием,
на едно място да вехнем.
Материалните вещи имат при Разцветников дълбоко екзистенциален смисъл. Къщата и чашата очертават бъдещия семеен живот чрез елементите богатство, камък и вода. Което значи: живот удобен и външно красив, но без корен и въздух. Там може само да се вехне. Утехата е, че зад мраморните стени и в студената вода те ще бъдат заедно. Посочено е и онова, което кокичето губи: „бяло поле широко“, „ведро небе високо“. Тези два стиха съдържат синтезирана характеристиката на свободата: имаш въздух и земя за тялото, чистота, безмерна широта и небесен простор за душата. По хоризонтала и по вертикала кокичето притежава всичко необходимо, за да цъфти, да има бъдеще. До сребърната чаша то може да стигне само ако го откъснат, в мраморната къща няма небе. Остава му тъжната придобивка: от една вода ще пият, под един покрив ще вехнат – без надежда за нова пролет.
Веселбата, с която започва стихотворението, е за другите. Тя сякаш иска да заглуши риданията на бялобулото цветче. Радва се колективът – сватбата е победа на неговите норми. Законът на цялото подчинява единичното, общоприетото утвърждава своята власт над пожертваната индивидуалност. В традиционно изписаната жанрова картина Разцветников проецира антиномията творческа личност – социална действителност. Познаваме това противопоставяне и от други негови стихотворения (например „Със твойте пръсти никой не играе“ от цикъла „Искри“). Поетът е орисан на свобода и самотност; но по природа е човек като всички и живее сред „обикновени“ хора. Това поражда двойственост, от която няма изход. В разглежданата песен той не отрича света на другите и не крие своя дълбоко стаен копнеж по него. Някаква непозната сладост се съдържа в представата за житейски залез „във една чаша“, „на едно място“ – заедно двама. Проблемът е характерен за европейската литература след романтизма и разностранно третиран в лириката на модернистите от ХХ в.
Отношението на Разцветников към фолклора не е изследователско от просвещенско-възрожденски тип, нито сантиментално-патриотично в духа на романтичното епигонство. То носи белезите на европейската модерност от последното столетие с нейните открития в областта на херменевтиката, нейния изтънчен интелектуализъм и повишен интерес към контра-цивилизационното. Споделя стремежа на модерни, постмодерни и днешни писатели за синтезиране на наследеното, преосмисляне на архаичното, актуализиране на митичното, естетизиране на първичното. Българският фолклор дава на Разцветников средства за цели, каквито талантливи подражатели като Яворов и Пенчо Славейков само предугаждат, към които води белетристиката и драматиката на Петко Ю. Тодоров. Той му отваря път да проникне в душевните подземия на съвременния човек и за поетическо изговаряне на постигнатото знание чрез многознакова старо-нова метафорика. В Подслушаните песни звучи глас, който припомня нещо забравено и ни кара да открием нещо неподозирано. Като гласът на Бога, който чуват само поетите.
