Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Мила Кръстева

Паспортът на Малаков

 

“Трябва да има някакъв моден лексикон, че да са ръководи челяк от него; или трябва да учи най-малко три години на модата граматиката, че тъй да са запознай със сичките части на нейното художнословие. Намерват махна на жените, че не били учени, както трябва, че кога да учи учение и де да го туря? Тя едвам да има време да изучи на модата падежите и главата й анджак да събере правилата на модочинението, за друга наука място не остава.”1

Така Петко Р. Славейков “граматикализира” модата, обсъждайки за кой ли път неумолимите прищевки на верните й поклоннички. “Произхождението на модата”, световната история на “обитателите на планетата Модана”, “прокобите на новата мода”2, “новите сведения за модите”3, приумиците на световните “модистри”4, “задирянето на модите”, “разкошността на жените у нас”5, израждането на “алафрангата” и “Бон тон”6, “кръстоносната война”7 против женското облекло – са само част от горещите тематични полета в Славейковата книжовност, с която и той ще се приобщи към големия дебат за(против) ускорения внос на западноевропейския псевдомодерн през Възраждането. Псевдомодерността (и в частност “ревността” и “гонението на модите”8) се обсъжда многословно в многозначните й сблъсъци, но във всичките им Петко-Славейковски интерпретации, се натрапва един константен атрибут: нещото-малаков.

През 1864 година, в търсене на идентификационните топоси на малаков, Славейков пише “Малакова”, публикувана в няколко поредни броя на вестник “Гайда”9, определена от автора й като “комедия в едно извършвание”. Образът малаков обаче има и предистория, ще има своето развитие и кулминации и след появата на “Малакова”. Глобализиран от Славейков, малаков неизменно е бил, е, и ще бъде вписван в граматиката на модата, в която съгражда собствена парадигматика, описана със специфични идеолектни изкази. Ярък, натраплив, опасен, конфликтен и непременно смешен – малаков се “намества” бавно, но категорично в диалогичните импровизации на Петко Рачов10, в “смешните” му календари11, в “шерените” му “гайдарски” новини12 в “женските кореспонденции”13, във фейлетоните му14, в пътеписните бележки на “малкия Славей” и “малкото Гайдарче”15, за да премине скандално и по страниците на единственото специализирано женско издание в доосвобожденския ХIХ век, наречено от създателя му “Ружица или ред книжки за жените”.

За популярността пък на комедиографския образ малаков свидетелстват и други факти, извлечени из периодиката, литературната критика и теоретичните представи на възрожденците. Критическите отзиви за Славейковата едноактна пиеса16 показват, че е приемана и радушно17, и недоброжелателно18, но каквито и да са възрожденските оценки за нея, те са показател за това, че “Малакова” е важното събитие в дневния ред на “високата” възрожденска литературна критика и теория. Пиесата, която и според възрожденците19, и според някои съвременни изследователи, не е писана с презюмпцията да се играе на сцена20, всъщност постига точно това, тя е представяна “на Арменското театро” в Ортакьой21, в Пловдив, в Русе.

Мерена с нашата мяра днес, “Малакова” се оказва трудно възрожденско писание: недотам четивно, твърде елементарно като текст, само че в своето си време, пиесата е емблематична и то не само за Славейковите дирения, но и за сложните идентификационните стратегии на доосвобожденския ХIХ век. Застъпвайки тази теза към вече казаното до вчера за “Малакова” ще отправя още едно предизвикателство с днешна дата, тезисно вплетено във въпросителния дискурс: каква мистификация е малаков, как възрожденският селски човек гради хипотезите за непознатото, как се докосва до модоманския атрибут, къде го открива, какви са рисковите “бойни” ситуации, които малаков предизвиква в не една или две възрожденски фамилии и т. н.

“Кажи като какво й, на какво прилича”, “кака звярка е тоз мерет?”22, “да е френски чувал за сено? – Не е! Да е ингилишки кош за плява? – Не е!”23. Или, казано формулно: да-е (…) не-е – така мистифицират нещото малакофобите на Славейков. В речника на Надейн Геров лексемата малаков е обяснена като: “Тънък обръч в полите на фустан, да седи той отворен”24. По сходен начин се тълкува и в “Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век”25, като се добавя, че малаков има румънски произход. В текстовостта на Славейков обаче, еднозначната лексема малаков (кринолин) провокира натрапливото (дотегливо) говорене за културното микросъбитие малаков, което функционира с усложнена символика26, имплицираща сблъсъци, изровени от различни културноестетически пластове и еклектично объркани, както объркана е и цялата възрожденска култура. Обхватността на говоренето (писането) за (против) малаков в печата и оригиналната литературна текстовост на Славейков, превръща чуждицата в термин за маркиране на сферите на не-своето. Синоними на малаков у Славейков са “инаквото”, “оното”, “джунджурията”, “ино нящо”, като всички те са конотации на различността, на онази чужда изкривено схващана модерност, която в представите на примитивния селски (и недотам примитивния градски) възрожденец се идентифицира с непознатото, т. е. с опасното. Ако трябва с една представа да се опише малаков, то тази представа е Хаос27. Поради (пред)избраната идентификационна стратегия елементите от парадигмата на малаков в цялата им подредба от-през-към-до се зачеватраждат-големеят-потъват в сенките на мрака.

Елементите от парадигмата малаков:

* произходът, заченат от опустушителните нагони на вещици28 -магьосници29 и припознат като дяволска работа30: “Рашовица. (…) някоя вещица си й вадила татък очите да са й поливала бозна за какви чемери, а ти си помъкнал туй магиите и да ги влачиш на къщата ми!”; “Ами кой знай каква й дяволска работа то”31;

* местоживеенето – на пътя32, край кръстопътя33 в пустошта на дола34 до чешмата на бродниците: “Рашовица (сърдито). А бре проваленико недни, колко пъти съм ти каала, кат намериш нещо по пътю, да го не земаш. (…) Тя някоя бродница са й паляосвала там да й правила нещо… На кръстопътю ли го намери там на разколу? Рашо. Зер там до разколу, малко по-надолу у дуло, дет чешмата”35;

* вътрешната същност, разпъвана от бесовете на четирите природни стихии: малаков е огън, въздух, вода, земя с познатите й отсамни и предполагаемите отвъдни селения: “малакова в огъня са запаля”36; “виж, ваджията, то дуфа”; “то пада и са свива, но в паданието си то прави вятър”37; “Хем пък до чушмата да го намери, чи да го земи, полято с чуждите поливки”38;

* външните фотографски белези, уподобени с хтонични присъствия39 и конституирани чрез чуждостта: “аз го сторив на зъймя”40; “то сякаш, че е цигански мяф”41; “гръцки сак за риба”42;

* носителите му, обитатели на “планетата Модана”, всъщност, обитатели на лудостта: “Планетата Модана се намира при съзвездието на лудата поляна и Таквиз дреболии това не ми мирише на хубаво”43; “и долни работи могат да занимават само онези които са със слаб ум, и могат да увличат онези, които са безумни!”44

* и не на последно място трансферът на малаков от града към селото45 до дома на Рашовица, където градът е пространство на злото: “иди на градо да намериш бялъ…”46; “Когато говорим за ненормалността на нашият общественодомашен живот, разбираме преимуществено нашът живот по градищата, дето наистина той е зел таквоз направление и таквъзи форма според които доста ся отличава от селскиит. Да си кажем правичката, селските и обществено-домашните събрания и веселби в всяко едно отношение стоят много по-горе от градските (…)”47 – са все идентификации на поломения ред в традиционния макро- и микропорядък. Открит в непознатото, неидентифицираният обект докрай ще си остане онова, което не прилича на нито едно от познатите ежедневни потреби. Затова преди да го докоснат селските (а и градските) обитатели на културното пространство на ХIХ век преминават през сложни узнавания, те го пипат, разгъват, изпускат, хвърлят, чумосват. Пренесен от чуждостта и донесен в един селски дом, малаков пробужда тъмните инстинкти на човешката чувствителност – ето я тезата, която ражда текстовостта с микросъбитието малаков.

Анализирайки спецификата на действието в “Малакова” С. Панова твърди, че “много неща са излишни – и подробните разкази за селската врачка, и уплахата от “чумави вещи” и вайкането на Рашовица.”48 Ако “Малакова” се интерпретира като сценичен текст, за какъвто авторът й няма претенции, вероятно би могло да се приеме твърдението на С. Панова. Само че, един текст е такъв, какъвто е, а щом е такъв, той непременно има своите основания. И тези основания, извлечени от “чумавите” идентификации, докосват тъмната страна на една тъмна култура, каквато в огромната си част е културата на Възраждането. “Чумавите” опознавателни процедури разгръщат мистичния план на “Малакова” и не само, че не са излишни, считам дори, че без тях “Малакова” щеше да си остане едно недотам стойностно писание, изровено отнякъде из огромното наследие на дядо Славейков.

Действието в “Малакова” има и втори, реален план, в който е ситуирана събитийността условно обозначена като възрожденското вчера-и-днес. И в двете темпоралности се случват все “чумави” неща. Репрезентацията им показва как пред очите ни се разпада една възрожденска фамилия, как се съсипава покъщнина, как се осрамотява един трудов ден, как се скверни свещенното църковно пространство. Всичките тези иначе “светли” случки из катадневното битие на възрожденеца, тук са поочернени от “инаквото” нещо. Така че, без “чумавите” поизмислени и истински заплитания не бихме могли да опознаем скритите в дълбокото вътрешни развойни процеси на възрожденската псевдомодерност.

Изключително важно е да се посочи, че излишните уж “чумави” зарисовки имат и друга – “жанрова” – функция: те трасират пътя на възрожденското смешно, родено от Непознатото и Страха, към комичното, чийто майстор ще стане Войников49.

В многословното говорене на Славейков за малаков се откроява и друга трайна особеност: жените, които го носят (и нашите, и чуждоземките) неизменно са непривлекателни. Славейковите малакови, както Гоголевите носове и шинели създават гротескно битие: “На всемирното изложение в Париж представя се малакоф на една търновчанка; намерват го, че бил малко кривичък направен, но бил толкози широк, щото от него можело да се направят три малакофа, каквито ги носят в Париж първите модистки”50. У Славейков нещото малаков непрестанно е уродливо деформирано51, уголемено, изкривено, то “изпълня къщата”, “във вратата са не фаща”, съсипва живата и нежива материя, ломи установените правила във възрожденския космос. Малаков обсебва всички сфери на семейното житие-битие и деформира и децата: “Малакофите гледам аз гид-гиде по-широки стават и употреблението им се разпространява и децата сега с малакофи, вечер до възглавницата си го турят и сутрин неизмити още у него се улавят”52 и мъжете, чието първенство в социалния ред е застрашено: “Амчи как щеш ти, да ги види господ, чи имат малакови, пък стана черквата тясна аслъ, не ги събира вече, ами и пред черква, и в мъжката черква пълно с жени, и чи една фаща място за пет. Ако рекат за извадят йоще някоя таквази мода, ша ни превземан, кажи чи за нас не ша остане място в черква, ша ни изтикат.”53

Гротескно опасни са и жените, облечени в малаков, те са “маскари”, с деформирани пропорции, в които реалното и фантастичното раждат чудовищна огромност: “То са надрундила и станала аршин дълга, два широка”54, “една фаща място за пет”55, “Дебела като малак”56, “жените дундести и увалясти”57. Външността на носителките на малаков е тенденциозно шокираща, особено, когато става дума за гъркините. У Славейков гъркините винаги са символ на онова, което мърси българското58, гъркините обаче, които обличат малаков вече са уродливо-страшни: “сухи, жълти, зелени и костеливи, като костеливи орехи. Гъркиня снажна и кървена рядко ще видиш”. Такова е и поколението им, “че и децата им, туй гърчетата, и те таквиз хлопки. Майките същи чирози, а децата като глисти”59.

Така земното битие на малаков в пространството на Възраждането е обречено битие, всички възможности да бъде обикнат, харесан, приет – предпоставно са унищожени, а единствено възможното му бъдеще е да бъде изхвърлен, погребан “там на самодивския вир” “и да са ни чуй, ни види”60.

Истината е, че П. Р. Славеков не е дотам консервативен интерпретатор на модите. Той, който в модерното си обкръжение ще продължава да носи старовремските си дрехи, всъщност както и повечето от съвременниците си, тълкува модерността, обсебила неговото днес, амбивалентно: и като заплаха (1) и като необходимост (2).

През 60-те и 70-те години на ХIХ век Славейковата периодика, както и цялия възрожденски печат, изобилства от предписания за това какво и кога трябва да се присвои-или-отхвърли от славянската61 и западноевропейската62 култури и как да се конституира в българо-балканския “сегашнийт наш ненормален обществен живот”63. Сред многобройните публикации на Славейков като програмни (защото в тях е снет цялостният кодекс на Славейковата представа за модоманското и модоманите) ще откроим “Кръстоносната война. Противу облеклото на жените”, чиито “бойни действия” са проследени по страниците на двете книжки на списание “Ружица” (1871), както и статиите “Раскошността у нас” и “Днешното състояние”, публикувани в списание “Читалище” (1872). Текстове сблъскват и разпъват представите на вчерашните българи и днешните “уж”-българи, а опозицията нашето вчера – нашето днес е маркирана като опазващо – недоброто, двете опозиции, които раждат смехотворната (1) или чудовищната метафорика (2). Във възрожденската метафорика на феномена западноевропейски псевдомодерн Славейков добавя най-малко два образа:

* модата-маскарад (тази метафорика твори смешното в текстовостта с макросъбитието малаков64;

* “подмъкничавото чудовище”, “ненаситната Ламя”, наричани разкошност.

Разкошността, “безстидна(та) блудница”, “вътрешно бясна противо добродетелта и честността”65 се множи, за да я има винаги и навсякъде: “Работата е, че у майката раскошност има една рожба много по-подлизничева, а и много по-зверовита от нея и тази утровна рожба на ядовитата си майка е – модата, на което много по-прилича да ся дадеше името чума, защото като чума запустява домовете, в които влезе.”66 Разкошността е звярът, от който човекът като че ли вече не може да бъде спасен: “Няма на света звяр толкоз див колкото онзи, който безнаказано измъчва обществото и пояда човечеството. Този звяр ся казва раскошност (салтанат). (…) Човек опитоми толкоз диви зверове, но раскошността подави самийт человек”67.

Славейков тревожно констатира, че “боядисване(то) в една боя с Европа”68, “маймунското подражание на цивилизованите уж народи”, “сляпото стремление да ся изравним и ний с чужденците и да станем уж и ний като тях”69 всъщност е имитация, объркваща умовете, а това има своите опасни последици за съхраняването на самобитното в националната екзистенция: “Колкото отиваме уж напред толкоз повече са отдалечаваме от живота на бащите си и на дедите си и толкоз повече приближаваме към пропадание без да ся усещами (…)”70 – тревожно говори публицистът Славейков, съзнавайки, че отколешното българско става непотребно, сякаш заровено в една “цивилизация по друга от каквато е таз, която днес ни е напънала”71.

В тъмната представа на Славейков за окривеното възрожденско българско светоусещане има и светли интонации, осъзнал, че вносът на модерността е неизбежен, непреодолим и неотменим, той допуска компромиси: “Ний не сме до там строги да искаме щото нашите колко-годе цивилизовани жени да навлекат пак конопни ризи и власеници, нито тесните и безръкавни рокли и сокмани и тесните онези забунчета и кожуси. Ний знаем, че то е за тях вече не възможно – и да искаме таквоз нещо от тях е – глупост. Ний даже нямаме на ум да ги погадим за това дето искат да носят хубави и скъпи дрехи.”72 Да харесваш европейските моди всъщност не е престъпление, стига да помним златното правило: “Бъдете умерени в разкошността.” “Да бъде някой умерен и да ся носи според приликата си, то е не само лесно и прилично, но и почтено”73 – ето, такива “во кратце” са посланията на дядо Славейков за модите вчера и днес.


1 Писмо на едно десетгодишно дете, което сега пръв път е дошло в Цариград. – Гайда, г. I, бр. ХVIII от 1864. Курсивът – М. Кр. Цит. по: Славейков, П. Р. Съчинения. С., 1973, Т. 5, 334.горе

2 Смешний календар за новата година. Прокобие за новата мода. – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 38 и сл.горе

3 Нови сведения за модите. – В: Читалище, г. III, бр. III, 30 декември 1872, 286-288.горе

4 Ружица или ред книжки за жените. Издавани от П. Р. Славейкова. Цариград, 1871, бр. II, 16.горе

5 Раскошността у нас. – Читалище, г. III, бр. I, 30 октомври 1872.горе

6 Ружица, бр. I, 5.горе

7 Ружица, бр. I, 11 и сл; бр. II, 10 и сл.горе

8 Ружица, бр. II, 16.горе

9 Вж. Гайда, г. I, бр. ХХII-ХХIV от 1864 г. – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 167-179.горе

10 Вж. Хитър Петър, Голи Стамен и баба Каркацилка (Гайда, г. I, бр. I, от 1863, 6-7). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 274; Вж. За великден. Мъж и жена си приказват (Гайда, г. I, бр. ХVIII от 1865, 138). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Ш. 5, 277-280; Вж. Лясковскийт малакоф (Гайда, г. I, бр. VII от 1863, 56). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 150-151. За диалогичните съчинения на Славейков виж Драгова, Н. Драматичните опити на Петко Рачев Славейков. – В: Известия на Института за българска литература при БАН. С., 1958, 101-149.горе

11 Вж. Смешний календар за новата година. Цариград, 1861. – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 38.горе

12 Вж. Шерени новини. В стар един календар, издаван в Будин… (Гайда, г. I, бр. ХХ от 1864, 162). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 180; 190-192.горе

13 Вж. Женски кореспонденции. От бабино село на кукувден (Гайда, г. I, бр. VI от 1863, 46). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 146-147; Вж. Ответ (Гайда, г. I, бр. VI, 46). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 147-149.горе

14 Вж. От пусто горе тилилейско. През сърпец (юлий) на горещините. Подпис: Твой от дъжд приятнел О. (Гайда, г. I, бр. IV от 1863). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 129-132.горе

15 Вж. Писмо на едно десетгодишно дете, което сега пръв път е дошло в Търново да пазарува за Великден. I, II, III (Гайда, г. I, бр. ХVII от 1864, 131-132; бр. ХVIII от 1864, 139-141; бр. ХIХ от 1864, 69-72). – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 327-340.горе

16 Позовавам се на неутралния драматургичен термин пиеса, защото считам, че “Малакова” трудно може да се определи жанрово като комедия. До изясняването на жанра, което не е обект на настоящето изследване, ще наричам “Малакова” пиеса, защо все пак е играна и на сцена.горе

17 Вж Шишков. Т. Не-ше-може! Или Глезен Мирчо. Нова комедия в три действия. Цариград, 1873, с. Х.горе

18 Вж. Право (г. VI, бр. V от 14 април 1873; бр. VIII от 4 май 1873; бр. Х от 18 май 1873).горе

19 В бележката към редактора на сп. Читалище Войников диалогизира с рецензия на П. Р. Славейков за драма “Иванку, убиецът на Асеня I” и между другото отбелязва: “Да оставим настрана нашите Райни княгини и Малакови, които са направени не за бъдещият наш народен театър, а само за една моментна нужада, за едно особно по себе си обстоятелство, още и за частно едно общество.” – Читалище, г. III, бр. VIII от 31 май 1873, 663.горе

20 Пиесата “Малакова” действително не е предназначена за театъра, защото по времето, когато е писана, у нас театърът не съществува като институция. Единичните сценични представления от 1856 година “са припламване, от което не се разгаря огън”. В този смисъл оригиналните пиеси на Т. Икономов “Ловчанскийт владика или бела на ловчанскийт сахатчия” и “Малакова” на П. Р. Славейков не са писани, за да бъдат режисирани на сцена, те по-скоро са “литература за прочит”. – Вж. Стефанов, В. История на Българския театър. В четири тома, С., 1997, Т. 1, 115.горе

21 Вж. Право, 1873, бр. 50.горе

22 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 173.горе

23 Лясковский маялакоф…, 151.горе

24 Геров, Н. Речник на българския език. С, 1978, Т. 6, 201.горе

25 “Малаков” е остаряла женска дреха с обръчи под полата, за да стои издута (кринолин). – Вж. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. С., 1974, 504.горе

26 Правомерно е твърдението на Ю. Вучков, че в “Малакова” кринолинът е не просто факт, а символ на “подмяната на истинското с фалшивото в нравите, в поведението”. – Вучков, Ю. Българската драматургия.1856 – 1878. С., 1989, 159.горе

27 Космосът в домашните отношения между съпрузите вече е деструктуриран. Рашовица споделя с гостите си, че след смъртта на първия й съпруг, домът й е изгубил предишния уют и хармония.горе

28 Жената-вещица не се събира с никого, живее “край реки в пусти места и тамо се занимава с магии, за да прави пакости на хората” – Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1994, 307.горе

29 Пак там, 266-273горе

30 Пак там, 251-253.горе

31 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 177.горе

32 Ще се позова на ценните наблюдения на Ц. Бояджиев, според които в епохите на stabilitas loci, когато човекът е закрепен към дадена културна система, пътят става знак за отпадналост от универсума и е по-скоро злощастие отколкото благослучие. “Пътят неизменно носи върху себе си белега на риска”. Вж. Бояджиев, Ц. Нощта през Средновековието. С., 2000, 100 и сл. За персонажите на Славейков пътят е изпитание, препятствие и беда, тази презумпция превръща пътя в “Малакова” в мястото за за културните раздели; там, на пътя и то през нощта, ще бъдат изгонени градски гости на селския дом Рашовица.горе

33 Кръстопътят е преходното пространство, мястото, което разделя отсам-и-отвъд. – Вж. Бояджиев, Ц. Цит. съч., 103.горе

34 Пустошта поглъща и унищожава, тя е безплодно, стерилно, безгласно и неподвижно място. В пустошта е дивото, хтоничното, там се укриват бродници, бегълци, разбойници. Пустошта е без-пътие и без-редие. – Вж. Бояджиев, Ц. Цит. съч., 112 и сл.горе

35 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 177.горе

36 Пак там, 174.горе

37 Пак там, 169.горе

38 Пак там, 177.горе

39 Вж. Маринов, Д. Цит. съч., 299-302.горе

40 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 168.горе

41 Пак там, 176. Уподобяването с циганското е синоним на о-без-домеността, едно от най-големите наказания на традиционния ред. – Вж. Налбантова, Ел. Възрожденският човек – утопии и реалности. В. Търново, 2001, 164. Да си спомним още библейската метаверсия на Паисий за вавилонското стълпотворение. В тази метаверсия циганите няма Родина, т. е. те са изхвърлени от културната територия на възрожденския Космоса. – Вж. Кръстева, М. От разпятието до мрака. Към сюжета за българските възрожденски идентичности. Пловдив, “Макрос 2000”, 2001, 56.горе

42 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 151.горе

43 Смешний календар за новата година. Прокобите за новата мода…, 38.горе

44 Ружица, бр. I, 7.горе

45 Опозицията село – град в “Малакова” имплицира сблъсъка между доброто-свое и недоброто-чуждо. Тази културноисторическа колизия между селото и града обективира различните фази в развитиета на всеки от топосите на възрожденския социум. В опозицията село – град вторият член е отрицателно маркиран – тази преднагласа предизвиква онова, което трябва да се случи в “Малакова”. Затова градът става мястото, където Рашо е обран, т. е. провален.горе

46 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 167.горе

47 Бел. 2. – В: Ружица, бр. II, 20горе

48 Вж. Панова, Сн. Стъпала на комедията. Развитие на комедийния жанр у нас от 1856 до 1944. С., 1980, 33.горе

49 Възрожденските теоретични представи демонстрират познание за различните естетически особености на смешното и комичното. В “Наместо предисловие. Понятие за смешното и комичното или що е собствено комедия” Т. Шишков реферира чужди представи за смешното, като илюстрира с примери универсалната им (не)пригодност в отношенията общо – частно. Диференцирани са и термините: смях, смешно, комично. – Вж. Шишков, Т. Не-ше-може! или Глезен Мирчо. Нова комедия в три действия. Цариград, 1873, с. III-V.горе

50 Смешний календар за Новата година. Цариград, 1861. – В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 4, 51.горе

51 С. Панова дефинира гротеската като деформация на външния вид или поведение на даден персонаж. – Вж. Панова, Сн. Теория на драмата. С., 1973, 173.горе

52 От пусто горе тилилейско…, 130.горе

53 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 175.горе

54 Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 5, 174.горе

55 Пак там, 175.горе

56 Пак там, 176.горе

57 Ружица…, бр. II, 10.горе

58 “Който българин ище да стане кожата му на цървул, нека се ожени за гъркиня.” – В: Смешний календар за Новата година…, 42.горе

59 Писмо на едно десетгодишно дете, което сега пръв път е дошло в Цариград. ч. I, 328.горе

60 Славейков, П. Р. Малакова…, V, 178.горе

61 В “За женский пол”, преведено от Ека Караминкова от чешки и публикувано в няколко поредни книжки на сп. Читалище се предписват задължителните правила за добро женско поведение във всички сфери на семейния и социален живот от раждането на момичето насетне. – Вж. Читалище (1871) бр. бр. IХ от 1 март, 345 и сл. ; бр. ХII от 15 март, 381 и сл. ; бр. ХIII от 1 април, 402 и сл., бр. 14 от 15 април, 442 и сл., бр. ХVIII от 15 юни, 561 и сл.горе

62 В няколко поредни броеве на в. “Право” Т. Шишков съставя “нравствения кодекс” за щастието на българката, която иска да бъде като европейките. – Вж. Право, г. VI (1872), бр. бр. ХLIV-ХLIХ, съответно от 18 януари, 25 януари, 31 януари и 14 февруари 1872. Тук се обсъждат само част от онези възрожденски публикации, които касаят пряко отношението жените-и-модите.горе

63 Ружица…, бр. II, 21.горе

64 Подробно за метафорите, с които Българското възраждане вае феномена на “изкривената” цивилизация виж. Кръстева, М. цит. съч…., 157-168.горе

65 Разкошността у нас…, 28.горе

66 Днешното състояние. – В: Читалище, г. III, бр. I от 30 октомври 1872, 31.горе

67 Разкошността у нас…, 27.горе

68 Днешното състояние…, 31.горе

69 Читалище, I, 32.горе

70 Пак там, 31.горе

71 Пак там, 28-29.горе

72 Пак там, 29.горе

73 Ружица, I, 6.горе

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*