Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Маргарита Харбова

Европейски влияния и етнокултурната идентичност на българите

 

Европейските културни влияния проникващи на Балканите през ХVІІІ-ХХ в., се усвояват и от българите чрез оживени търговски връзки, обучение на студенти във висшите училища на Западна Европа, чрез литературата и изкуството, чрез модата, при сложни взаимодействия на традиция и модерност.

Усвояването на европейската култура се възприема като мощен тласък за развитието на балканските народи. От съществено значение са пътищата на проникване на чуждите влияния, културния и духовен потенциал на носителите, както и емоционалния и творчески заряд на майсторите-изпълнители – архитекти, зографи, марангози, преводачи, мислители. Те възпроизвеждат новото, рационалното, върху основата на местната архитектурно-строителна, урбанистична, литературна и художествена традиция.

Изследвани са в хронологичен ред три възлови исторически етапа, за които усвояването на европейски влияния е важен фактор за развитие на културните процеси: ХVІІІ – ХІХ в.; първите десетилетия след Освобождението на балканските народи и по-специално на българския, от османска власт (1878) и последните десетилетия на ХХ в. Това дава възможност за открояване специфичните особености на отделните исторически отрязъци от време, при възприемане на стойностното от европейския културен модел.

Усвояването на чужди влияния изисква достатъчна творческа зрялост, за да се пресъздаде богатството на новия образец върху основата на утвърдила се местна културна традиция. Сляпото копиране нарушава единството на заварените архитектурни пространства, тяхното хармонично въздействие. Важен е професионалният опит на всеки отделен творец, както и културата на възложителя – богатия собственик на жилищна или обществена сграда, църковното настоятелство, което възлага изграждането на нов храм или възобновяването на разрушен култов ансамбъл.

Пловдив е градът, за който на настоящия етап съществуват най-много данни за проникването и усвояването на европейски влияния от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Пловдивчани търгували с Виена, основавали там свои кантори, живели дълги години в столицата на Австрия, натрупали благосъстояние, възприели друг начин на живот, култура на обитаване, поведение и обноски. Те отразявали видяното и наученото, завръщайки се в града на тепетата; изграждали своите големи, представителни къщи, с долавящо се европейско влияние, особено в интериора, при изпълнение на украсата и в отделни детайли. В рисуваните архитектурни пейзажи, по стенни плоскости, ниши, алафранги, дори по външни фронтони на сградите, са възпроизвеждани европейски градове, отделни сгради и ансамбли, орнаменти. Те внасят в интериора едно ново въздействие, довело до самочувствие на собственика, обиколил тези далечни земи, донесъл от там и красив европейски порцелан със същите живописни мотиви и архитектурни елементи, и тъкани, дрехи, с подчертано изящество на изпълнението. В атмосферата на представителни къщи се чувствал духът на Виена – градът, с който са свързани редица пловдивски видни родове. Богатата къща се превръща в огледало на новия бит, самочувствие и престиж на собственика, знак за социалния му статус.

Във Виена до Освобождението са отпечатани 319 български книги, и пловдивски търговци имат някои от тях в домовете си. За тях и потомците им е важна не само материалната, но и духовната култура, която възражда българския дух, подчертава неговата устойчивост във времето, умението му да се равнява с европейския културен свят и с Новото време.

Пловдивски търговци са ктитори за изграждането и стенописването на православни храмове в града. Константин Моравенов отбелязва, че “пръв ктитор” на черквата “Св.Марина” е бил Иван Коюмджиоглу1. Ктиторите за украсяването на храма “Св. Константин и Елена” сключват на 17 март 1836 г. Спогодително (договор) с майстор Иван Пашкула от дебърското село Мецово за направата на иконостаса, владишкия трон и балдахина на светата Трапеза (кувуклия) “по виенски образ”2. Това е знак за новото самочувствие на ктиторите и на богомолците, за които изкуството може да осъществи връзката с европейския свят, който все по-отчетливо се налага като модел за подражание в сферата на градската култура. Дърворезбата на иконостаса на Светите двери изразява подчертано виенското влияние, без това да нарушава православния канон и общо въздействие на иконостасната преграда, отделяща наоса от олтарното пространство (фиг. 1).

В 1807 г. във Виена се изработва една щампа, изография на Бачковския манастир, със средствата на “чистейшаго купца самоковского уроженца господина Петра Рана” с изображения на церквите и параклисите около манастира3. Пловдивчани – поклонници на близкия им Бачковски манастир, са купували щампата, намирали й специално място в домашния иконостас или на самостоятелно място, възприемано като свещено. Те несъмнено подчертавали на своите гости, че щампата е изработена във Вена (Виена), и това я прави още по-ценна. Всеки подобен предмет в интериора на дома е знак за престиж, за приобщаване към Новото време.

Влиянието на Европейското изкуство не отминава и иконописците от това време. Според Н. Мавродинов “архивите на стари наши иконописци са пълни със западни гравюри”4, като образци, от които те са получавали нови творчески настроения и идеи.

В края на ХVІІІ в. във Виена учат живопис основателите на банскалийската и самоковската зографски школи – банскалията Тома Вишанов и самоковчанинът Христо Димитров, роден в с. Доспей5. Тези първи школувани зографи, усвоили устоите на европейското изкуство и култура, създават една нова насока, с подчертано индивидуално присъствие на твореца в интериора на храма. Те донасят със себе си модели, гравюри и с тях обучават учениците си, сред които са и собствените им синове и внуци.

Различни са пътищата за проникване на европейските влияния в големите градове на българите на Балканите – чрез забогатели търговци, открили свои кантори в чужбина, претворили видяното и наученото в материалния и духовния живот на своя род, на родния град, на близкия манастир; чрез печатаните главно във Виена книги, щампи, които човек може да притежава в дома си; чрез обучение синовете на известни търговци в престижни училища на Западна Европа, които завърнали се в родния град носят чуждото влияние, но го възпроизвеждат в местната културна и архитектурна среда. Същностно е общото културно ниво на преносителите на европейските влияния, които съзнават и необходимостта и от подчертаване на етнокултурната идентичност на българския етнос, претворяване ценностите на миналото по убедителен начин.

Връзките на българите с Виена продължават и в следосвобожденския период. В свиканото Учредително събрание през 1879 г., наред с висши духовници, съдии, участва и представител от българската колония във Виена, както и от българското дружество в Одеса, със съзнанието за принадлежност към съдбините на българския род и държавност.

И в първите десетилетия след Освобождението българинът съзнава необходимостта от изявяване на собствената си етнокултурна идентичност чрез организиране на отговаряща на Новото време материална среда, с нови доминанти в архитектурното пространство. Моделът на европейския град, впечатлява всеки докоснал се до същността му – търговеца и пътешественика, първите български студенти, заминали във Виена, Грац, Берлин, Париж, Прага. Те донасят със себе си представата за всичко модно, ново, различно. Възприемат се европейските нрави, начин на живот, дори модата, и връзката с историческото минало видимо остава на заден план. Формира се новия вкус на българина, който подчертано се “поевропейчва”.

Липсата на български школувани архитекти налага да бъдат привлечени виенски, френски, руски, италиански, чешки специалисти и изтъкнати творци, които в началото на ХХ в. изграждат обществени, култови, богати жилищни сгради, внасят нов дух, специфична атмосфера в големите градове София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас. Като проводници на европейското влияние, те първоначално не се съобразяват с местната архитектурно-строителна традиция, налагат, на места механично в известен смисъл европейския модел и начин на мислене.

Внушителни архитектурни пространства, монументални сгради, прецизно изпълнени, създават новото самочувствие на свободния българин. Впечатлява богатството на архитектурни форми, детайли, декоративна украса, сред която се открояват барокови елементи. Самочувствието на богатия собственик се изявява чрез архитектурата с еднаква сила в интериора и в екстериора; утвърждава неговия социален статус и превъзходство на представител на градския елит. Голяма част от тези хора сами са усетили силата на въздействие на архитектурата в големите градове на Европа и се стараят да я пренесат в собствената си среда. В богатата градска къща се претворява европейския дух, но с подчертан усет към хармония и пищност.

Първите български архитекти, завършили Политехниките във Виена, Грац и Париж се завръщат в България в 90-те години на ХІХ в. Школувани в духа и традициите на модерната европейска архитектура, българските творци изучават сами спецификата на нашето архитектурно наследство; търсят начини и форми да го претворят в проектите си, без да копират нито европейски модели, нито средновековни или възрожденски образци от архитектурата на Балканите. Всецяло отдадени на своята творческа мисия българските архитекти от началото на ХХ в. създават българска архитектурна школа на кръстовището между Изтока и Запада, като търсят свой емоционален изказ. Възпитани в духа на модерната европейска архитектура, те съумяват да обогатят познатия модел с богатството на цветови съчетания, декоративни и пластични елементи от Българското средновековие и възраждане. Това са вечно търсещи личности, с широк поглед към новото и към родовата памет.

Достатъчно е да се споменат като потвърждение: Централната минерална баня в средищното ядро на София – по проект на арх. Петко Момчилов (1901), преустройството на Коджа-дердиш Мехмед паша джамия, градена от именития архитект Синан през ХVІ в., в православна черква, посветена на Светите седмочисленици (1901-1903) по проект на арх. Йордан Миланов и арх. Петко Момчилов; черквата “Св. Георги Софийски” (1905) – дело на арх. Антон Торньов, Централните хали – по проект на арх. Петко Момчилов (1911). Съпоставени като композиционно решение, архитектурен образ, декоративна и пластична украса, присъствие в селищната среда, тези сгради доказват творческия заряд и богатство на духа на първите български архитекти след Освобождението. Европейски възпитаници, в собствения си творчески път те търсят българските корени, възпроизвеждат специфичното историческо минало; откриват в него творчески импулс. Те постигат умело съчетанието на архитектурни стилове и форми със смели за времето художествени решения и емоционална наситеност. Сградите им определят облика на София от началото на ХХ в., обогатяван с нови структурни елементи и архитектурни ансамбли. Надживели времето, тези сгради въздействат, възприемат се и от съвременника като опорни точки в структурата на столичния град.

Историческото време налага архитектурата на обществените сгради да изяви и национално самосъзнание, претворило духа на миналото по убедителен и оригинален начин. “Изборът на принципите на взаимообвързване на архитектурните елементи с основание определя национално-романтичното направление в българската архитектура като своеобразен, но точен отклик на авангардното европейско течение от първия етап на модерната архитектура – сецесиона. С творческа дързост първите български архитекти решават проблеми, съпоставими с проблемите на европейската архитектура”6.

Силното европейско влияние не е унищожило душевността на българина и свой дял за това има създаваната архитектурна среда, интимността на вътрешните пространства, които не се натрапват със своята монументалност, а приобщават с човешкия си мащаб, колорит и пластичност, в която светлосянката моделира, създава настроение и чувство за духовно общуване и извисяване.

Особено важно е да се отбележи, че за да се усвои едно културно влияние, необходимо е да има естествени предпоставки в околната жизнена среда, в противен случай след време то се отхвърля от органичната тъкан като чуждо тяло, остава случайно и изолирано.

Българската културна идентичност в исторически план достигала многократно до нивото на върхови изяви и пореден срив, като птицата феникс се възражда отново и отново от пепелищата, на основата на съхранена в народната памет традиция и съзнание за приемственост. След двувековното византийско, петвековното османско и гръцко идеологическо иго, българинът намира живителни сокове в дълбоките корени на народностната традиция. И това се повтаря, при някаква странна закономерност. Сменят се ситуациите, но се възражда самостойна културна идентичност, намерила израз и в архитектониката на сградите, и в архитектурните пространства на големите градове, и в бита на гражданина, докоснал се до силата на традицията.

И в нашето време проникват и се усвояват европейски влияния, но предимно чрез бързо забогателия собственик, който има свой подчертан инстинкт за власт и външна изява, но останал в една духовна пустош, не може да се равнява с представителите на истинския елит, които във времето на Възраждането и Следосвобожденския период успяват да възпроизведат влиянията, идващи от Запада, да ги вградят в духа на народностната традиция, да генерират духовна енергия. Появата на нов начин на живот, разместването на социалните слоеве, налагат подчертаната показност, имитацията на чужди образци, появата на “архитектурата на престиж и показност”, без съзнание за приемственост и етнокултурна принадлежност. Водеща е не професионалната мисъл и творчески заряд при претворяване на европейските влияния, а вкусът на богатия собственик, който определя знаците на своето самочувствие и престиж, дори езикът на архитектурата, превърнал го в поза. Набързо забогателият собственик е привлечен от външното, ефектното, причудливото като архитектурна форма, дори без функционално предназначение и естетическа стойност, за да изяви “собствен”, механично копиран образ.

Примерите на “европеизиране” на материалната среда в големите градове са многобройни – от жилищни сгради с ателиета в подпокривните пространства на два и три етажа, с островърхи ъглови кули като доминанти, до административни сгради и банки с причудлив, но спиращ погледа архитектурен образ, до улични пространства с екстравагантни кафенета и бутици в приземните етажи, превърнали част от тротоарите в “заведения на открито” при намалена възможност за придвижване на пешеходците, и всичко под знака на натрапчива показност. В рязко и бързо променящата се атмосфера на града изчезва историческия квартал, настроението в чаршийските улици, заличава се историческата памет, за да се открои “европейския дух”. Високата градска култура получава нови измерения в стремежа си да се равни с европейската.

Направеният кратък исторически преглед на усвояване на европейските влияния, главно в сферата на архитектурното творчество, доказва важността на умението да се вникне в същността и закономерностите на европейския опит и достижения, и да се възпроизведе в социологическия и културен контекст на съответната епоха, съответно от български и чуждестранни архитекти, собствен български модел. Този ретроспективен поглед е особено важен при анализиране творческите достижения на нашето съвремие, попаднало отново под влиянието на Западна Европа. Творците, изживели първото “модно изпитание” в създаването на “различна” от традиционните ценности архитектура, изявила новия социален бум на недостатъчно образовани, но със самочувствие новобогаташи, сами съзнават необходимостта от преосмисляне механичното претворяване на чужди влияния. Причудливите ъглови кули, като акценти на обществени и жилищни сгради, често твърде случайни; псевдосецесионови архитектурни форми и парапети; балюстради в духа на “класицизма” – всичко това откроило творческо безсилие, следва да отстъпи място на нови творчески решения, които да отразят времето и потребностите на съвременния човек, неговата представа за хармония, приемственост и етнокултурна принадлежност.

Безспорно е влиянието и на културната ос, свързваща Балканите със Западна Европа, което в исторически план е било двупосочно в отделни периоди. За развитието и утвърждаването на българския етнос обаче съществено е и изследването на оста, свързваща Балканите с Русия. Влиянията, проникващи по тази ос, също двупосочни, са все още епизодично изследвани. Предвижвайки се от изток на запад българите носели своя материална и духовна култура, още далеч преди 681 г. и с нея “оплождали” образно казано различни, дори иноверски културни пластове. При завладяването на средновековната българска държава от османците в края на ХІV в. част от високообразования интелектуален елит намира убежище, благодатна почва за творческа изява в някогашните прастари живелища на българите. Получава се ново влияние, което може да бъде представено като “културно оплождане”, възприемане на духовния потенциал, който при новите исторически условия няма възможност да продължи развитието си по българските земи на Балканите.

Изследването на културната ос, насочена на Изток, е особено важно за разкриване корените на древнобългарското културно присъствие, материални следи от което, въпреки редицата по-късни преустройства и развитие, съществуват на места в съществуващи и разрушени селища по Днестър, Дон и Волга, край западните брегове на Каспийско и северните – на Черно море.

Паралелното проучване влиянията на Източната и Западната културна ос за развитието на Балканския културен модел във вековете може да доведе до доказването на стари хипотези и създаването на нови за историческото развитие и утвърждаване на отделните етноси в тази средищна зона за Изтока и Запада, която не само е възприемала чужди влияния, но е отдавала и свои.

Усвоявал във времето чужди идеи, влияния от Изток и от Запад, при сложните взаимодействия на традиция и модерност, българинът е успял да съхрани своята културна самоличност. Дълг на съвременните творци и изследователи е да изявят и в нашето време съзнанието за етнокултурната идентичност, като залог за едно ново Възраждане.

Фиг. 1 Пловдив. Черква "Св. св. Константин и Елена", детайл от иконостаса, майстор Иван Пашкула, 1836 г.

Фиг. 1. Пловдив. Черква “Св. св. Константин и Елена”, детайл от иконостаса, майстор Иван Пашкула, 1836 г.

Фиг. 2. Виена. Дворец Белведере. Портик  Фиг. 2. Виена. Дворец Белведере. Портик (гравюра от Соломон Клайнер)

Фиг. 2. Виена. Дворец Белведере. Портик

Фиг. 3. Свищов. Черква "Св. Троица", уста Генчо Кънев (кулата), 1865. Сградата е на уста Кольо Фичето.

Фиг. 3. Свищов. Черква “Св. Троица”, уста Генчо Кънев (кулата), 1865. Сградата е на уста Кольо Фичето.

Фиг. 3. София. Къща на Яблански, арх. Фр. Грюнангер, 1907 г.

Фиг. 3. София. Къща на Яблански, арх. Фр. Грюнангер, 1907 г.

Фиг. 3. София. черква "Св. Николай Софийски, арх. А. Торньов, 1900 г.

Фиг. 3. София. черква “Св. Николай Софийски, арх. А. Торньов, 1900 г.

Фиг. 3

Фиг. 4. София. Къща на генерал К. Функ, бул. Васил Левски. Арх. Георги Фингов, арх. Кирил Маричков, 1904 г. Фиг. 4. София. Къща на генерал К. Функ, бул. Васил Левски. Фрагмент от фасадата.

Фиг. 4. София. Къща на генерал К. Функ, бул. Васил Левски. Арх. Георги Фингов, арх. Кирил Маричков, 1904 г.

Фиг. 5. София. кв. Лозенец. Жилищен блок с ъглова кула и пиластри, оформящи ъглите, 1998-1999

Фиг. 5. София. кв. Лозенец. Жилищен блок с ъглова кула и пиластри, оформящи ъглите, 1998-1999


1. Моравенов, К. Памятник за Пловдивско-то християнско население в града и за Общы-ты заведения по Произносно предание. Подарен на българското читалище в Цариград, 1869, Пловдив, 1930.горе

2. Снегаров, Ив. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. – Сб. БАН, кн. 41, св. 2, С., 1949, с. 179.горе

3. Йона, архимандрит. Бачковски манастир. Кратък очерк, С., 1950, с. 22.горе

4. Мавродинов, Н. Новата българска живопис. История на българското изкуство от епохата на Паисия до Освобождението и на българската живопис от Освобождението до наши дни. С., 1947, с. 81.горе

5. Бичев, М. Български барок, Принос към проблемите на българското изкуство през епохата на Възраждането, С., 1955, с. 18.горе

6. Коева, М. Българският национално-романтичен сецесион, В: София 120 години столица, С., 2000, с. 486.горе

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*