Елена Тачева
Война и модерност. През текстовете на Софроний Врачански
Епископ Софроний Врачански е единственият възрожденец, който, в битието си на обществен деец и на писател, съвместява изяви от две различни културни епохи (Средновековие и Модерни времена), без съвместяването да ощетява различния им художествен език и социален символизъм. В този смисъл осъществяването на Прехода при Софроний е уникално – той се реализира наистина максимално сгъстено, но и максимално стадиално-диференцирано. Както в литературните, така и в гражданските жестове на Софроний има такива, които можем да разчетем като откровено средновековни, други – като безусловно модерни, и трети – като междинни, в които двете епохи са слели своите форми. Така и модерността в силуета на Софрониевата фигура се разпада на пред-модерност, търсеща себе си модерност и открила се модерност. Тази историческа “изчерпателност” в изживяването на Преходността задава на личността на Софроний измерения, които малко възрожденци притежават. Защото наистина не са много онези, които успяват да понесат цялото интелектуално усилие на прекрачването в новото културноисторическо пространство, да приемат “меняването” на времената и собствената си променливост и различност. В много отношения Софроний илюстрира движението към модерност и изпълва със значения и реализации ранните етапи на българското ново време.
Кое протектира струпването на модернистични импулси в една конкретна личност извън иманентните фактори на интелект, семейна среда, личностни контакти и прочие интровертни биографични дадености? Да се потърси отговора между релефа на Голямата история, да се прихване общия ритъм в мобилността на частното живеене и промените върху сцената на мира сего, да се предположат културните рефлексии на световните войни в съдбата на котленския поп и врачански архиерей, е изследователска възможност, която предполага самостоятелен научен дискурс на военната тема и обвързва процесите на Българското възраждане с интензивната военна събитийност на европейската политика от края на XVIII и през XIX век.
Първата стъпка в тази посока е ориентацията в премълчаните биографични факти, които не казват кога Софроний се докосва до игрите на световния политически театър – в Арбанаси, когато е хиротонисан първият владика-българин; – във Врачанската епархия, когато са установени връзките със Замбин и Некович1; – във Видин, по време на принудителния престой? Историческите догадки не изключват нито един от тези варианти, но според текстуалното полагане на топоса “война” в произведенията на Софроний, около 1800 година авторът на “Житие и страдание” изявява една по-осъзната обвързаност със съвременната политическа интрига.
Изборът да се изследва модерността на Ранното възраждане през войната и военната тема е продиктуван от необяснимо пренебрегвания факт, че целият европейския исторически фон на възрожденския Преход е силно батализиран. Нестихващите военни действия от втората половина на XVII век нататък всъщност конструират модерни идеологии, политически парадигми и социални йерархии в Европа, а в съдбата на Балканите техните преки и непреки отражения започват да стават все по-значими от 70-те год. на XVIII век. Поредицата руско-турски войни, колкото и активно да са коментирани в историографията, така и не са получили своя сериозен културологичен прочит, въпреки че дълбоката зависимост на Война и Култура едва ли се нуждае от някакъв доказващ коментар. Настоящите наблюдения търсят литературната топология на войната, като през нея оглеждат променящото се съпричастие на авторовата личност в художественото изписване, субективното изживяване и постфактуалното функционализиране на военната тема.
Такава амбиция спрямо текстовете на Софроний е оправдана по няколко причини. Една от тях е, че врачанският епископ е съвременник на най-ярките военни личности на европейската цивилизация и реализира контакти с някои от тях. Друга е свързана с участието на Софроний в тайното политическо общество, създадено от видни българи в Букурещ с намерението да представя и отстоява българската кауза в променливите условия на войните2. Важно е да припомним, че големите военните събития, моделиращи представата за войната и нейните мирни следствия у Софроний, са именно тези, които залягат и в модерната европейска философия на войната, излята например в трудовете на Софрониевия съвременник фон Клаузевиц3. В текстовете на Софроний се отлива образът на европейски по мащабите на своята културна възпроизводимост обект, а еволюцията на тези художествени отлагания вероятно повтаря общи закономерности в пътищата на модерността.
Войната получава в Софрониевите текстове няколко типа изкази с различно семантично полагане. Най-ранен от тях е сюжетно-белетристичният, разпръснат в поучителните примери, особено често срещани във “Философския мудрости” от сб. “Разкази и разсъждения”. Този изказ актуализира средновековни мотиви, през които войната се изобразява в две различни семи. Първата от тях може добре да бъде илюстрирана в забавния разказ за войната на цар Кир и царица Томира4. В него на читателя е предложена възможността да узнае любопитна история, изпълнена с действие и атракции. Във войната между Кир и Томира синът на царицата, поради воинска неопитност, се отдава ” …на “ястие и на пиянство” и е посечен от врага. Томира на свой ред устройва засада на Кир, сразява войската му, а него обезглавява. За да възмезди кръвта на сина си, царицата изпраща кърваво назидание на персийците: “И повеле царица да наполнят един мях сас человеческая кров и прати го на Персия заради помен. И писа им: Ви за кров бяхте ожаднели, ето кров, пиете!” В този разказ на войната е отредена второстепенна функция.Тя е само екзотичен фон, чийто военен характер отстъпва на оная “хитростная мудрост”, мотивираща основно разказвача (“Ала това не са зове сас лест дженк или со невярност, но хитростная мудрост, почто сас майстория прелести майсторията…”). Втората сема на сюжетно-белетристичния изказ изплува в историческото тълкуване на християнското политическо минало, което разкрива “колико е крепка и державна рука божия”. Тук войната е означена като поле на Божията сила, а вярата – като най-силното оръжие на пълководеца. Воинските победи на царя-християнин Константин, след дълга история в словесното пространство на Средновековието5, повтарят и в текста на Софроний своето традиционно християнско послание, което може да бъде изразено чрез сентенцията: “Пред Бога воинская сила – та е наместо стекло, що са лесно строшава”. В нощта преди битката Константин отправя молитва и получава небесно знамение – златен кръст, с който повежда войската си срещу римския цар Максентия6. Постигнатата победа и затвърдената в нея и чрез нея вяра е мултиплицирана във верига от “царския и господарския истории“. Те функционализират войната като божия йерофания и я гледат като визия-фрагмент на цикличното и предзададено християнско време. Посочените визуализации имат дълга история в литературното художество и Софроний, във въплъщението на писател-традиционалист, ги ползва пасивно за своите белетристични и религиозни цели.
Друг модел на изказа, да го наречем епистемологичен, военната тема намира в “Слово о брани, каков ея первоначалний корен”, поместено в Първия Видински сборник “Поучения и словосказания”. Софроний заявява връзката на своя преводачески избор със съвременните “злочестния” времена още в началото на текста – “…у тия времена най-големия дял световний сас войски и сас огн дими и кров человеческа като вода се пролива.”7. Войната тук е въведена през поглед “отгоре”, провиждащ я като сцена на безумна комедия, наблюдавана снизходително от вездесъщо и безстрастно око. В смаляващите и умаловащаващи мащаби на този поглед военното действо изглежда като “малая полянка“, а неговите участници – като свадливи деца. Словото призовава своите слушателите да “вникнат” и “разумеят” корена на злото, т. е. изисква и предполага познавателни процедури, в които войната е въвлечена. Учителният характер на текста предлага разграничителна координата, спрямо нравствените критерии, на която войните са разделени на “законни” и “беззаконни“, “праведни” и “неправедни“. Към първите са посочени войните “за чест Божию и за веру“, “за отечеството” , “за полза комшииская“. Законите на тези войни са изписани в Евангелието и в Апостола, през които говори повелението Божие. Незаконната война е лишената от “правина“, а властолюбието е определено като нейна първопричина. Първообразът на незаконната война е потърсен на небето, в космическия небесен сблъсък на Архангел Михаил с дявола. Божията чест и властолюбието на падналия ангел са големите залози на тази небесна бран. “Первоначалният дженк” започва поредицата от незаконни войни, в които властолюбието на Сатаната е мултиплицирано през Семирамида, Саул, Ирод, Ксеркс, Александър… до съвременността, в която “са йоще находят такови, що… повсаде приносят разсипвание и хранят се сас раскасвание…“. Към властолюбците-езичници са причислени и християнските владетели, а надеждите на богомолците са насочени към Бога, защото “без божие повеление никой не е возможен да воздигне рог, и без неговая помощ никой не е возможен да го строши.”
Самата поява на този “специализиран текст” за войната вече е симптоматична. Словото без съмнение литературно се съпротивлява на насилственото задържане във Видин и може би иносказателно обговаря политическата деятелност на пашата-отцепник. Но би било едностранчиво да изчитаме “Слово о брани” единствено като творчески жест срещу покушението, застигнало Софроний зад стените на Видинската крепост. Фигурата на Осман Пазвантоглу, конгломерат от европеизъм и кърджалийство, внушава разнозначните реакции и противоречивите оценки на съвременниците8. Между тях Софрониевият глас и поглед са особено (и дипломатично) приглушени и скрити. Но можем да се вгледаме в сдържания тон на всички споменавания на аянина, както и в липсващите отрицателни квалификации за личността му. Зад тях може би стои респектът, внушен от струпването на европейски пратеничества, умелите дипломации, дръзките амбиции и силната воля за промяна и модернизация, изявена както в политическото, така и в битовото поведение на Видинския управник. Именно престоят във Видин и близостта на Пазвантоглу откриват за Софроний истината за епохалното “меняване” на времената, и те наместват топоса “война” в централните зони на Софрониевия интерес. Така, от фон на авантюрност, войната става гносеологична цел и значимостта на нейното постигане съответства на престижа на амвона, инплантиран в рецептивните перспективи на “Слово о брани”. Включването на текста в корпуса на “Поучения и словосказания” бележи качествена промяна в омилетичния канон, защото баталните визии в средновековната текстовост са по-скоро изключение и рядкост, а тяхната учестена употреба след XV век регистрира тласъците на модерността в балканския литературен контекст. Предвид обстоятелството, че голямата маса българи, Софрониеви съвременници, в този момент нямат свои войни и всъщност са лишени от роля в театъра на войната, преведеното слово на Гедеон Криновски регистрира една въобразена и предусетена активност, една изпреварваща историческата нуждата загриженост за интелектуалната подготвеност на българите да възприемат, изживеят и опаметят войните и “своята” война.
Софроний не е първият, който литературно отбелязва войните в края на XVIII и началото на XIX век. Преди него и заедно с него авторите на приписки и летописни текстове вече са открили един от българските литературни езици на войната. Гласът на летописците говори за войната през спомена за големия глад ,чумата, скъпотията – “И развали се турската войска на Батин и солта стана 81 пари оката”9. Редките визии на баталните сцени са само чуждия фон, върху който се полага рисунъка на своето страдание. Едва споменал присъствието на ордията в Шумен, летописецът хаджи Велико бърза да запише, “та някое време да се поменува: 24 пари оцета, 32 пари лещата, 2 пари един праз, 8 пари една зелка, 12 пари ряпата оката, 32 пари ябълките, 40 пари москупе, 80 пари леблебията, 70 пари нахут, 40 пари круши зарчки, 200 пари оката свещи.”10 Тази памет гради стени между голямата и малката истории, изолира общността на българите в безнадежден, непроницаем, лош самосвят, за пореден път лишен от “по-доброто” – “Ние се надявахме за по-добро, но както виждаме, отива по-зле”11. Своите излъгани надежди, погледнати в страшната близост на страдалческото ежедневие, и чуждите победи и поражения, възходи и падения, наблюдавани отдалече, изписват деформираното време на възрожденеца с неговите гротесково намачквани, свивани и разтегляни параметри без наличие на универсална култура мяра за историческа значимост на настоящето. Големите събития, гледани “отдолу нагоре”, изглеждат само фаза от насочена към статиката динамика – “московецът” идва, за да отиде пак назад, оттатък Дунава, “взима“, градовете, за да ги върне пак на турците и “сеферът“, който не спира “дене и ноще”, не вещае промяна, а само продължаване на “великото зло”.
Летописният изказ на топоса война е широко приложен и в “Житие и страдание”, в което времето на войната тече различно12 от биографичното време на героя – едното бавно отмерва превъртането на колелото на историята чрез поредната “войска-баталия” на турчина и московеца; другото – задъхано, недостигащо и бягащо в ежедневния дребен страх от нападащата отвсякъде враждебност. Летописът въвежда войната в поглед “отстрани” – поглед на автохтона, подчертаващ своята дистанцираност спрямо “идващите”, “отиващите”, “преминаващите”, “бягащите” войски, паши, обози. Войната винаги е далечна, за нея се чува вест или идва писмо. Нахлуването й в битието на роба е транзиторно. Неподвижното българско живеене е положено в нейния път13. Само скъпотията, “конаците”, “харчовете” и “утесненията” материализират далечния й силует. Летописният език, използван от Софроний, изведнъж се променя, когато разказът достига до лето 1800-то. От безгласен наблюдател на събитията и безпомощен консуматор на страданията, авторът се превръща в тълкувател и съпричастник на военния театър – той може да посочи причината за войната срещу Пазвантоглу, коментира хода й, разказва в близък план за обсадата на Видин, попада в ситуации на избор и взима решения… Така се конструира един нов поглед “отвътре”, който при-своява чуждата баталия и политизира хода на собствената съдба, вписвайки я в ритъма на големите военни събития. Това субективизиране на пространствто на войната е може би първата крачка към раждането на модерния граждански субект на Възраждането – с неговото конституиране нахлуват новите представи за права, договори, длъжности на владетелите… Появата на интериоризиран изказ на топоса “война” повлича след себе си едно въобразено през-литературно модерно битие, което се разгръща в “Неделник”и Гражданское позорище”, за да преодолее робството и да пожелае правата, свободата, институциите на европейските народи в “Просба на намиращите се в Букурещ българи”, отправена в 1812 г. до главнокомандващия Дунавската армия Кутузов.
Както е известно, в периода 1808 – 1810 – Софроний поддържа епистоларни отношения с видни представители на руското военно съсловие и с тяхно внушение изготвя няколко граждански документа, каквито са и двете прокламации от 1810 г. Тези текстове поставят самия Софроний в полето на военната действителност и го въплъщават в ролята на участник-глас14 върху сцената на военния театър. Всеки един от текстовете изказва нов мотив за войната. “Възвание към българския народ” (т. нар. първа прокламация) атакува летописния батален език, преобръщайки неговата перспектива от далечна на близка. Чуждата война се оказва и своя, приближена чрез връзките на кръвта и вярата. Приобщеността към хода на военните събития е изискана от реторическия глас не просто като позиция на интереса, а като изплащане на християнския дълг. За първи път в ранния политически език на Възраждането българите са ситуирани във военна конфигурация и получават свое политическо място между врагове (“християнските душмани“) и съюзници-спасители (“братя ваши христяни“). Войната продължава да бъде проектирана върху познатия набор от вещи – хляб, сено, ечемик, домове-квартири, стока, имане, добитък, които обаче вече не са част от застрашеното и притесненото българско съществуване, а преформулират присъствието си в езика на войната и стават израз на тази нова защитеност, изплатеност, спасеност, които кръстоносното руско войнство донася. Военният топос се сдобива с визията на чаканото избавление, при което войната престава да бъде царство на страданието, а става знак на надеждата и спасението, прелюдия към “мирно и тихо” живеене. Войната се изказва като пряко ангажирана с края на българските страдания, тя вече не просто преминава, а идва до българите като “Божия милост”. Войните не са пристигащи и отминаващи чужденци, а очаквани гости, единоверни братя, за които християнският дълг изисква да бъдат приети, угостени, почетени.
Няколко месеца по-късно Софроний повтаря словесния си жест в “Послание до българския народ”, което изказва войната в панегиричните тонове на сбъднатата история. Посланието поздравява българите със свободата и аплодира Божията милост, изпратена на България. След погледите “отгоре”, “отстрани” и “отвън”, военният топос получава и своята последна визия, която можем да определим като поглед “през” войната. Защото именно през отшумялата за времето на посланието война овластеният глас се опитва да изгради историческа памет и философско-теологичен прочит, в които да оценности и архивира изказа на дочакания щастлив Изход и да втвърди в катехизическа формула случилата се, изживяна и приключила война.
Този текст се оглежда в средновековния провиденциалистки модел на политическата история, представяна като театър, режисиран от Божията десница. Посланието текстуално случва стари пророчества за ново издигане на “Болгария наша” и семантично дописва Паисиевото послание от “Ползата от историята”. Това, което Паисиевият читател и слушател е трябвало да узнае, четейки историята, Софрониевият слушател трябва да възхвали, виждайки го около себе си. Многократно изказвания в старобългарската литература мотив за греховете на прадедите, причинили падането на българското царство, постига своя мечтан финален изказ, формулиран във възвърнатия към България Божи поглед. Възпроизвеждайки историческата парадигма на Паисий, Софроний вписва името на император Александър в поредицата на царствените деятели на историята – тези, чиито велики имена Паисиевите адресати трябва да научат и запомнят. Към съвременниците си Софроний изпраща пожелание от сходен семантичен ред – “…моли ся Богу и в църкви, и в дому твоем, и на всякое място воздвигни руце твои на небо и моли са ти за добротворителя твоего, благочестиваго царя АЛЕКСАНДРА ПАВЛОВИЧА, дано дари ему Бог здравие и благополучие прежитие, и мирное пребивание со всем фамилия.”15. Гласът на възванието инструментализира своята отеческа власт в името на откровени военни тактики, за да стане истинска част от баталното шествие и да положи енергията на словото в ранната модерност на възрожденците. И ако реторическият език продължава да следва традицията16, то е, защото Софроний вече владее модерната манипулативност на словото.
Финалът в еволюцията на литературните изкази, които следим, е постигнат в “Просьба от всех находящих ся здесь болгар”, отправена от букурещката емиграция до Кутузов в 1811 г. и подписана от Софроний. Този текст фиксира важен епизод в българското социално-политическо мислене и изисква обстойно и самостоятелно изучаване, каквото до този момент не е направено. Интересното наблюдение на Румяна Радкова17, откриващо първоизточника на текста в средата на католическата емиграция от началото на XVIII век, потвърждава тезата, че възрожденската модерност е силно зависима от европейските войни. “Молбата” отразява инструментализирането на военната събитийност и потребяването й в услуга на националната кауза. Парадигмата на модерния социум, заложена в текста, е вероятно първия проект на овладяната Модерност, изработен от Българското възраждане.
1 Златарски, В. Политическата роля на Софроний Врачански през руско-турските войни в1806-1812г. С., 1923.
2 Конобеев, В. И. Българското национално-освободително движение, С., 1972.
3 Клаузевиц, Карл фон. Теория на голямата война, кн.1-6, С., 1909-1912.
4 Софроний Врачански. Съчинения в два тома, Т. 1, С., 1989, с. 259.
5 Георгиева-Гагова, Н. Топосът “победна битка” в похвалните слова на Евтимий Търновски. – В: Медиавистични ракурси, С., 1993.
6 Софроний Врачански. Цит. съч., Т. 1, с. 303.
7 Св. Софроний, Епископ Врачански, Катехизически, омилетични и нравоучителни писания. Синод. изд., С., 1989, с. 227.
8 Орешков, П .Н. Няколко документа за Пазвантоглу и Софроний Врачански (1800 – 1812), С., 1914.
9 Начев, В., Н. Ферманджиев, Писахме да се знае, С., 1984, с. 128.
12 По този въпрос виж Людмила Боева. Категорията време в “Житие и страдания грешнаго Софрония” – Език и литература, 1975, бр. 3; Илия Конев. Историческа реалност и художествена концепция за страданието. – В: Българското възраждане и Просвещението. Т. 1, С., 1983; Десислава Лилова. Идеи и утопии на времето. Докторска дисертация, Благоевград, 1997.
13 Налбантова, Ел., Особености на пространството в “Житие и страдания грешнаго Софрония”. – В: Софроний Врачански и проблемите на възрожденската ни култура, В. Търново, 1990.
14 Чернокожев, Н. Прокламациите – гласове на желанието. Литературна мисъл, 1997-98, № 2.
15 Софроний Врачански, Съчинения в два тома, Т. 2, С., 1992, с. 516.
16 Ботева, М. Реторически анализ на “Позив към българския народ” от Софроний Врачански. – В: Софроний Врачански и възрожденската ни култура. В. Търново, 1990.
17 Радкова, Р. Една хипотеза за исторически връзки между българската католическа и православна емиграция.- В: 300 години Чипровско въстание, С., 1988.
