Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Елиана Райчева

Образци на европейската литература в българските пощенски картички от началото на ХХ век

 

За да обясним някои особености в употребата на българските пощенски картички и тяхното художествено оформление, следва да отчетем съществените моменти от историята на самото средство за общуване. Те се появяват в България непосредствено след Освобождението – през 1879 г. Един лист, заедно с марката, струвал тогава десет сантима. Цифровото изражение във френска парична единица никак не е без значение. То навежда на мисълта, че още от самото си появяване нашата картичка е знак за европейското самосъзнание на българския народ. Поради известни обстоятелства нейната история е пряко обвързана и с тогавашна Русия: напечатана е в Санкт-Петербург и по руски образец е наречена “отворено писмо”. Надписите обаче са на български и френски език. Тази официална употреба на чуждия език е легитимирана като световно средство за общуване. Без да се впускаме в подробности, трябва да отбележим, че още тогава се въвежда, чрез различната цветова гама, ясна диференциация на нейното предназначение и функции. От 1880 г. нататък тя навлиза все по-сериозно в българския живот и се радва на нарастващо многообразие.

Въпреки че надписът “отворено писмо” остава, посланието постепенно губи полемичния си тон, характерен за Възрожденската епоха и все повече придобива интимно звучене.

Междуличностната нагласа постепенно измества нейната обществено-публична функция. Посланието все повече придобива интимна интонация и се отличава със своята изповедност.

Като любимо епистоларно средство, освен като документ, пощенската картичка се явява литературен факт. Очевидно е, че илюстрованата картичка изгражда особен тип художественост, почиваща на отношението текст/ образ, при което образът е призван да генерира сноп от полисемични значения. Нейният избор издава амбицията на пишещия да превърне текста в надбитово послание, което е в състояние да се впише във високите регистри на културния живот.

През двадесетте години на миналия век неволно се натрапва изводът, че адресантите твърде често подбират илюстровани картички по известно произведение на европейската литература.

Някои от тях са образци на световната класика, други са попаднали в полезрението на нашата култура още преди Освобождението. Такъв е случаят с “Многострадална Геновева”. Добре известно е, че пиесата е многократно превеждана и играна на Балканите с голям успех. Нейното транслитературно битие й отрежда важна роля в “Под игото” от Иван Вазов. Комизмът на постановката, както и пълният разнобой с битовата и историческа обстановка, превръща този епизод в един от най-силните сюжетни ходове на класика. През 1913 г. се появява картичка, представяща нещастната Геновеева, която се лута из гората със своето невръстно дете. На този сълзливо-сантиментален сюжет, възпроизвел несправедливо наказаната добродетел, се противопоставя от обратната страна битово послание, което, като регламентира патриархалните взаимоотношения в българското семейство от онова време, изключва каквито и да е било мелодрами, на които противопоставя монументална йерархия от лели, вуйни, чичовци, сваковци и прочее. Така откриваме една съществена закономерност в епистоларната практика: българският кореспондент изобщо не се смущава от привидната контрастност на текст и илюстрация, имплицитният читател е поканен едновремменно в две реалии – битово-информативната от една страна, и героично- илюстративната от друга.

Когато картичката използува за илюстрация вече готов художествен материал – картина от известен майстор, снимка на произведение на изкуството, сцена от прословуто художествено произведение,- между текста и посланието започват да се градят двупосочни семантични връзки, които имат статут на амплификация и полагат текста в по-широкия контекст на визията. Самите илюстрации поставят текста в положение на хипертекст спрямо изходното художествено произведение, което има функцията да превърне обикновеното писмо в литературно-художествен факт. Ние не приемаме, че в повечето случаи отношението между хипертекста на посланието и хипотекста на илюстрацията може да бъде определено като кич, защото на практика става дума за жанрова трансформация на литературния факт, който е преведен на езика на ежедневието, но не е принизен сам по себе си.

Нека разгледаме, на второ място, какви сюжети има склонност да подбира българският кореспондент. Прави впечатление, че картичките общо-взето остават верни на обучението по литература от гимназиалните класове, при това в историческа последователност и значимост. Ог древногръцката литература присъстват различни вариации и моменти от съдбата на Едип, Антигона, Сафо. От Средновековието на голяма популярност се радват Тристан и Изолда. Ренесансовите фигури от христоматийно значение също не липсват – Данте и Беатриче съществуват в цветен и черно-бял вариант, Ромео и Жулиета, Херо и Леандър са представени в идилична обстановка и обикновено налагат една позакъсняла романтична естетика.

Сантиментализмът на 18-ти век е застъпен от двама любимци на българската читателска публика – Павел и Виргиния. Романът на Бернарден дьо Сен Пиер е един от малкото френски романи, радващи се на радушен прем в доосвобожденска България.

Не са подминати и грешниците в лицето на Паоло и Франческа да Римини и прочутата сцена на изкусиетелното четене.

Този обзор е направен от представителна извадка от около двеста картички, от което може да се заключи, че подборката на литературно- художествени сюжети има релевантно процентно значение за културното самосъзнание на българската епистоларна практика.

На трето място, при обзор на кореспондентите, прави впечатление, че адресантът често пъти е от мъжки пол. Следователно употребата на илюстровани картички не е приоритет на една салонно-сантиментална битийност, тя е лишена от каквито и да е будоарни характеристики. Лишена е и от елитарност, като се има предвид, че някои картички са изпратени директно от окопите, като например картичката със следното съдържание на гърба на Данте и Беатриче: “До Госпожица Йовка Казанджиева. Ч. И. День – Пия чаша за здравето на именницата. Дано Бог даде щото друг път го не празнуваме вече в окопите. Привет от твой поручик П…”.

Текстът, макар и лаконичен, което е още една любопитна характеристика на този жанр, действа като хипертекст спрямо произведението на Данте, а обикновената прогимназиялна учителка е транспозирана като Муза на залутания поет под вещото ръководство на Вергилий, който също е изписан в бленувания от войника райски пейзаж. Впрочем, раят като парадигма в контраст с бруталността на смутното време, в което се пишат посланията, може да бъде открит и в самите текстове.

Едно обаче е важно – дори и най-тежките исторически обстоятелства на десетилетието 1910-1920 г. не са подтиснали у кореспондентите стремежа за идеализация на взаимоотношениятя и полагането им в полетата на културната памет.

Друга, съществена според нас особеност при подборката на литературно-художествения сюжет е склонността на адресата да подбира предимно влюбени двойки за илюстративен матерял. Това своеобразно чифтосване сякаш отразява стремежа на пишещия кореспондентите непременно да бъдат обвързани в някакво двуединство, независимо дали посланието съдържа преки или косвени аналогии с емоционалната знаковост на лицевата страна. Семантичната тежест на двойката при всяко положение вероятно задава подсъзнанелната посока на кореспонденцията и тежнението й към стабилност и съпричастност.

Интересна особеност на картичките с литературни сюжети е тяхната серийност. Така например, съществува цяла фото-поредица по романа на Бернарден дьо Сент Пиер “Павел и Виргиния” от осемнадесети век. Повествованието на прочутия френски роман е разбито на отделни секвенции и епизоди, котио със съответно заглавие и номер, са запечатани на лента.

Например: “Първите нежности”, “Виргиния на борда на парахода” и пр. Така статутът на картичката жанрово е усложнен и започва силно да клони към фоторомана. Тази модерна практика работи за осъвременяването на литературното произведение, но въвежда и една разгърната последователност на произведението. От сцена се минава към епизод, от отделни герои – към ситуации, взети и положени в общия контекст на цялостната творба.

Така стигаме и до най-съществения въпрос на повдигнатата тема: какъв е семиотичният статут на подобни картички, съществува ли пряка мотивация между текст и илюстрация? На този въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор. Разбира се, част от въпросните картички предлагат само проста референциалност, други са плод на културна претенция. Съществен е обаче делът на картичките, чиято илюстрация има иконични функции спрямо съдържанието. Те са и най-интересни за литературоведа.

Така например, в три картички с литературен сюжет откриваме един и същи адресант, който последователно ползва сюжетите “Херо намира Леандър”, “Сафо” и “Меланхолия”, за да се обърне към “дамата на сърцето”. Всички илюстрации пряко онагледяват и допълват състоянието на пишещия. И така, без да говори открито за меланхолия, авторът формулира няколко риторични въпроса към госпожицата, минала като вихър през провинциалния му живот:

“Уважаема Йо, Защо дойдохте тука? Дали само да покажете, че държите ключовете от райските блаженства и веднага да избягате? Дали само да вземете и малкото ни удоволствия тука, като оставите след себе си пожарища и развалини? Увий; вие оставихте само Угърчина тука – отнесохте със себе си всичко друго…”

Следва текст на немски и подпис. Послеписът характеризира родово-битовите взаимоотношения : “Поздравете леля Ви и свако ви. Целунете В.”

Текстът, писан от почитателя на г-ца Йовка Казанджиева, посетила Угърчин и оставила поне едно разбито сърце, има определени литературни претенции. Риторично той се подчинява на двукратно зададения въпрос и неговия условно-хипотетичен отговор. “Защо?”, “Дали?”, “Дали?”.

Двойната хипотеза по същество не поставя въпрос към адресата, а задава две метафорични картини на последствията от посещението. “Ключовете от райските блаженства” се явяват метафора на тържествуващата любов, “пожарища и развалини” ясно указват на свой ред за голямото душевно поражение, нанесено от посетителката. Трикратното повторение на наречието за място “тука” настойчиво набляга на корените на адресанта, който, за разлика от странстващата си приятелка, явила се като фатална жена, има уседнал характер.

Така картичката добива метаезични значения. В извънтекстуалното пространство на известния сюжет се раждат нови значения на епистолярния метаезик. Пишещият се стреми, чрез картината, да онагледи собственото си настроение, без да го анализира или назовава. Литературата се явява наглед и придобива допълващи, надезикови функции. Като препраща към определени архетипи на културата, тя доизвайва националния характер, който в бурните години на войните търси бент срещу унищожението и страха. Ето защо картичката показва, без да казва, тя е вик в мълчанието на недоизреченото.

 

Библиография

1. Р. Дамянова – Писмата в културата на българското Възраждане. Глаукс, Шумен, 1995.

2. Н. Георгиев. Negligentia epistolarum. – В: Сборник в чест на Т. Боров, С., 1984.

3. К. Йорданова. Насоки на българската драматургия през Възраждането, Наука и изкуство, С., 1981, с. 71.

4. М. Серафимова. Писмото и романът. Университетско изд. “Св. Климент Охридски”, С, 2001.

5. Jean-Marie Schaeffer. L’image précaire, coll. Poétique, Ed. du Seuil, Paris, 1987.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*