Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Бисера Дакова

Българските символизми

 

През 1928 г. в пета книжка на сп. “Хиперион” Ив. Радославов помества ласкава рецензия за “Черни рози” на Елин Пелин, в която изрича изумителните констатации: “стихове в проза, но от благородния род на Тургеневите или Бодлеровите”; “Майстор на формата и на поетичността й, без да изпада в изкуственост и съчинителство, Ел. Пелин има едно външно, вярно чувство към езика.” Всъщност, констатациите по-скоро са обичайни, не съдържат нищо изумяващо, агресивно, търсещо себеутвърждение. Но тъкмо това изумява: като че ли през 1912 г. в “Наш живот”1 не е било публикувано знаменитото писмо “Бодлер или Тургенев”, сякаш никога преди това Радославов не е превеждал и страстно препоръчвал “Стихотворения в проза” на Бодлер и сякаш никога не е огласявал важни културни дилеми в българския духовен живот.

Оказва се, че през 1928 г. културните маркери “Бодлер” и “Тургенев” съвсем естествено съжителстват, стават синонимични, отъждествявайки се в репрезентативната си семантика “стихотворения в проза”. “Или”-то в случая не стълкновява, не означава взаимоизключване, а, напротив, звучи конюнктивно, обединяващо. Навярно някому тези наблюдения над аберациото в означаването на една дизюнкция ще се сторят спекулативни и издребняващи, а вглеждането в забравената рецензия за Елин-Пелиновите “Черни рози” – в този по принцип антиманифестен текст – напълно излишно интерпретативно усърдие. И може би е оправдано да се мисли, че при отдавна установените и непоклатими стойности в литературния процес не би трябвало да изниква и най-малкото съмнение, че в края на 20-те години на ХХ век Радославов е променил своите догматични възгледи за модерното, откривайки го на неподозирани места, примирявайки във виждането си непримиримите някога гледни точки. Само че, редом с рецензията за “Черни рози” на Елин Пелин, където “Бодлер” и “Тургенев” внезапно ще се очертаят като равностойни дискурси и фигури, стои и отрицателният отзив за разказа “Египет” на Н. Райнов. Отрицанието му е продиктувано от “маниера на разказване – твърде неоригинален, клиширан вече, избледнял от толкова години употребление”.

Явно е, че случващото се в една от последните годишнини на “Хиперион” съвсем не е внезапно, че в своето време – края на 20-те – звучи напълно резонно и че непонятността му, усещането за ненадейни оценки е резултат от днешната ни позиция. В края на 20-те и в първите две години от следващото десетилетие на ХХ век модерността в българската литература вече е обзирана ретроспективно. Преживявана е като минало, като история, от която биха могли да се извлекат твърде ценни поуки, един духовен опит, от който може щедро да се черпи и в бъдеще. И подобен ретроспективен поглед е особено характерен за сп. “Хиперион” – именно там, най-вече в носталгично-идеологическите текстове на Ив. Радославов, модерността се мисли като омъдрено минало, почти като безвъзвратност, от която остават обаче класически образци. И в този смисъл “Хиперион” изглежда на повечето си днешни читатели, които посягат към него с предубеждението, че е едва ли не бастилия на догматичния символизъм у нас, четиво, изцяло лишено от апокалиптично-взривяващи текстове, от пленителни и интригуващи противоречия, от неизбежни културни сблъсъци. Едно инертно доизживяване на символизма в поезията ни, който е доведен до звуковата си гладкост и смислова празнота, един прекалено спокоен заник, незабелязващ сътресенията на 20-те и нехаещ за ярките, преломни естетически тенденции на 30-те години на ХХ век.

В случая бихме искали да коригираме така наложилата се представа, не за да апологетизираме неоснователно един анахронизъм в културния ни живот, а тъй като смятаме, че “Хиперион” е много по-богат феномен, отколкото обикновено се предполага, че разгръща с учудваща яснота всички възможни преходи от модерност към немодерност в литературата ни, и освен това – съвсем не е затворено, невъзприемчиво към новите тенденции в литературата и философията пространство, но осмисля идващото ново по друг начин – чрез негация или чрез тривиално популяризиране, т.е. с едно-две изключения тук няма да срещнем неговото яростно прокламиране. Превръщайки се на свой ред в елемент от ретроспективния поглед, от овладяваната извърнатост към миналото, новото е обречено на надживяване: “Футуризмът отмина. Защото всяка буря отминава” – твърди Боян Дановски още през 1922 година2. Това обаче е казано по времето, когато все още символизмът изглежда на апологетите си в България недостатъчно утвърден и поради това ревностно е бранен и отграничаван от всевъзможните отъждествявания с него, от нетрайните и повърхностни “-изми”. През последните години на “Хиперион” обаче се наблюдава обратното: извършват се различни херменевтични процедури, които неотменно отвеждат към отъждествяване, сливане, подмяна на символизма с несимволистичните дискурси3. Подобно свръхразширяване на семантиката на термина “символизъм” е отново вид самоотбрана, макар и озадачаваща. Именно за любопитните пулсации на концепта “символизъм” в последните две години на “Хиперион” ще стане дума по-нататък: т.е. ще говорим за размножаването на “символизмите” вътре в нерушимото единство на термина, за неочакваното разрояване на парадоксалните му значения. Тук трябва да вметнем и едно необходимо уточнение – възможни са различни типологии “символизми”: например, ранно-декадентски, зрял и късен, орнаментално-знаков4; или репрезентативно-класически и маргинално-епигонски, а в смисъла, заявен още от Ив. Радославов в предговора му към антологията “Млада България” (1922) – символизмите са толкова, колкото са и авторските индивидуалности. В случая обаче ни интересуват концептуалните образи на българския символизъм, предлагани от Ив. Радославов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров, Д. Ст. Димов, П. Росен и други автори на “Хиперион”, които, вместо да отбележат съвпадение, яснота, единство във виждането, демонстрират немаловажни различия. Т.е., ако наистина е меродавно мнението, че българските символисти не успяват да изградят своя теория за символа и за символистичната поезия5, то, оказва се, че дори в годините, когато символизмът е изживян у нас като дискурсивна практика, когато духовният опит от него е усвоен и изчерпан, отново липсва единно виждане за него, колкото и теоретизациите в сп. “Хиперион” да настояват за наличието на монолитна културна идеология.

През 1923 година на страниците на “Хиперион” все пак се появява един ярък манифестен текст: “Пътеводна светлина (За неоромантизма)” от Л. Стоянов. Текстът не само е манифестен, защото възвестява нови естетически скрижали, но е и нескрито подривен, тъй като в него буквално се твърди следното: “Студените абстракции на символизма не могат да нахранят гладния дух, и ето той дири път да се слее отново с хаоса, да потъне отново в първоначалното съществуване, за да може отново да расте и крепне.” Подривността на този текст остава може би недовидяна, тъй като най-същностният му тезис – за неминуемото връщане в хаоса – е формулиран редом с констатацията за разпада на културата, за “убийството” й от нейните собствени “деца” Бергсон, Айнщайн, Шпенглер.

През същата втора година на “Хиперион” и Ем. Попдимитров публикува своя антисимволистичен манифест – “Поемата”, – статия, появила се преди година и в кюстендилското сп. “Ведрина”6. За разлика от Л. Стоянов, чиито изложения по принцип са дръзко-експресивни, Ем. Попдимитров излага новаторските си тези без прекомерен патос. Равнопоставянето обаче между поемата и кратката “лирическа песен” е повече от красноречиво: непоказно е свалена от недостижимия си пиедестал жанровата доминанта на символизма, музикализацията на стиха е, ако не отречена, то поне със сигурност положена на едно ниво с наративността, с разсъдъчността в поезията.

И макар че употребяват по коренно различен начин “Бергсон”, Л. Стоянов и Ем. Попдимитров се схождат в едно – публикуват в списанието, провъзгласено за трибуна на българските символисти, определено антисимволистични манифести. С което неволно предначертават невидимите разриви между очаквания и осъществености през следващите му години. Постулираното от Л. Стоянов ново литературно течение “неоромантизъм”, възторжено дефинирано като “цвета на всичко мощно и сочно, що ни е завещало миналото”, с изричното уточнение, че “тук символа не е веч цел, а средство”, по-нанатък търпи странни превращения. Новоромантизмът, чиято поетика е развивана най-усърдно от Т. Траянов, е уговарян всеки път наново в “Хиперион”. Или по-точно в понятието “романтизъм” са влагани какви ли не съдържания: през 1928 (кн. 5) П. Росен в очерка си за Хр. Ясенов ще изкаже мнението, че неговата поезия “тегнее към един романтизъм, допиращ се до нашата битийност”, в същата книжка Ив. Радославов пише една от обзорно-носталгичните си статии “Делото на българския символизъм”, в която нарича своето поколение “поколение от романтици”; “конквистадори на нови земи в неизследвания материк на нашия национален дух”, което обаче изобщо няма да му попречи да заяви с убийствена категоричност през 1930 (кн. 9), полемизирайки с Н. Райнов: “В сегашната извадка се говори вече не за това, а за символизма, като новоромантика. Какво грехопадение!” И по-нататък “новоромантиката” на Н. Райнов е разгромена като изцяло несъстоятелна, измислена, привнесена отвън, защото самият символизъм някога не е тръгнал от романтиката а ла В. Юго на Вазов/Величков, а е донесен отвън – т.е. не би могло да има новоромантика там, където няма същински романтизъм, където не е създаден художествен континуум. Това заклеймяване на възгледите на опонента съвсем не пречи в “Хиперион” да се появи специална рубрика “Неоромантични песни” (и то именно в последните годишнини), които “песни”, независимо доколко отговарят на названието си, съжителстват със стихове на Мария Грубешлиева-Балина, където определено се долавя не неоромантизъм, а специфичната далчевска апатетичност:

Вратите ми със лост ли са подпряни,

та от света до мене вест не стига?

Така прелиствам всеки ден по страница

от моята безкрайно скромна книга.

За да не мислим обаче, че подобни стихове са инцидентно явление, трябва да цитираме началната и финалната строфа на стихотворението “Бащината къща” от неизвестния днес поет Димитър Иванов (“Хиперион”, VII, 1928, кн. 1):

Стените пожълтели и повалени,

Прогнила черната врата.

И къщата, и двора са забравени

От всички хора по света.

Днес само времето пригръща

Вратите, жълтите стени.

И гасне бащината къща

Сред сините, вечерни светлини.

Тук реминисценциите от Далчев са безспорни и очевидни. Което е твърде значещо и симптоматично, понеже се случва в един брой на “Хиперион”, който съдържа най-вдъхновената апология на Т. Траянов, написана от К. Стефанов – автор, който през 1930 (кн. 5) на свой ред ще се превърне в обект на апология от страна на Моис Бенароя. И въпреки взаимните апологетизирания, въпреки настойчивия опит на Д. Ст. Димов да изведе “трагедията на българския дух” из живота и поезията на Т. Траянов, въпреки че непрестанно се прокламира образът на твореца мистик и пророк, на водителя, на т. нар. “анархистичен индивидуалист”, въпреки че съвременната поезия неведнъж е определяна като преходна, “нивелирана и в упадък” (Ив. Радославов), новите тенденции в литературата ни уверено изпълват страниците на “Хиперион”. И в случая не става дума за прословутото разминаване между теория и практика, а за това, че символизмът в “Хиперион” – наричан ту неоромантизъм, ту с по-общото название “индивидуализъм”, или пък синонимично разтеглян до понятието “модернизъм” – вече е осъзнат като класика, като христоматия, чиито образци са застинали, нефункционални, надредни спрямо течащите процеси в литературата. Неслучайно в “Хиперион” периодично се появяват есеистични портрети на бележити модернисти – Маларме, Бодлер, Едгар Алън По и др. Неслучайно в първите книжки на списанието от 1922 година се засичат стихотворенията на Далчев и на Д. Панталеев с преводите на Г. Михайлов из антологията “Прокълнати поети”. Едното е съвременна лирическа продукция, другото – текстовост с христоматиен статут и на практика, по ирония на съдбата, единственият същински символизъм в “Хиперион”. Не е случайно, че през последната година (1931) в “Хиперион” може да се прочете и есеистичен портрет на Пол Валери, чийто автор не крие, че става дума за бележит представител на постсимволистичните тенденции във френската поезия. А този портрет съседства с отрицателни рецензии за книгите на поети, озовали се в “задънената улица на Далчевия конструктивизъм”7. Панацеята срещу подобна “задъненост” отново е песенният, обезсмислен стих:

Просторът небесен, надвесен, унесен във песен, мълчи.

Луната възсиява, огрява, пленява в очи…

Впрочем, на Далчев и на конструктивизма в съвременната култура се отделя подобаващо място в “Хиперион”. Ив. Радославов не само забелязва Далчев, но и му отрежда видно място в бъдещия канон на българската поезия. А подобно полупризнаване само потвърждава по-рано изникналото предположение, че, въпреки безспирните настоявания за идеология на символизма, дискурсивната реалност в списанието е много по-богата, сложна и противоречива. Тук съвсем грубо очертахме най-явните несъвпадания с представата за догматичния символизъм. Определено смятаме, че “Хиперион” е трибуна на класическия символизъм или на символизма като класика. Затова и ще приключим с още едно парадоксално признание на Ив. Радославов из статията му “Хиперион” и българската литература” (1931): “Не че всички те бяха символисти, употребявайки едничко символа като художествено средство за творческа проява, но защото знакът, под който се развиваха, беше този на Ницше и Вагнера.” И: “По за предпочитане би било да се употреби думата модернизъм, като най-пълно покриваща различни тенденции вътре в движението.” Навярно тук няма никакъв парадокс, а е налице едно зряло примирение с реалностите, едно поредно акцентиране върху различните поетически почерци, върху разногласието на единността. Но не отвежда ли това признание още по-назад – към времето на 1912 година, към писмото “Бодлер или Тургенев”, където е изказано следното верую: “за нас има толкова школи и направления, колкото индивидуалности има.”


1. Вж. “Наш живот”, г. V, 1912, N 5, 276-279, където текстът на Ив. Радославов е със заглавие “По повод Тургенева (Отворено писмо до П. Ю. Тодоров)”.горе

2. Статията “Футуризъм” е публикувана в сп. “Хиперион”, I, 1922, кн. 6-7, с. 435.горе

3. Р. Ликова отдавна е отбелязала “разширяването” на символизма, в чието лоно се заражда новото, което го доунищожава. Вж. Р. Ликова. Проблеми на българския символизъм, С., 1985, 118-119. Тук обаче се занимаваме с “разширяващите” манипулации вътре в самия термин, с отказите от неговата употреба, когато обстоятелствата го изискват.горе

4. М. Дачев например предлага друг вид типология, отнасяща се до времето след 1909: “индивидуалистичен, демократичен, декадентски; идеалистичен, реалистичен, импресионистичен, асоциативен; теургичен; мистичен…” Вж. М. Дачев. Подир сенките на знаците, С., 2001, с. 18.горе

5. Текстът е поместен в “Хиперион”, II, 1923, N 1, 52-55.горе

6. В текста си “Три кръга всяко битие минава: за процесуалността в българския литературен модернизъм” Н. Нанков за първи път анализира антиманифестното значение на Ем.-Попдимитровата статия “Поемата”, публикувана във “Ведрина”, Кюстендил, 1.2 (1922): 45-91. Вж. Н. Нанков. В огледалната стоя, С., 2001.горе

7. Назидателно цитираните стихове са от стих. “Звезден химн”, което е от книгата “Златисти отражения” (1929) на Любен Чакъров, чиято образцова поетика рецензентът Hyper (?) противопоставя на конструктивизма в “Завръщане” на Д. Вежинов. Рецензията, посветена на книгата “Завръщане”, приключва с почти оптимистичен финал, вещаещ “освобождение от конструктивизма”, тъй като и в творчеството на “първомайстора Ат. Далчев” се наблюдавал “един освободителен завой”.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.