Българските символизми
През 1928 г. в пета книжка на сп. „Хиперион“ Ив. Радославов помества ласкава рецензия за „Черни рози“ на Елин Пелин, в която изрича изумителните констатации: „стихове в проза, но от благородния род на Тургеневите или Бодлеровите“; „Майстор на формата и на поетичността й, без да изпада в изкуственост и съчинителство, Ел. Пелин има едно външно, вярно чувство към езика.“ Всъщност, констатациите по-скоро са обичайни, не съдържат нищо изумяващо, агресивно, търсещо себеутвърждение. Но тъкмо това изумява: като че ли през 1912 г. в „Наш живот“1 не е било публикувано знаменитото писмо „Бодлер или Тургенев“, сякаш никога преди това Радославов не е превеждал и страстно препоръчвал „Стихотворения в проза“ на Бодлер и сякаш никога не е огласявал важни културни дилеми в българския духовен живот.
Оказва се, че през 1928 г. културните маркери „Бодлер“ и „Тургенев“ съвсем естествено съжителстват, стават синонимични, отъждествявайки се в репрезентативната си семантика „стихотворения в проза“. „Или“-то в случая не стълкновява, не означава взаимоизключване, а, напротив, звучи конюнктивно, обединяващо. Навярно някому тези наблюдения над аберациото в означаването на една дизюнкция ще се сторят спекулативни и издребняващи, а вглеждането в забравената рецензия за Елин-Пелиновите „Черни рози“ – в този по принцип антиманифестен текст – напълно излишно интерпретативно усърдие. И може би е оправдано да се мисли, че при отдавна установените и непоклатими стойности в литературния процес не би трябвало да изниква и най-малкото съмнение, че в края на 20-те години на ХХ век Радославов е променил своите догматични възгледи за модерното, откривайки го на неподозирани места, примирявайки във виждането си непримиримите някога гледни точки. Само че, редом с рецензията за „Черни рози“ на Елин Пелин, където „Бодлер“ и „Тургенев“ внезапно ще се очертаят като равностойни дискурси и фигури, стои и отрицателният отзив за разказа „Египет“ на Н. Райнов. Отрицанието му е продиктувано от „маниера на разказване – твърде неоригинален, клиширан вече, избледнял от толкова години употребление“.
Явно е, че случващото се в една от последните годишнини на „Хиперион“ съвсем не е внезапно, че в своето време – края на 20-те – звучи напълно резонно и че непонятността му, усещането за ненадейни оценки е резултат от днешната ни позиция. В края на 20-те и в първите две години от следващото десетилетие на ХХ век модерността в българската литература вече е обзирана ретроспективно. Преживявана е като минало, като история, от която биха могли да се извлекат твърде ценни поуки, един духовен опит, от който може щедро да се черпи и в бъдеще. И подобен ретроспективен поглед е особено характерен за сп. „Хиперион“ – именно там, най-вече в носталгично-идеологическите текстове на Ив. Радославов, модерността се мисли като омъдрено минало, почти като безвъзвратност, от която остават обаче класически образци. И в този смисъл „Хиперион“ изглежда на повечето си днешни читатели, които посягат към него с предубеждението, че е едва ли не бастилия на догматичния символизъм у нас, четиво, изцяло лишено от апокалиптично-взривяващи текстове, от пленителни и интригуващи противоречия, от неизбежни културни сблъсъци. Едно инертно доизживяване на символизма в поезията ни, който е доведен до звуковата си гладкост и смислова празнота, един прекалено спокоен заник, незабелязващ сътресенията на 20-те и нехаещ за ярките, преломни естетически тенденции на 30-те години на ХХ век.
В случая бихме искали да коригираме така наложилата се представа, не за да апологетизираме неоснователно един анахронизъм в културния ни живот, а тъй като смятаме, че „Хиперион“ е много по-богат феномен, отколкото обикновено се предполага, че разгръща с учудваща яснота всички възможни преходи от модерност към немодерност в литературата ни, и освен това – съвсем не е затворено, невъзприемчиво към новите тенденции в литературата и философията пространство, но осмисля идващото ново по друг начин – чрез негация или чрез тривиално популяризиране, т.е. с едно-две изключения тук няма да срещнем неговото яростно прокламиране. Превръщайки се на свой ред в елемент от ретроспективния поглед, от овладяваната извърнатост към миналото, новото е обречено на надживяване: „Футуризмът отмина. Защото всяка буря отминава“ – твърди Боян Дановски още през 1922 година2. Това обаче е казано по времето, когато все още символизмът изглежда на апологетите си в България недостатъчно утвърден и поради това ревностно е бранен и отграничаван от всевъзможните отъждествявания с него, от нетрайните и повърхностни „-изми“. През последните години на „Хиперион“ обаче се наблюдава обратното: извършват се различни херменевтични процедури, които неотменно отвеждат към отъждествяване, сливане, подмяна на символизма с несимволистичните дискурси3. Подобно свръхразширяване на семантиката на термина „символизъм“ е отново вид самоотбрана, макар и озадачаваща. Именно за любопитните пулсации на концепта „символизъм“ в последните две години на „Хиперион“ ще стане дума по-нататък: т.е. ще говорим за размножаването на „символизмите“ вътре в нерушимото единство на термина, за неочакваното разрояване на парадоксалните му значения. Тук трябва да вметнем и едно необходимо уточнение – възможни са различни типологии „символизми“: например, ранно-декадентски, зрял и късен, орнаментално-знаков4; или репрезентативно-класически и маргинално-епигонски, а в смисъла, заявен още от Ив. Радославов в предговора му към антологията „Млада България“ (1922) – символизмите са толкова, колкото са и авторските индивидуалности. В случая обаче ни интересуват концептуалните образи на българския символизъм, предлагани от Ив. Радославов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров, Д. Ст. Димов, П. Росен и други автори на „Хиперион“, които, вместо да отбележат съвпадение, яснота, единство във виждането, демонстрират немаловажни различия. Т.е., ако наистина е меродавно мнението, че българските символисти не успяват да изградят своя теория за символа и за символистичната поезия5, то, оказва се, че дори в годините, когато символизмът е изживян у нас като дискурсивна практика, когато духовният опит от него е усвоен и изчерпан, отново липсва единно виждане за него, колкото и теоретизациите в сп. „Хиперион“ да настояват за наличието на монолитна културна идеология.
През 1923 година на страниците на „Хиперион“ все пак се появява един ярък манифестен текст: „Пътеводна светлина (За неоромантизма)“ от Л. Стоянов. Текстът не само е манифестен, защото възвестява нови естетически скрижали, но е и нескрито подривен, тъй като в него буквално се твърди следното: „Студените абстракции на символизма не могат да нахранят гладния дух, и ето той дири път да се слее отново с хаоса, да потъне отново в първоначалното съществуване, за да може отново да расте и крепне.“ Подривността на този текст остава може би недовидяна, тъй като най-същностният му тезис – за неминуемото връщане в хаоса – е формулиран редом с констатацията за разпада на културата, за „убийството“ й от нейните собствени „деца“ Бергсон, Айнщайн, Шпенглер.
През същата втора година на „Хиперион“ и Ем. Попдимитров публикува своя антисимволистичен манифест – „Поемата“, – статия, появила се преди година и в кюстендилското сп. „Ведрина“6. За разлика от Л. Стоянов, чиито изложения по принцип са дръзко-експресивни, Ем. Попдимитров излага новаторските си тези без прекомерен патос. Равнопоставянето обаче между поемата и кратката „лирическа песен“ е повече от красноречиво: непоказно е свалена от недостижимия си пиедестал жанровата доминанта на символизма, музикализацията на стиха е, ако не отречена, то поне със сигурност положена на едно ниво с наративността, с разсъдъчността в поезията.
И макар че употребяват по коренно различен начин „Бергсон“, Л. Стоянов и Ем. Попдимитров се схождат в едно – публикуват в списанието, провъзгласено за трибуна на българските символисти, определено антисимволистични манифести. С което неволно предначертават невидимите разриви между очаквания и осъществености през следващите му години. Постулираното от Л. Стоянов ново литературно течение „неоромантизъм“, възторжено дефинирано като „цвета на всичко мощно и сочно, що ни е завещало миналото“, с изричното уточнение, че „тук символа не е веч цел, а средство“, по-нанатък търпи странни превращения. Новоромантизмът, чиято поетика е развивана най-усърдно от Т. Траянов, е уговарян всеки път наново в „Хиперион“. Или по-точно в понятието „романтизъм“ са влагани какви ли не съдържания: през 1928 (кн. 5) П. Росен в очерка си за Хр. Ясенов ще изкаже мнението, че неговата поезия „тегнее към един романтизъм, допиращ се до нашата битийност“, в същата книжка Ив. Радославов пише една от обзорно-носталгичните си статии „Делото на българския символизъм“, в която нарича своето поколение „поколение от романтици“; „конквистадори на нови земи в неизследвания материк на нашия национален дух“, което обаче изобщо няма да му попречи да заяви с убийствена категоричност през 1930 (кн. 9), полемизирайки с Н. Райнов: „В сегашната извадка се говори вече не за това, а за символизма, като новоромантика. Какво грехопадение!“ И по-нататък „новоромантиката“ на Н. Райнов е разгромена като изцяло несъстоятелна, измислена, привнесена отвън, защото самият символизъм някога не е тръгнал от романтиката а ла В. Юго на Вазов/Величков, а е донесен отвън – т.е. не би могло да има новоромантика там, където няма същински романтизъм, където не е създаден художествен континуум. Това заклеймяване на възгледите на опонента съвсем не пречи в „Хиперион“ да се появи специална рубрика „Неоромантични песни“ (и то именно в последните годишнини), които „песни“, независимо доколко отговарят на названието си, съжителстват със стихове на Мария Грубешлиева-Балина, където определено се долавя не неоромантизъм, а специфичната далчевска апатетичност:
Вратите ми със лост ли са подпряни,
та от света до мене вест не стига?
…
Така прелиствам всеки ден по страница
от моята безкрайно скромна книга.
За да не мислим обаче, че подобни стихове са инцидентно явление, трябва да цитираме началната и финалната строфа на стихотворението „Бащината къща“ от неизвестния днес поет Димитър Иванов („Хиперион“, VII, 1928, кн. 1):
Стените пожълтели и повалени,
Прогнила черната врата.
И къщата, и двора са забравени
От всички хора по света.
…
Днес само времето пригръща
Вратите, жълтите стени.
И гасне бащината къща
Сред сините, вечерни светлини.
Тук реминисценциите от Далчев са безспорни и очевидни. Което е твърде значещо и симптоматично, понеже се случва в един брой на „Хиперион“, който съдържа най-вдъхновената апология на Т. Траянов, написана от К. Стефанов – автор, който през 1930 (кн. 5) на свой ред ще се превърне в обект на апология от страна на Моис Бенароя. И въпреки взаимните апологетизирания, въпреки настойчивия опит на Д. Ст. Димов да изведе „трагедията на българския дух“ из живота и поезията на Т. Траянов, въпреки че непрестанно се прокламира образът на твореца мистик и пророк, на водителя, на т. нар. „анархистичен индивидуалист“, въпреки че съвременната поезия неведнъж е определяна като преходна, „нивелирана и в упадък“ (Ив. Радославов), новите тенденции в литературата ни уверено изпълват страниците на „Хиперион“. И в случая не става дума за прословутото разминаване между теория и практика, а за това, че символизмът в „Хиперион“ – наричан ту неоромантизъм, ту с по-общото название „индивидуализъм“, или пък синонимично разтеглян до понятието „модернизъм“ – вече е осъзнат като класика, като христоматия, чиито образци са застинали, нефункционални, надредни спрямо течащите процеси в литературата. Неслучайно в „Хиперион“ периодично се появяват есеистични портрети на бележити модернисти – Маларме, Бодлер, Едгар Алън По и др. Неслучайно в първите книжки на списанието от 1922 година се засичат стихотворенията на Далчев и на Д. Панталеев с преводите на Г. Михайлов из антологията „Прокълнати поети“. Едното е съвременна лирическа продукция, другото – текстовост с христоматиен статут и на практика, по ирония на съдбата, единственият същински символизъм в „Хиперион“. Не е случайно, че през последната година (1931) в „Хиперион“ може да се прочете и есеистичен портрет на Пол Валери, чийто автор не крие, че става дума за бележит представител на постсимволистичните тенденции във френската поезия. А този портрет съседства с отрицателни рецензии за книгите на поети, озовали се в „задънената улица на Далчевия конструктивизъм“7. Панацеята срещу подобна „задъненост“ отново е песенният, обезсмислен стих:
Просторът небесен, надвесен, унесен във песен, мълчи.
Луната възсиява, огрява, пленява в очи…
Впрочем, на Далчев и на конструктивизма в съвременната култура се отделя подобаващо място в „Хиперион“. Ив. Радославов не само забелязва Далчев, но и му отрежда видно място в бъдещия канон на българската поезия. А подобно полупризнаване само потвърждава по-рано изникналото предположение, че, въпреки безспирните настоявания за идеология на символизма, дискурсивната реалност в списанието е много по-богата, сложна и противоречива. Тук съвсем грубо очертахме най-явните несъвпадания с представата за догматичния символизъм. Определено смятаме, че „Хиперион“ е трибуна на класическия символизъм или на символизма като класика. Затова и ще приключим с още едно парадоксално признание на Ив. Радославов из статията му „Хиперион“ и българската литература“ (1931): „Не че всички те бяха символисти, употребявайки едничко символа като художествено средство за творческа проява, но защото знакът, под който се развиваха, беше този на Ницше и Вагнера.“ И: „По за предпочитане би било да се употреби думата модернизъм, като най-пълно покриваща различни тенденции вътре в движението.“ Навярно тук няма никакъв парадокс, а е налице едно зряло примирение с реалностите, едно поредно акцентиране върху различните поетически почерци, върху разногласието на единността. Но не отвежда ли това признание още по-назад – към времето на 1912 година, към писмото „Бодлер или Тургенев“, където е изказано следното верую: „за нас има толкова школи и направления, колкото индивидуалности има.“
1. Вж. „Наш живот“, г. V, 1912, N 5, 276-279, където текстът на Ив. Радославов е със заглавие „По повод Тургенева (Отворено писмо до П. Ю. Тодоров)“.
2. Статията „Футуризъм“ е публикувана в сп. „Хиперион“, I, 1922, кн. 6-7, с. 435.
3. Р. Ликова отдавна е отбелязала „разширяването“ на символизма, в чието лоно се заражда новото, което го доунищожава. Вж. Р. Ликова. Проблеми на българския символизъм, С., 1985, 118-119. Тук обаче се занимаваме с „разширяващите“ манипулации вътре в самия термин, с отказите от неговата употреба, когато обстоятелствата го изискват.
4. М. Дачев например предлага друг вид типология, отнасяща се до времето след 1909: „индивидуалистичен, демократичен, декадентски; идеалистичен, реалистичен, импресионистичен, асоциативен; теургичен; мистичен…“ Вж. М. Дачев. Подир сенките на знаците, С., 2001, с. 18.
5. Текстът е поместен в „Хиперион“, II, 1923, N 1, 52-55.
6. В текста си „Три кръга всяко битие минава: за процесуалността в българския литературен модернизъм“ Н. Нанков за първи път анализира антиманифестното значение на Ем.-Попдимитровата статия „Поемата“, публикувана във „Ведрина“, Кюстендил, 1.2 (1922): 45-91. Вж. Н. Нанков. В огледалната стоя, С., 2001.
7. Назидателно цитираните стихове са от стих. „Звезден химн“, което е от книгата „Златисти отражения“ (1929) на Любен Чакъров, чиято образцова поетика рецензентът Hyper (?) противопоставя на конструктивизма в „Завръщане“ на Д. Вежинов. Рецензията, посветена на книгата „Завръщане“, приключва с почти оптимистичен финал, вещаещ „освобождение от конструктивизма“, тъй като и в творчеството на „първомайстора Ат. Далчев“ се наблюдавал „един освободителен завой“.
