Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

„Христоитията“ на Райно Попович и гърко-римската античност

Марта Методиева

 

Изследването на присъствието на гръко-римската античност в произведенията на българските просвещенци от края на XVIII-ти и целия XIX-ти век предизвиква интерес поради непроследените прояви на влиянието, което тя е оказала върху техния мироглед, върху етичния и културния им код на поведение. В синхрон с обръщането към Античността, което е една от основните черти на Просвещението в Европа[1],  същото се наблюдава и в България, макар и със значителни разлики в интензитета, честотата и дълбочината на това случване. Едно от доказателствата за подобно твърдение намираме в „Христоитията” на Райно Попович и по-специално в нейния предговор.

Причината да се връщаме към по-задълбоченото разглеждане на произведения, които вече са били в една или друга степен изследвани, е, че могат да се открият нови акценти в тях, които значително да променят тяхното възприемане. Настоящата статия се съсредоточава върху начина на представяне на „Христоитията” от Боян Пенев във втория том на неговата „История на българската литература”, където той след изреждане на принципите на поведение популяризирани в произведението, с осезателно негативен тон обобщава, че моралът налаган от подобни писания може да се нарече филистерски в пълния смисъл на думата[2]. После добавя, че това е моралът на златната среда, на практичното благоразумие и благоприличие[3]. Онова, което пропуска, е задълбоченото изследване на основата, върху която този морал почива и средата, която го е породила, поради което контекстът на гръко-римската античност в това произведение остава незабелязан и далеч от анализа на изследователя.

******

Основният въпрос, който трябва да се зададе по отношение на превода на „Христоития или благонравие”, е защо Попович намира за важно именно това произведение да бъде представено на българските читатели. Отговорът може да се изрази в две подточки: едната е експлицитно заявеният мотив за превода, другата е имплицитната, но формираща среда за пораждане на подобен текст. Явната причина да преведе такова произведение Попович представя с думите: (Антоний Византийски предложи „Христоитията”) на читателите с много премъдри поучения, като да могат от нея да се пообреждат, и да си украсяват жителството, и между хората да имат похвално и добронравно съществуване.[4] Втората линия на отговора присъства в целия предговор, но никъде не е изрично заявена, защото би трябвало да се подразбира. Може да бъде идентифицирана по косвен път, най-вече като се обърне внимание на факти от биографията както на Райно Попович, така и на учителя му Неофит Дукас. Разбира се, не може да се пропусне и разглеждането на характеристиките на така популярните за времето си христоитии или наръчници за добро поведение, представени от Попович с думите: В превод Благонравие, поучение на добрите табихети, на тербиели науки.

Неофит Дукас се ражда в областта Епир около 1760 г. Още като дете майка му го праща в близък манастир, но той бързо напуска мястото за покаяние, за да се доближи до извор на знание, което той особено много почита. На 18 години отива в Йоанина, при учителя Козма Балан, след това в Мецово, където учи три години при Деметриос Вардакос, напредничав, но не много мъдър учител. За да завърши филологическото си образование, Дукас успява да отиде в Букурещ като домашен учител в знатни домове, като сам учи при известния Ламброс Фотиадис в училището му Автентики Схоли[5]. През 1803 г. е извикан във Виена, където поема грижата за православната гръцка общност. Пет години по-късно му свършва договорът и той остава в града, отдаден на издателска дейност. В Букурещ се връща през 1815 г., за да наследи Фотиадис като учител и ръководител на училището му. Постига значителен успех на тази длъжност, като увеличава броя на учениците от 60 на 400. По това време животът му се намира в голяма опасност, тъй като е краен поддръжник на катаревуса, езиковия архаизъм и обръщането към Древна Елада. Сред авторите, които издава и превежда на новогръцки от старогръцки между 1805 – 1813 г., са Тукидид, Ариан, Дион Хризостом, Максим Тирийски, Библиотеката на Аполодор, речи на атически оратори, в 10 тома, Херодиан и др., а между 1834 – 1845 г. – Омир, Еврипид, Софокъл, Есхил, Теокрит, Пиндар и Аристофан. Казва се за него, че елинизмът в пълна степен е живял в главата му[6].

Отново подтикнат от стремеж към по-добро образование, след 1815 г. в Букурещ отива и роденият през 1773 г. българин, Райно Попович от Жеравна. Там той става ученик на Дукас, усвоява взаимната методика на обучение и изучава в голяма дълбочина старогръцки език. Преди да стигне до Букурещ, Попович учи в жеравненското килийно училище, после в Сливен, след което учителства три години в Котел. В опит да продължи образованието си, отива в Света гора, където, за да учи, трябва да се покалугери. Той не прави този избор и отива в Солун, където постъпва в солунското гръцко училище. След временен престой там заминава за о. Хиос, където продължава в прочутото хиоско училище.

През 1819 г. Попович се връща в Котел от Букурещ и отваря частно училище, където е учител до 1826 г. Прочува се като учител по ново и старогръцки език, като е известен с това, че преподава главно на старогръцки, като на по-начинаещите си ученици го обяснява на новогръцки и на български, а на по-напредналите само на новогръцки. От 1827 г., в продължение на 25 години, е учител в Карлово, в Елиногръцкото училище. Сред учениците му в двете училища са Петър Берон, Анастас Кипиловски, Георги С. Раковски, Евлоги Георгиев, Гавраил Кръстевич, Ботьо Петков и др.[7]

По време на обучението си Райно Попович изучава непреведените дотогава на славянски езици автори като Херодот, Ксенофон, Платон, Аристотел и др. Самият той превежда „Христоития или Благонравие”, „Краткое толкование на Божествения храм и на колкото са в него священньи сосудъй и одеждъй”, на „Басните на Езоп”. През 1857 г. завършва и неиздадения превод „Младаго Робинзона случай”. Първите две произведения издава в Будапеща през 1837 г.[8]

Следвайки примера и модела на Дукас Попович навлиза в дълбокото познаване на Античността чрез езика като ключ, който му отваря вратите към повечето хуманитарни науки, като история, философия и филология. Пример за това са думите на Гавраил Кръстевич за учителя му:

 

Помня и до днес, преподаването му беше сякога много искусно, сладостно и ясно и с всичките исторически, филологически и други потребни разяснения придружено. [9]

 

Попович никъде не споменава, че е учил и знае латински, а напротив, ползва обработения вариант на превода от латински на гръцки на Антоний Византийски. Доброто познаване и силната връзка с гръко-римската древност са налице. Преводът само през старогръцкия език поражда скритата мотивация за превеждането на „Христоитията” на български. Макар и този тип произведения да са създавани с цивилизоващото предназначение да се усвои един нов бон тон, в духа на време на сериозни промени в човешкия начин на живот и възпитанието на децата, когато хората се учат да не бъдат груби, да имат добро поведение, за да се приспособят по-добре към социалния живот, да знаят как да седят, да се хранят, да говорят с по-възрастни, по-висшата цел е създаването на нов етичен кодекс. Въпросът е дали той е изцяло нов или основните му принципи са вече добре познати още в Античността, но поради различни фактори са приглушени или заместени от други ценности от етично и религиозно естество. Ролята на Просвещението е да напомни и актуализира тези забравени модели на поведение от езическото минало[10]. Предговорът на Христоитията потвърждава подобна гледна точка, защото в него имплицитно се доказва, че утилитарната цел за усвояване на добри нрави не би могла да бъде постигната, ако няма широка етическа основа, върху която да изгради правилата си. Всъщност, това основен гарант за нейното полагане, е не друго, а доброто образование. Новината в случая или забравената истина от Древността е, че добре образованият човек не е непременно само най-умният, най-челият, най-успелият, а преди всичко, онзи, който се е научил най-добре да живее със себе си и с другите. А това се постига, ако той умее да бъде разумен, ако се научи да контролира емоциите си, ако знае как да не изпада в крайности, които да го повличат наляво или надясно и така да го отклоняват от пътя напред.

Познаващият гръко-римската античност като Райно Попович няма нужда специално да заявява, че това са добре познатите етични принципи на Аристотел за „доброто живеене” и радващите се на дълготрайна популярност, както в Гърция, така и в Рим, ценности на стоическата философия. В своята „Политика” Аристотел въвежда основната роля на образованието и добродетелта за постигане на добър живот с думите:

И тъй, колкото до съществуването на държавата бихме могли да решим, че е правилно да си съперничат всички тези качества или някои от тях, става ли дума обаче (за постигане на) добрия живот, както казахме и преди, с най-голямо основание биха си съперничили образованието и добродетелта.[11]

Попович на много места говори директно или косвено за добродетелта като основното, което трябва да познават младите хора, като още в началото пояснява, че нищо в тази ценност не противоречи на християнската етика, с думите:

Защото като гледам езичниците, някои от тях имат такъв разум за истинския Бог, и такава ревност към добродетелта, без да са чували Евангелието…[12]

По-надолу Попович продължава темата, че смисълът на учението е постигането на добродетелта, а ако това се забрави, се намираме в голяма заблуда, с думите:

 

Нашата грешка е голямата студенина към учението, и великото пренебрежение към четенето, което поражда  невежеството, глупостта и голямото затъмнение на всичките добродетели.

 

На 28-ма страница от предговора си Попович обобщава двете водещи линии на „Христоитията”, а именно придобиването на добро възпитание в тон с християнските повели и постигането на оптимално съществуване на личността както сама със себе си, така и с другите, в съгласие с основните стоически принципи за „апатията” или свободата от лоши страсти, условие за щастлив живот. В думите му се долавя както искреността на истински вярващия християнин, така и убедеността на добре познаващия езическата философия поклонник на древността:

 

Трябва да сме целомъдрени, праведни, благочестиви, кротки, благи, разумни, търпеливи, ревностни към добрите работи, към всичките добродетели склоненитук чуваме християнина Попович, който продължава: но най-вече нито в благополучието твърде радостни, нито в злополучието твърде скръбни, нето в гнева си като побеснели, и зверовидни…[13]а тук можем да усетим как Попович си припомня всички примери от древността за следване на стоическите принципи, от Катон Стари, до Сенека или Марк Аврелий.

 

Обзорът на предговора на „Христоитията”, направен от нейния преводач, показва, че чрез античните автори, които той поименно е споменал, заедно с цитати от техни произведения, се засягат едни от основните теми вълнували всеки тръгнал по пътя на опознаването на света и на самопознанието, важна цел за човека на Просвещението. Вижда се отражение на обсъждането на темата за необходимостта от философско познание в думите на Диоген[14]; за ценността на учението, представена от Плутарховата идея за образованието като прозорец към чуждите закони[15]; проблематизирането на познаването на доброто, илюстрирано с думите на Хезиод разделящ хората на три вида: който от само себе си познава доброто; който се учи от друг на добрини; и който не е достоен нито за едното, нито за друго, е непотребен за всички работи.[16]

В пасажа: За това не треба да гледамъй да возбудим с тие наши переводъй любопитно око в сердцата на младъйте и в нихните нежнъй душъй, и с тях да привлечем тяхното внимание и любопъйтство, ами треба да си в глубят сичкият свой разум и внимание в Златоустовъйте и в Василиевъйте и Григориевъйте мудръй и душеспасителнъй списание. Да прострат своето любопитство в Иродота, Ксенофонта, Платона, Димостена, Тукидида: да вникнат сос сичкото си внимание в Еврипида, Есхила, Софоклеа, и Омира, от които сичките до нъне просвещенни племена и язъйццъй са си отвориле очите, и които нето можем да ги преведем, нето Славенски можем да ги намерим: а понеже ищем да станем совершенни, сичките тие треба да ги имамъй и да ги четем…[17] е ясно зададена образователната рамка на преподавателя Попович, който знае, че доброто образование включва преди всичко четене и познаване на основополагащите, класически текстове от древността, участващи във формирането в дълбочина на просветената личност.

Дефицитът в изследователския подход на Боян Пенев, който казва, че две неща са накарали Райно Попович да преведе и издаде „Христоитията”: нейното широко разпространение в Гърция и че ще допринесе за нравственото възпитание на българите, въпреки че тоя негов принос за възпитанието на българската младеж е от твърде съмнителна стойност[18], отнема ценността на изучаването на гръко-римската античност, като я свежда до ефектното цитиране на имена и сентенции, без по-задълбоченото изучаване на нейната етико-философска система и послания, чиято същност е да помогне на подрастващите да станат добри хора и полезни граждани, които ако постигнат тези две цели, ще се радват на най-исканото в живота: щастието.

 

[1] Вж.Й.Сиракова, Преводната литература от старогръцки и латински у нас преди Освобождението,  Преводна рецепция на европейските литератури в България, т.3, съставител Анна Николова, София, 2002, с.6.

[2] Б.Пенев, История на новата българска литература, т.2. София, Български писател, 1977, с. 406.

[3] Пак там, с.404.

[4] Р. Попович, „Христоития или благонравие”, дигитализиран оригинал, с.9

[5] Κ.Θ., Δημαρας, Νεοελληνικος διαφωτισμος. Αθηνα, 1980, σ.342.

[6] Ι.Καλιτσοθνακη, Η Αναβιοσις των κλασσικων σποθδων εν Ελλαδι απο της Απελευθερωσεσως και εντευθεν. Αθηναι, 1958, σ.354-355.

[7] Б.Пенев, История на новата българска литература, с. 393-396.

[8] J.Irmscher und M.Mineemi, Über Beziehungen des Griechentums zum Ausland in der neuern Zeit, p.377-378.

[9] Б.Пенев, История на новата българска литература, с.394.

[10] Вж. Κ.Θ., Δημαρας. Νεοελληνικος διαφωτισμος, σ.38.

[11] Аристотел, Политика. Предг. Б. Богданов, О. Гигон, Прев. от старогръцки А. Герджиков, Ред. Б. Богданов. София, Отворено общество, 1995, с. 85.

[12] Р. Попович, „Христоития или благонравие”, дигитализиран оригинал, с.10.

[13] Пак там, с.28.

[14] Пак там, с. 21.

[15] Пак там, с. 28.

[16] Пак там, с. 36.

[17] Пак там, с. 74.

[18] Б.Пенев, История на новата българска литература, с. 408.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Leave a Comment

*